Г. С. РАКОВСКИ

Михаил Арнаудов

web | Библиотека "Български писатели", т. II

I. Жизнен път: Род и детинство. - В Цариград. Македонско дружество. - В Браила и Марсилия. - Затворен в Цариград; адвокат и предприемач. - Крим. война: хайдушка чета и в Румъния. - В Австрия и в Русия. - Българската легия в Белград; дипломатическа мисия в Атина. - Организуване на хайдушките чети. Болест и смърт. - II. Книжовна дейност: широко начертана програма. - Подбуди към поезия. - "Предвестник Горскаго пътника". - "Горски пътник". - Значение на хайдушката поема. - Исторически и филологически изследвания: цели и методи. - Етнографски проучвания: програма на "Показалец". - От история към политика и публицистика. - Два мемоара по черковния въпрос. - Характер и завет на Раковски

I. Жизнен път

Род и детинство. - В недовършеното си "Житие" от 1866 г. Раковски бележи: "Родил съм се в 1821 лето от българи родители в оная страшна и ужасна повременност, когато, подир обесването на фанариотския патрик Григория са изпроводени от Цариград в България три паличници (джалати) паши да оберат оръжието от българите и да изколят и избесят всичките български старейшини и знаменити людие по градищата и по знаменитите големи села... Баща ми се е звал Стойку, а майка ми Руса; домородственото же име бащи ми било е Папазоглу (Попович) и Раковала (Раковски), а майчиното ми е било Мамарчовци. Домородството ми от към баща ми били са знаменити люде, приселци в Котел от стараго града Ракова..."[1, 89-90]*¹ Котленският летописец Жендо Вичев ни разказва по-обстойно каква е била тази "повременност" (епоха), когато населението пропищяло от турците, дошли да събират оръжие, и не смеело дори да празнува Великден (наречен "чер Великден"); и ние знаем добре на какви жестоки преследвания са били подложени всички ония българи, за които се е подозирало, че са били замесени в гръцкото въстание от пролетта на 1821 г., Заверата. Под впечатлението на този род събития, както и на спомени за по-раншните кърджалийски опустошения, отбивани храбро от котленци, расте малкият Раковски, за да закърми две дълбоки вкоренени чувства: омраза към турската тирания и любов към свободата, които ще насочват неговите мисли и стъпки през цял живот.

Най-голямо значение при оформяване на характера у бъдещия революционер се пада на семейната среда. И откъм баща, и откъм майка родът му отбелязва хора будни и предприемчиви, с войнствен дух и с безгранична преданост към народните интереси. Вуйка му Георги Мамарчов се отличава на руска служба при обсадата на Силистра през 1828 г. - той е началник на българската доброволческа команда - и тъкми дори да провъзгласи в Търново освобождението на България. По-късно, през 1835 г., той подготвя в Търновско голямо народно въстание, което бива осуетено поради предателство. Дядото по баща, на име Съби или Сава (на когото бил кръстен и сам Раковски), въртял широка търговия с Брашов и Цариград и оставил голямо състояние на четирмата си синове. От тях двамината по-стари, особено най-големият (Дачо), взели живо участие при отбиването на кърджалийските нападения, а най-малкият (Минко), също тъй буен и смел, забягнал във Влашко, гдето се намесил във въстанието на Ипсиланти през 1821 г. "От сродников си пример разпален", Раковски ще се вдъхновява не само от Мамарчов или Дачо, но и от баща си Стойко. Природен ум, практически способности и безстрашие издигат тогова да се замогне и да стане мемлекет-чорбаджия в селото, като облече и традиционния ален капут². На младини той яздел кон, водел сеизин³ и се упражнявал с Осман-пазарския аенин на конни военни игри, а през 1821 и 1827 г. той защищавал населението пред властта, измолвайки пощада от смъртно наказание за котленци и храна за гладните. Той увежда чаркове за гайтан и машини за влачене вълна, с което допринася за икономическото повдигане на селото. Но той си навлича и омразата на другите чорбаджии, поради покровителството си на експлоатирания от тях еснаф, и затова трябва да гние в затвора, да се разори материално и да свърши дните си преждевременно. Проявява ли по-късно Раковски такава пламенна обич към бедния народ, такава самонадеяност и смелост в борбата, това е несъмнено в голяма степен черта наследена.

