КОПРИНЕНОТО БЕСИЛО

Мария П. Георгиева

web

Вечерта отчаяно целуваше камъните, измити от бясната река. Те се опитваха да избягат, но от едната им страна беше изровената от опашките на гущерите ливада, а от другата течеше опасно гладка водата. Прашните водни капки застилаха с млечно одеяло всичко по пътя си. Камъните искаха да полетят. Само че пеперудите бяха откраднали крилата им. А вечерта бързаше да ги нацелува преди да е дошла нощта. Камъните се съпротивляваха, правеха усилия да се измъкнат от разнежената вечер и колкото повече се дърпаха, толкова повече копринените въжета ги задушаваха. Вечерта сама беше ги оплела от пясъка на слънцето; споила ги със слюнката на отдавна изоставена жена, грижливо беше ги изсушила и дори беше махнала водораслите, за да не ги заразят с живот...

Най-накрая нощта се появи от другата страна на прашната река. Засили се да я прескочи и камъните въздъхнаха. Като добре обучен въжеиграч, който милиони пъти е минавал над пропастта между два чифта очи, нощта вече се отъркваше в настръхналите мъхчета на одеялото. Вечерта се задъхваше - нямаше време да нацелува всички предсказуемо гладки камъни. Избра най-рошавият от тях. Той не беше местен. Съпротивляваше се. Беше различен. Беше го донесъл мъж. Този, който изостави жената, чиято слюнка взе, за да направи въжетата силни. Жената беше ресала дългите си коси върху него, беше го обладавала в неговото подножие, но после върху камъка се появиха следи от други мъже и той го изхвърли, когато дойде при реката, за да се превърне в пясък.

Вечерта се хвърли върху рошавия камък както жената се беше хвърляла върху мъжа, опряла глава на изровеното му лице. Камъкът разбра всичко...

© Мария П. Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2003, № 7 (44)

Текстът печели първо място на конкурса за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet 2003.