Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛЯПА САМОТА

Мария П. Георгиева

web

Един чифт обувки стоеше до вратата в коридора. Без да иска, ги ритна, докато влизаше в сумрака. Лампата в коридора не работеше. А коридорът беше доста тъмен. Отникъде не влизаше дневна светлина.

Бяха от онези официални обувки с пета и пръсти, с не много висок ток, бели, със златни каишки. По всичко личеше, че са стари сватбени обувки. Като имаше предвид възрастта ѝ, се зачуди защо човек пази толкова стари вещи.

Но и апартаментът изглеждаше като увиснал във времето. Така, сякаш в него е живял призрак. Повечето лампи бяха изгорели. В ъглите имаше тънки паяжини. Само диванът в хола пазеше отпечатък от тялото, което с години е седяло в едно и също положение ден след ден, вечер след вечер. Нямаше телевизор. Нямаше дори радио. Одеялото беше отметнато, все едно само преди миг някой е станал. За негова голяма изненада лампата за четене с гъвкаво рамо, поставена до дивана, работеше безупречно. До нея имаше натрупана огромна купчина книги. Някои бяха протрити от четене, две-три бяха чисто нови. Една от най-протритите корици беше на стихосбирката "Сляпа самота", а на самия диван беше оставена "Как да оцелеем в самота" и листоразделителят сочеше предпоследната глава.

Пресегна се към "Сляпа самота" и внимателно я разгърна. Първото стихотворение беше със същото име като книгата.

За малко да помисля уличната лампа за луна,
а тази в стаята - за слънце.

Беше чувал за авторката на "Сляпа самота", самоуби се преди повече от петнадесет години, като скочи от един мост в града, изпивайки преди това цяла опаковка силни приспивателни.

От толкоз много самота
почти се припознах във огледалото.
Опитах се да го сваля и... Ужас!
Ръцете ми бяха ръждясали...

Той тъкмо беше започнал работа в отдела. Дълго време градът обсъждаше кое е накарало набиращата популярност млада авторка да посегне така категорично на живота си само седмица след излизането на третата й книга от печат. Снимките на прекрачващата парапета на моста жена бяха по първите страници на всички вестници в деня, за който е била насрочена премиерата на стихосбирката.

Дори не помня какво е да имаш очи.

Всичко говореше за старателно планирано самоубийство, което не е допускало мисълта за провал.

А и за какво са ми?!
Луната е окачена на стълб,
а слънцето виси от тавана на стаята.

Репортер на местния вестник, живеещ точно до моста, я видял, докато си пиел сутрешното кафе на балкона, казал на жена си да се обади на полицията и бърза помощ и започнал да снима.

Беше успял да документира самоубийството доста подробно - прекрачването на парапета, развяващата се бяла рокля, докато тялото пада, странната усмивка върху слабото лице, самото падане във водата... Направо настръхна, като си припомняше детайлните снимки. Фотографът тогава стана много известен. След това замина да работи за голям вестник в столицата.

Бързо остави книгата на мястото ѝ. Сякаш избелялата корица пареше пръстите му по онзи неприятен начин, по който силният студ причинява измръзване. Дори тръсна глава в опит да махне това чувство на вледеняване от себе си. А колко ли е била студена реката, помисли си.

Нещастна любов стоеше в основата на това самоубийство, въпреки че поетесата стана известна като "щастливата самоубийца" заради усмивката, с която летеше към смъртта. Тя се беше омъжила по любов, беше посветила първите си две книги на съпруга си, а той ѝ беше изневерявал с колежка от училището, в което и двамата работеха. Предсмъртно писмо така и не се намери. Предполагаше се, че книгата ѝ "Сляпа самота" е нейното предсмъртно писмо, нейното сбогуване със света. Месеци наред снимки от самоубийството, като огромни некролози с напечатани под тях стихове от книгата, пълнеха жълтата преса, станаха хляба и солта на всички - от кварталните клюкарки и пияници до детективи, психолози и психиатри. Всички се оказаха специалисти по самота. И нищо чудно. Човек изначално е самотен.

След аутопсията се оказа, че самоубийцата е била бременна в третия месец. Съпругът - учител по рисуване - не промълви нито дума по случая. Репортерите правеха какво ли не, за да го предизвикат да говори, той само мълчеше и се криеше в ателието си. След една година се ожени за любовницата си и дори пожъна успех с няколко изложби. След още няколко, тя го заряза с публичен скандал на откриването на изложбата на негов приятел, с когото имала връзка.

Продължи с огледа. Кухнята беше чиста, имаше минимално количество продукти. Нищо особено. Премина нататък.

Спалнята беше като чисто нова. Обзаведена по модата от преди двадесет години, нищо в нея не подсказваше, че някога е ползвана повече от няколко дни. Всичко беше в бяло. Нямаше следи човешко тяло да е спало на матрака. На тоалетката имаше голяма сватбена снимка с красив тъмнокос мъж и руса усмихната жена, които гледаха един в друг. Бяха на не повече от тридесет. Изглеждаха щастливи. В едно от шкафчетата имаше почти пълни опаковки от мъжка козметика. В чекмеджето пък имаше празни шишенца от няколко вида успокоителни и малка снимка на същия мъж с красиво изписана думата "Завинаги" отзад. Прибра шишенцата в специалния плик за доказателства.

Огледалото беше покрито с тънък шал, все едно му е било студено и някой го е наметнал, а то продължава да се свива зиморничаво. Чак на него му стана студено. Всъщност тук наистина е много студено за това време на годината, мина му през ума.

Огледа бързо останалата част от стаята. Щорите бяха спуснати, пердетата, някога бели, леко бяха започнали да пожълтяват по краищата, но като цяло бяха много запазени, защото светлината не беше стигала до тях. А щорите бяха избелели отвън, както забеляза, когато приближаваше сградата.

Гардеробът беше пълен с дрехи. Почти всичките бяха отпреди две десетилетия. Само няколко по-съвременни женски костюма подсказваха, че в жилището има обитател, който живее в настоящето.

Ставаше му все по-тегаво. Това беше един от онези случаи, които бързаше да приключи. От онези, за които никой не се интересува, затова просто правеше минимално необходимото и продължаваше нататък, защото нямаше как да напише в документацията "Извършител: Самотата", "Основен свидетел: Самотата" или "Жертва: Самотата"...

Довърши огледа все едно го гонеха, хвърли последен поглед на хола и заключи вратата на апартамента. Запечата я по стандартния начин и си тръгна. Щяха да го потърсят някакви далечни роднини, които да получат наследството.

След няколко месеца, като мина случайно покрай адреса, видя, че в апартамента тече основен ремонт. На терасата на първия етаж симпатична руса жена обясняваше въодушевено на майсторите, че иска всичко да е в снежно бяло. До контейнерите за боклук пред блока освен цялото обзавеждане, което помнеше, имаше и две големи купчини. Едната от дрехи, другата - от книги. Най-отгоре се светлееше корицата на "Как да оцелеем в самота". Местният клошар се спря, погледна я и я прибра в задигнатата си от някой супермаркет количка. После съсредоточено се зарови в мъжките дрехи.

31.07.2017
Пловдив

 

 

© Мария П. Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2019, № 4 (233)