Към заложбите и примера от семейството идат и влиянията отвън. Котел, поради стратегическото си местоположение на пътя от Тракия към Добруджа, се е радвал на някои привилегии, потвърдени с фермани; имал е общинско самоуправление и доходни занаяти - особено абаджийството и джелеплъка; и котленци са проявявали от край време горд, свободолюбив и напредничав дух. Поддържайки големи стада в Карнобатско и Добруджа, котленските овчари са имали грижа за черкви, благотворителност и училища в селото си, показвали са и склонност към просвета. Ето защо от тук излизат толкова видни мъже на нашето Възраждане. Раковски е прав, когато изтъква в едно писмо до съселяните си от 1857 г. това, което и сам е възприел като импулс от родното си место: "Наш Котел после падения българскаго царства е дал първия зраци просвящения в България. Бъдете достойни да не паднеме по-долни от наши прадедове и да покажеми веществено и днес еще, че се то чувство владее в Котел. Имя добраго отца и праотца много действува в развитие потомства."

Единствен син на чорбаджи Стойко (покрай две сестри, една по-стара от него и една по-млада), малкият Съби постъпва към 1827 г. в местната килия, за да се учи на славянски и на гръцки и да пише на пинакида; посреща с радост руските войски през август 1829 г., както и прочутия си вуйка, дошъл с тях в офицерска униформа; и навярно взима участие в ония битки между "московци" и "турци", които са водили децата, настроени радостно при вида на "освободителите". Преживял разочарование след оттеглянето на русите, Раковски бива изпратен да продължи учението си в Карлово, при знаменития елинист Райно Попович, който по-рано е преподавал в Котел. За този авторитетен учител един негов възпитаник, другар на Раковски, именно Г. Кръстевич, пише: "Преподаването му беше всякога много изкусно, сладостно и ясно, и с всичките исторически, филологически и други потребни разяснения придружено, така щото учениците му вси въобще, като от магнит към учението му привлекаеми, слушаха с внимание, прилежаваха с ревност и, наслаждаеми, научаваха ся лесно и добре да говорят и да пишат чуздият за тях тойзи (гръцки) език." Завършена - навярно между 1834-1836 г. - науката при даскал Райно, бащата е смятал да вземе сина си в своята търговска работа, но под влияние на Кръстевич, при едно посещение в Цариград, той се решава да остави способния младеж да учи по-нататък, и то в прочутата "Велика народна школа" на гърците. Това става през декември 1837 г.

В Цариград. Македонско дружество. - Изпълнен от жажда за учение, 17-годишният Раковски е настоявал също да продължи образованието си - като е имал може би пред очи примера на Кръстевич, който след напущането на Куру-чешме отива да следва правото в Париж, издържан от княз Стефан Богориди. Именно под опекунството на този най-знатен котленец е бил поставен и младият Сава Стефанидис (както се подписва тогава Раковски). В писмата си до даскал Райно той изказва радостта си от постигане на "многожеланата цел", която "гонел с усърдие", и излага хода на занятията си. Училището, поставено под надзора на Вселенската патриаршия, обзаведено отлично и с най-добри преподавателски сили, се е ползувало със завидна слава по целия изток. Питомците му изучавали всички гимназиални предмети (математика, физика, астрономия и т. н.), и особено класическите езици, философия и риторика. През първа и втора година Раковски е чел в клас Демостеновите речи, Тукидид, Ксенофон, Херодот, поетите, начело с Омир, френски и латински текстове. Но програмата ще е била доста широка, щом на 2 март 1841 г. той може да пише на даскал Райно: "Аз лично изучавам особено арабски и персийски език, защото така заповяда Негово Сиятелство." Богориди, види се, има предвид бъдещата чиновнишка кариера на Раковски, като го задължава да усвои основно официалния книжовен език. От послешните съчинения на Раковски с историческо и филологично съдържание ние се убеждаваме, че той ще е овладял добре както старогръцки, така и турски и френски (френски още преди да замине за Франция); а поетическите му опити издават школата на новогръцката поезия, с нейните романтически и революционно-патриотически насоки.

