Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВЕ ДЪРВЕТА, ТРИ ДЪРВЕТА

Мария П. Георгиева

web

Засадиха ги преди десетина години. Сложиха ги зад новата пейка, за да гледат към реката и да пазят сянка на тези, които също щяха да гледат - как водата, или времето, изтича и отмива всичко. Донесоха двете фиданки от разсадника на горското, нагласиха ги, поливаха ги, целият квартал идваше да им се радва, защото досега пейката беше почти неизползваема. Разположена на северния бряг на реката и обърната с лице на юг, слънцето я печеше по цял ден, докато извървяваше пътя си от розов зародиш до лилав труп.

Само че, изведнъж, незнайно откъде, се появи и трето дръвче. Отначало жалко и хилаво, то все повече набираше сили и бързо настигна другите две. Беше като недоносче, което, намерило извор на живително безразличие, бързо и тайно настига връстниците си. Така и не се разбра дали някой нарочно го засади, или рижият вятър, който винаги идваше с код "оранжево" в прогнозата за времето, беше довял някое семенце, което, без да се ползва от привилегиите в разсадника, сам-самичко се беше преборило за хубавата гледка.

Отначало никой не го забеляза, никой не му обърна внимание, дори кварталните клюкарки, защото отдалеч то се виждаше само от определен ъгъл, от всички други гледни точки дърветата изглеждаха две. Понякога точно най-интересната гледна точка остава неразкрита, въпреки че е на показ чак до нахалство. Едва когато израсна мечтаната сянка и хората започнаха да посядат на пейката, разбраха, че всъщност дърветата са три. Но то вече беше си направило място до едно от другите дървета, беше толкова близо до него все едно бяха двойка и си шепнеха някоя сладостна тайна на ухо. Дори да бяха пробвали да го махнат, както предложи някой любител на безусловната симетрия, щеше да пострада и другото дърво. Затова приеха, че не пречи на никого и натрапникът остана.

А пейзажът, нарисуван от голямата река, привличаше и кварталните лентяи, и клюкарките, които наблюдаваха оттам едно луксозно заведение на другия бряг на реката, и майките с бебешки колички, и влюбени, които търсеха романтика след залез, че даже и уж забързани служители с кратка обедна почивка, които на излизане от близкия евтин ресторант, спираха по за цигара.

През един останал без въздух от жегата юни на пейката започна да сяда една странна компания. На обяд, в най-непоносимото време, когато всички се изпокриваха, към пейката се приближаваше млада жена със стройна походка и тъмнолилава бебешка количка. Вадеше дете на около пет-шест месеца, кърмеше го и после тихо полюшваше количката напред-назад, за да го приспи. После от коша под количката в ръцете ѝ се появяваше книга и тя притихваше все едно очакваше нещо да се случи. След няколко минути, винаги след като бебето е приспано и книгата отворена, никога по-рано, от същата посока се появяваше висок мъж на не повече от тридесет години и без да бърза, също приближаваше заветната сянка. Кимваше за добър ден, сядаше в другия край на пейката и започваше да се взира във водата.

Само бичуващите се една друга върби, израснали малко по-вдясно, до самия ръб на водата, забелязваха, че жената не чете, а също гледа към водата с напрегнат поглед и само от време на време очите ѝ се спират на страницата, която си остава една и съща всеки ден. Мъжът и жената не си говореха, не се поглеждаха даже, ако не броим факта, че наблюдаваха отраженията си в реката. На пръв поглед изглеждаше, че не се познават. Всъщност никой не ги познаваше. Не бяха от този квартал. Продължиха да идват през цялото лято, идваха и през есента. Чак когато бял вятър дойде на мястото на рижия и навя голяма пряспа сняг върху зелената като трева пейка, те изчезнаха.

За да се появят отново през пролетта. Всичко около пейката си беше същото. Някой беше успял да изчегърта в зеленото на пейката едно сърце, но някак си това дори ѝ подхождаше. Младата жена се усмихна, когато го забеляза. Да, всичко си беше същото. Само че бебето вече го нямаше. На негово място едно малко жизнерадостно момиченце събираше камъчета около пейката и ги хвърляше в реката, заливайки брега със звънкия си смях и жената вече не се преструваше, че чете. Погледът ѝ се разкъсваше между детето и огледалната повърхност под тях. Мъжът пак идваше мълчаливо и сядаше на старото си място. Момиченцето от време на време го поглеждаше, но той не му обръщаше внимание. Все си гледаше надолу към водата. Тогава то, сякаш обидено, започваше да цели с дребни камъни отражението на мъжа в реката. Лицето му се превръщаше в треперещ кръг, който се разлива отвътре навън и изчезва, за да се появи отново след миг, преди да го улучи следващото камъче. Докато се разливаха кръговете, докосваха и лицето на жената, предизвикваха леки вибрации и в нейния образ, но самата тя беше потънала в наблюдение. Само очите ѝ бяха като трескави от напрежението да следи едновременно бялата рокличка на цветя и водата. А в речното огледало тримата изглеждат като щастливо семейство при фотограф - родителите са се настанили и са заели поза, а непослушното дете не може да си намери място и ту се показва, ту бяга, докато търпеливият фотограф се опитва да привлече вниманието му към обектива, за да запечата мига.

И така всеки ден. До края на август. Тогава спряха да идват. Един септемврийски петък до пейката се приближи тъжна жена с бели коси и черни дрехи, която държеше за ръка същото момиченце. Възрастен господин от близкия блок вече беше заел пейката и се заговори с жената, докато момиченцето хвърляше камъни във водата. Както често се случва между непознати на вълшебни места, пълни с доверието на анонимността, жената му разказа историята си. По-точно историята на нейния син, който бил чудесен млад мъж, женен за мило момиче, което го обича, и били много щастливи заедно, но изведнъж започнал да не разпознава близките си и то точно, когато му се родило дете. След няколкомесечно лутане между лекарски кабинети в различни болници, му поставили диагнозата "Синдром на отразената истина" и им казали, че болестта го кара да забрави кои са и да изпитва недоверие към тях, че заради болестта не вярва на това, което очите му виждат, но ако вижда образите им отразени, те стават действителни за него. Синдромът винаги бил придружен от тежка депресия. В надеждата си да му помогне жена му идвала всеки ден на тази пейка заедно с детето и той и тя, заедно, дълго наблюдавали отраженията си във водата, като в огледало, защото само тогава той ги разпознавал и можели да бъдат истинско семейство.

Задушавана от плач, жената спря разказа си, а възрастният мъж, за да запълни неловкото мълчание, започна да ѝ разказва за третото дърво, което се е долепило до едно от другите и че явно някой се е опитал да го убие, като залее корените му с нафта и ги посипе със сол, но то е толкова близо до другото, че сега и двете съхнат и скоро тук няма да има такава хубава сянка. А кой знае, може да имат общ корен, са последните му думи, преди притеснено да се сбогува.

 

 

© Мария П. Георгиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2019, № 4 (233)