В Куру-чешме следвали главно гърчета, но имало и неколцина българи, родом от Котел, Сливен, Самоков и други места. Под влияние на гръцките си съученици, които били заразени от повишеното национално съзнание на цялата гръцка интелигенция и от мечтите за възобнова на византийската империя, Раковски и другарите му проясняват донесеното от дома си патриотическо настроение и стават фанатични поклонници на всичко българско: заветът на Паисий намира в тях достойни приемници. Гръцката мегаломания, с презрителното отношение към славяни и българи, е наранявала дълбоко тяхното народностно чувство и ги е тикала към един български шовинизъм, който отрича и осмива надменния елинизъм. В школата на гръцката пропаганда, която гледа на варварите-българи като на оръдие за своите домогвания, пораства и се самоопределя културният и националният идеал на българите от 30-те и 40-те години. В разговори и писма от 1839 до 1841 г. Раковски изказва открито своята радост, че народът ни се пробужда, че навред се отварят български училища, че омразата към гръцкото духовенство се шири и че трябва да се мисли не само за духовна, но и за политическа свобода. Със заточения в Коня (Мала Азия) свой вуйка, капитан Георги Мамарчов, той води тогава преписка: и вниманието, което отделя султан Махмуд на пленника, като го оставя да носи военната си униформа и да се движи свободно, му прави силно впечатление. На учителя си Райно той не се стеснява да изповяда (25 юни 1839) горчивата си мъка, гдето "светогасителите" гръцки владици "доят бедните наши българи като овци", за да си строят дворци в Цариград и да правят "тлъсти разходи като сатрапи". Ив. Добровски, Сава Доброплодни, Ив. Богоров ни представят Раковски в Куру-чешме като разпален патриот, който води препирни с гръцките си съученици, проявява незачитане към училищните власти и мисли за въздигане на българщината. "При вечерните наши разходки край лъскавото море у Мега-Ревма, при свирните от цигулките из султановия сарай, бленувахме заради заспалата българска народност, която по то време едвам се пробуждаше", бележи Ив. Богоров за себе си и за Раковски. Прочел нещо от Венелин и добре запознат с дейността на Априлов, когото цени високо, Раковски се въодушевява от героичните усилия на отец Неофит Бозвели, - да повдигне България против гръцките владици и да извоюва българска йерархия. "О Боже мой, ще дойде време да се освободим от тия светогасители и презрители на нашия народ!", провиква се той в писмо до Райно Попович от 1839 г.

Черковният въпрос е само едната половина на националната му програма от това време. Той следи внимателно усилията на търновски окръг да наложи на Патриаршията назначаването на българин за овдовялата търновска митрополитска катедра; гледа с вяра на почина на своя смел съселянин, отец Неофит, който не жали ни труд ни живот, за да обедини българите около проекта си за българска черковна община в Цариград, която да действува като пълномощник на цял български народ в извоюването на религиозни и граждански права; но сърцето му е собствено другаде, при един по-краен, по-утопичен план - повдигане на страната против самия турски режим, за да се възстанови българската, изгубена от пет века, независимост. Без да пренебрегва дълга си към черковното движение (срв. точка 11 от житието му: "участието ми в народните работи тогава в Цариград"*), той бива посветен в идеи и настроения на тайното "Македонско дружество", образувано от българските студенти и ученици в Атина, с които води преписка и с които се среща на два пъти в тоя град.

Членовете на македонското дружество били патриотически надъхани българи, които искали да обявят въстание в страната си едновременно с избухването на общогръцкото въстание в поробените краища (Крит, Тесалия). Не знаем кой притегля куручешменския възпитаник в тая организация, но скоро той става неин главен двигател, покрай Иларион Стоянович Михайловски, родом от Елена и девет години по-стар от него. Всичко авантюристично у чичовците се прояснява у Раковски в един революционен идеал, жив символ на който служи заточеният Мамарчов. Още от сега у него заговаря мощният оня инстинкт, за който той пише в житието си: "Читател ще види при том: как се възражда народната любов от младости в сърцето едного чъловека, каква голема сила има тя в него, когато съзрее и стане постоянно негово начало, предмет и цел. Колко же може тя да го ухрабри, какви гонения, мъки, оскъдности и проч. може да притърпи един чъловек поради тая само свята любов и до де можи го отвлече неговото в нея постоянство! Любовта към отъчъството превъзходи сичките световни добрини и тя е най-утешителна мисъл за человека на тойзи свят. Тя, когито стане в него едно постоянно начало, прави го да презре сичко друго, що има на свят, и кара го да вхожда драговолно в най-големите и най-опасните предприятия." [1, 88]*

Тая изповед улучва истинските мотиви, основните подбуди у 20-годишния котленски патриот. Дозел възможността за освобождаване на България и дорасъл, за да вземе участие с оръжие в ръка за постигане на бляна, Раковски обръща гръб на мисълта за добиване висше образование и за щастлива административно-дипломатическа кариера, и са хвърля с жар в романтиката на съзаклятието. Решено било да остане Раковски в Цариград, за да следи военните приготовления на турците и политическите събития, като съобщава за всичко в Атина, а Иларион да обходи България и изучи вътрешното положение. Но докато те успеят да организират нещо сериозно, избухнало въстанието в Крит, дошла и размирицата на българите в Нишко. Безсилни да се притекат на помощ и неспособни за бездействие "посред толкова критически-обстоятелства на момента", те се споразумяват: Иларион да замине за Търново, като изчаква събитията, а Раковски - за Браила, гдето през лятото на 1841 г. било замислено някакво българско въстание, което обещавало да се разрасне в по-голямо емигрантско движение. Може би и Богориди да е подушил нещо за неблагоразумните действия на питомеца си, комуто е давал свободен достъп вкъщи, и да е тъкмял някакви мерки срещу нередовния в училището буен младеж, който е могъл да му навлече големи неприятности. И за да отбегне очакваното строго наказание, както и от желание да не остане пасивен зрител на големите събития, Сава Стойков Раковски потегля през юли 1841 за Браила.

В Браила и в Марсилия. - Големите румънски градове на Дунава, Браила и Галац, били препълнени по онова време с бежанци от източна България, които не само държали търговията в ръцете си, но се и отличавали с жив национален дух. Тъкмо в тяхната среда и в тая на гръцката колония, вдъхновявана от движението в Гърция, се подготвяло през лятото на 1841 г. едно въстание, което бива бързо потушено. Когато Раковски пристига тук (началото на август), всичко било свършено. Но той не се отчайва: след известно колебание, дали да замине за Одеса, или да остане тук, той предпочита второто, с надежда, че ще му се удаде да събере остатъците на разбитата чета и да подготви едно ново нахлуване в България. Под името Георги Македон, - образувано навярно от името на вуйка му (което било по-звучно, отколкото кръщелното Сава) и от названието на македонското дружество, - Раковски прикрива следите си и става "частен даскал" по старогръцки и френски език. Скоро той добива голяма популярност всред емигрантите, групира всички размирни елементи и влиза в преговори с гръцкото тесало-епиротско дружество, което имало нареждане за съвместно действие на гърци и българи в Румъния. Новото тайно дружество изработило устав и клетва: гъркът Ставри щял да въоръжи гърците от Галац, Браила и Букурещ, българинът Казак щял да се погрижи за въоръжаването на по-бедните българи от Галац, като поддържа връзки с организацията в Бесарабия, а Раковски, в чиято къща се събирали главните заговорници, чертаел плана на действията. Мислело се да пристигнат от Бесарабия до 1000 души кавалеристи и пехотинци, и като се съединят с галашките бунтовници, да нахлуят в Браила, гдето да наложат контрибуция на заможните търговци и да задигнат оръжието от муниционните складове, след което да се прехвърлят през Дунава в Турско. Но прекалена ревност и безразсъдна непредпазливост повредили на този план.

Полицията подушила чрез някои предатели за тъкмения заговор и пристъпила към арестуване на организаторите. Тогава, на 10 (22) февруари 1842 г., Раковски изпреваря с обявяването на бунта, потегля с част от дружината си срещу коменданта на гарнизона, полковник Енгел, завързва се сражение, в което падат неколцина убити, вдига се тревога, явява се войска. Бунтовниците се пръснали, а Раковски се скрил в една къща, отгдето след няколко дни сам се предал на полицията, за да не пострадат невинни хора: сълзите на жени и деца на арестуваните го покъртили дотолкова, щото той предпочел да понесе сам отговорността. Закаран под силна стража в Букурещ, той бил затворен и предаден на съд като политически престъпник. Специалната следствена комисия го намерила виновен в организуване на заговора и в стреляне срещу полицейски и военни лица и поискала осъждането му на смърт. Присъдата била утвърдена на 14 (26) юли с височайши указ. Но изпълнението й зависело от гръцките власти, понеже Раковски имал гръцки паспорт и по режима на капитулациите за Влашко трябвало да бъде предаден за екзекуция на гръцкото генерално консулство в Букурещ. Взет срещу разписка, Раковски бил качен от гръцкия консул на един гръцки кораб в Браила и отправен за предаване на гръцкия посланик в Цариград. Тук той е бил добре приет от посланика Маврокордато, който е съчувствувал на гръцко-българското въстание; имал е възможност да се срещне с баща си, дошъл, види се, да издири следите му след напускане на училището; и после бил изпратен от посланика вместо за Гърция - за Франция, за да се забрави историята и спаси живота му.

Раковски заминал по море за Марсилия, гдето го посрещнал гръцкият консул Колети. Тук, в една свободна и демократически управлявана страна, той е могъл в течение на година и половина да схване по-правилно грамадната разлика между напредничава Европа и назадничава Турция, да почувствува докъде би достигнала и родината му, България, ако можеше да се приобщи към наука, изкуства, политически права и икономически подем на западните държави. С въздишка спомня той поробеното си отечество и, като Радой от "Горски пътник" по-късно, изтръпва от жива мъка при мисълта за невежество и безправие, хвърлили в непрогледен мрак един честен и работлив народ. Към скръбта за нещастна орис на сънародниците идва и носталгията за род и родно място:

В мило отечество да се върна
мислех си аз всегда непрестанно,
в българско място сладко д’ издъхна [...]* [1, 272]

Или, както пряко изповядва в автобиографското си писмо до Ив. С. Иванов сам Раковски: "Далеч от мое мило отечество и от мои родители тягостно ми беше странство." Вдаден в оная страст да служи на родината, за да извоюва тя свободата си, той не ще познава никакви егоистически помисли и желания и не ще изтрае в една страна, гдето младостта и безгрижието намират тъй лесно забрава за времето. От това прекарване той има тая полза, че изучава още по-добре френски език и че свиква да преценява по-правилно домогванията на западните държави, приятелки на Турция. Неговият политически хоризонт се разведрява и разширява, и задачата му отпосле като публицист е твърде много улеснена чрез това сродяване с преса, партийни борби, социални движения и културен живот на съвременна Франция. Тогава, при крал Луи-Филип и министъра на външните дела Гизо, Франция поддържа една вътрешна политика на мир и промишлен развой и една външна политика на колониални завоевания в Алжир, която не може да прикрие революционния кипеж в името на по-широки граждански свободи и на народен суверенитет, възтържествували след революцията през 1848 г.

Затворен в Цариград; после адвокат и предприемач. - През Атина и Цариград Георги Стойков Раковски (както ще се подписва занапред прикрилият следите си Георги Македон) бърза да стигне към края на 1844 г. в родното си село, понеже родителите му били нетърпеливи да го видят по-скоро. Той е отново в Котел и отново вдиша поезията на старинния бит, на домашния и роднински кръг и на планинската панорама, която тъй неотразимо очарова въображението му, колчем е далеч по чуждия свят. На първо време той се тъкми да стане учител в Търново, но една свада с търновския владика Неофит осуетява намерението му. И докато реши накъде този път, неочаквано страшна буря се свива над главата му.

В Котел, именно, се е разгоряла от някое време вражда между двете съсловия, чорбаджии и еснафи. Тази вражда, с всичките й обстоятелства и печалните й последици за семейството Раковски, е описана от самия Георги Стойков в ръкописните му мемоари "Неповинен българин" (1854). Чорбаджиите злоупотребявали с черковните и общинските доходи и се обогатявали за сметка на общото благо, като налагали произволни данъци и ограбвали сиромашта. По силата на Танзимата, провъзгласен през 1839 г., еснафските сдружения се одързостили да поискат сметка от безконтролните дотогава старейшини, които свръх всичко друго отделили от събраните през дълги години 1000 оки сребро само 18 оки за направата на новата черква, а останалото светотатствено присвоили. Стойко Попович, бащата на Раковски, бил избран от еснафа да уговори чорбаджиите за даване сметка и да посредничи за спогодба между двете страни, после - да иде с една депутация до Видинския паша и да поиска разследване на работите и наказание на виновните в разхищението. Чорбаджиите обаче, лукави интриганти и предатели, за да отклонят всяка ревизия, не се постеснили да наклеветят Стойко и сина му Георги (Сава) в подстрекателство към бунт. В доноса си до Портата, подкрепен от търновския владика Неофит и от верния съдружник на котленските чорбаджии Стефан Богориди, те казвали между друго: "Сега, ефендим, Стойко има едно момче на име Сава. Ходил по Европа, а сега дошъл тук, хат язди, калъч върти и псува на турците рода и вярата им. Тъй като градът ни не може да поръчителствува за тези хора ние не искаме да ги имаме помежду си... Отървете ни от тях". Наклеветени по такъв начин (при което не бил забравен и капитан Мамарчов, за да се очерни целият род като бунтовнишки), Стойко и син му били арестувани в края на януари 1845 г. и откарани през най-люта зима за Русе, а от там за Цариград. 18 дни в железа и смрад на русенския затвор и 18 дни пътуване на кон до столицата, пак в окови, били последвани от шестмесечен предварителен затвор в страшното подземие на Топханата. С томрук (две дебели тежки дървета) на нозе, който не му позволявал да мръдне от мястото си, Раковски се предавал в това демонско обиталище, гдето не прониквал никога слънчев зрак, на най-мрачни мисли, намирайки утеха само във вярата си в Бога. Напразно той питал за съдбата на баща си, доведен също там: тъмничарят го изглеждал кръвнишки и тресвал тежките железни порти зад себе си.

Добил мъченишки вид, с дълга брада и прогнили от влага дрехи, Раковски бива изведен пред нощен извънреден съд - да отговаря за държавна измяна. Процесът не установил никаква реална вина, но по настояване на Патриаршията, която свързвала непокорството на котленските еснафи с антигръцкото движение в България, баща и син били осъдени на 7 години затвор. Чрез подкупи и ходатайства пред великия везир Решид паша това време било съкратено донейде. "Три цели години и половина, пише Раковски, стояхме запрени стояхме в тъмница под най-строгия мъки турскаго свирепства... В това разстояние отец мой разнесе все свое имение, кое се състоеше близо до един милион турски грошове. Най-после ся оправдахме и искахме да ся накажат наши лъжовни клеветници. Но Високая порта ни се отговори, че сме имали грехове да теглиме и да молиме бога за султаново здраве, че не са ни убили!"* [1, 78]

След много постъпки бащата бил освободен в края на 1847 г., а синът - няколко месеца по-късно, през май 1848. Бащата се завърнал да работи отново в Котел, но, бидейки погнусен от съселяните си, не дружал вече с никого, не взимал участие и в споровете им (по силата на задължение пред Богориди). Едничката му грижа била да спаси честта си, като изплати чрез труд всичките си дългове; и грохнал от мъки и старост, той умира на 8 август 1853 г., показвайки и в предсмъртен час същата доблест и същото достойнство, които проявявал през цел живот. Син му пък, напуснал затвора, се установява в турската столица, зает с адвокатство, после с търговия и предприятия. "Неимеящ никакво средство да се заловя за търговщина, разказва той после, и нетърпящ да слугувам другиму, реших се да следвам адвокатское пъприще в Цариград... понеже познавах турский язик еще от по-преди и в разстояния моего затворения бях ся занимавал прилежно не само в язика, но еще и турская политика доволно бях изучил и опознал. Познал бях многи чиновници турци, даже и няколко от министров, кои... подпомагаха ми на моя работи, за да се ползувам нещо, като крадяха и тий от царския приходи... За малко время аз добих доволно количъство и, оставил адвокатское пъприще, почнах да купувам десетини и други беглици отМинистерство на финанция. В лето 1849 бях прикупил Узунджовския търг (панаир), а в лето 1859 Пловдивския интизап⁴ за 800 тисящи гроша. Но колико и да ся обогатявах чрез тия занимания, нямах никакво удоволствие, понеже опознавах вся страдания нашего беднаго народа и гледах, че от дън на дън пропадва в по-голяма угнетения. Негово просвещение се забранваше от гръцкое свещенство, кое употребляваше всяко безчестно и лукаво средство, за да държи нашего беднаго народа в духовно робство и да уничтожи съвсем славянский елемент, като претопи и слее него в гречество. Това беше в мое сърце станало язва неизцелима. Но нямаше що да сторя, понеже, от една страна, бяха очернен пред турское правителство... а, от друга страна, Патриаршия искаше всякой случай и средство, за да ме пак наклевети и погуби..." [1, 78-79]*

Прочее, той трябва само предпазливо да се меси в българските народни работи, като съдействува да се изпроси ферман за съграждане българска черква в Цариград, и за него е необикновено радостен денят, когато излиза този ферман, признал официално съществуването на български народ (булгар-милети), като нещо отделно от гръцкия (рум-милети). Член на църковното настоятелство и взел присърце българските домогвания (нему се дължи отчасти и правителственото позволение да се издава първият български вестник в Цариград, "Цариградски вестник" на Ив. Богоров), той гледа да оправи материалното си положение, за да помогне и на престарелия си баща. Ние го виждаме - като верен изразител на подема, който е тъй характерен за българското еснафско съсловие от това време - да се залавя с отваряне на спиртна фабрика, да обсъжда постройката на мелница в Пловдив и на дарак за влачене вълна, да се интересува за експлоатацията на железните руди в Самоковско, с помощта на чужди капитали, и т. н. Всичко това не минава без големи мъчнотии и огорчения, и кореспонденцията му от това време ни запознава отблизо с ядовете, страховете, лишенията и дори фалита му. Покрай всичко това, той подхранва надежда да се завърне и настани в Котел, като построи собствена къща и се задоми. Но от този проект не излиза нищо и в Котел той ще пристигне скоро - при съвсем непредвидени обстоятелства.

Кримската война: хайдушка чета и забягване в Румъния. - Един остър дипломатически конфликт между Русия и Турция вдъхва неочаквано големи надежди и на Раковски. На 16 февруари 1853 г. В Цариград пристига с бляскава свита княз Меншиков, за да връчи на великия везир исканията на Русия за ограничаване правата на католиците върху Божия гроб и за признаване предимства на Русия при защитата на балканските християни. Франция и Англия, еднакво заплашени в своите колониални интереси чрез руското проникване на юг, съветват Портата да отхвърли исканията. Тогава Меншиков, по заповед на император Николай I, прекъсва сношенията си с турското правителство и напуска Цариград през май с. г. Българите, които вярват безгранично в силата на северната славянска империя, традиционна покровителка на християнската рая, и допускат възможността за война, се раздвижват. "В него же време, пише Раковски, когда дойде княз Менчиков, общий възтърг се запали в наш българский народ и всекий българин с радостию чакаше и уже бе уверен за свое освобождение от турское иго. Вси българи се решиха да съдействуват с всякий начин на това." Раковски и другарите му не само подали една петиция до Меншиков, но и съставили едно "тайно общество, цел кому беше да постъпиме в турска служба и с тойзи начин да действуваме, от една страна, да се не угнетява наш бедний народ във време размирия рата от злоупотребления турска, от друга же страна, да преуготовляваме народа всягда да бъде готов, щото в благовремие да действува съгласно с русийское напредване в Турция." [1, 79-80]* Това, което не е могло да стане през 1842 г., трябва да стане сега, през 1853 г.: общо повдигане на народа, при това с помощта на Русия.

Раковски бил назначен от военния министър за пръв драгоман при главната военна квартира в Шумен, от гдето после заминал за Видин и Калафат. По пътя си той учредил съгледателска мрежа в много градове и села: Шипка, Габрово, Търново, Русе, Свищов, Враца и т. н. И от Калафат, гдето се числял в щаба на Ахмед паша, изпратил помощника си Иван Бацов през Сърбия и Влашко в руската войска, за "да съобщи, наше намерение где подобно". Но още не успял да почне услугите си на неприятеля, той бива заподозрян и арестуван. "Внезапу ме откараха от Калафат на Шумен пред главнокомандуящаго Юмер паша, кой иска да ме съди като руски шпионин и даже да ме застрели, както застрели многи неповинни българи." [1, 80]* Но понеже Раковски бил назначен с царски ферман, пашата бил принуден да го препрати в Цариград. "Аз знаях в Цариград каква съдба ме чакаше, тоест. смърт, и така реших ся да ища средство, за да отбягна, кое благополучно успях да извърша в пътя в наша Стара майка планина." [1, 80]* Как можал да се избави окованият, не знаем точно. По спомени от другари на Раковски се твърди, че той упоил в едно село стражата и изпилил веригите си, след което забягнал в гората и после в Котел. Сигурно е само, че той предпочита да се укрива за по-дълго в столицата. А също и това, че той застава начело на хайдушка чета. "Като чух, че русийскии войски минали Дунава, събрах абие 12 избрани момци българи и като ги заклех в святое причастие... тръгнахме от Воспора за Стара планина добре оборъжени. Цел моя беше да успех да се намеся с руския войски. За 12 дни едва стигнахме в Стара планина в Преславския гори." [1, 80]* Русите били под Силистра, когато Раковски напуска Цариград на 18 юни 1854. Добруджа била изпълнена с турски войски и войводата трябвало да изчаква русите, като се навърта в котленския балкан. И когато русите се оттеглят, той е принуден да разпусне четата си, понеже настъпила и лоша есен; а сам пък подиря убежище в Котел, гдето остава около четири месеца, зает със събиране на разни исторически, филоложки и етнографски материали и с написването на първата редакция от поемата си Горски пътник, както и на спомените си от затвора, Неповинен българин.

Но стоенето в Котел, в бащината къща или до други скривалища е ставало опасно, и така към края на 1854 г, срещу Коледа, той потегля една нощ на кон, добре въоръжен, за Свищов, от гдето да се прехвърли във Влашко. Нова година той прекарва у добри приятели в Свищов; там съчинява и един патриотически марш в чест на Николай I, в духа, на писаното малко преди това в Котел посвещение:

Ще дойде за българи ден радостотворен
яви се Николай силному Светославу подобен,
преславский престол ще он ще да възнови,
правдодаяние свобода ще им подари... [1, 455]*

Достигнал през Дунава в Зимнич, той иска да иде по-нататък, в Русия, но нямал средства. Принуден бил да спре около Букурещ, в селото Станоя, гдето братовчед му Никола Балкански имал мушия. Тук той се предава на усилени книжовни занятия, изчаквайки развоя на военните събития. Падането на Севастопол и победата на съюзниците над Русия, заедно с парижкия мир, действуват съкрушително върху духа му. Но Раковски не е от ония, които ще останат при отчаяние и пасивност. Той си дава сметка за изминатия път и за историческия момент и спира при мисълта да се предаде като емигрант на литература, наука, публицистика и революционна пропаганда, усвоил вече гледището, че българите трябва да си помогнат сами, за да извоюват свободата си. Това е загатнато в точка 63-65 от плана на житието му, гдето за 1854-1855 г. се казва: "Занятието ми в творчество, а именно в списанието Горск. Пътника... Началото и конечното ми решение за открита борба с Турското правителство през пресата и сабята."* [1, 87] Опитал търговия и промишленост, но убедил се бързо, че не е способен да мисли за своето материално благополучие, когато народът пъшка под непоносимо робство; и положил всичката си надежда в Кримската война., която обаче, вместо да донесе мечтаната свобода, неочаквано завършва с катастрофа за Русия и с някакво заздравяване на изнемощялата турска империя; той тегли сметката на живота си, туря на строг изпит съвестта си. И той идва до необоримото заключение: едничкото възможно за него поприще е това на писателя-емигрант и на революционера-публицист; едничкият начин да изяви духовната си енергия и да изпълни повелението на сърцето си - на сърцето, в което любовта към народа е станала "язва неизцелима" - е да агитира чрез научни и литературни трудове за насаждането на националния идеал, като прибегне до въоръжено въстание, щом бъде това възможно. От 1856 г. започва вторият период в живота на Раковски. Възмъжал напълно, той ще насочва усилията си планомерно и последователно към достигне на заветния идеал, нагаждайки тактиката си според, нуждите на историческия момент.

В Австрия и Русия. - На първо време той намисля да хвърли в България един поетически позив за опомняме, да възпламени патриотическия жар и оживи хайдушкия идеал чрез една героическа поема, "Горски пътник". После той трябва да подкачи един литературно-политически вестник, който да стане средище на българската емигрантска мисъл и мост към будната българска интелигенция в поробеното отечество. Някакви тъмни за нас причини го подбуждат да напусне в началото на 1856 г. спокойното си гнездо и да се пресели в Австрия, в град Нови Сад, който минава тогава за център на сръбския литературен и политически живот, за сръбска Атина, и в който Данило Медакович издава влиятелния лист "Сръбски дневник", заедно с литературно-научното му приложение "Седмица". В Нови Сад, гдето се кръстосват влияния от Сърбия и от Австрия, и гдето сръбските писатели подготвят още отдавна възраждането на сръбския национален дух и на сръбската книжнина, Раковски получава нови стимули за своята дейност. Тук той има на разположение доста богата библиотека и може да се запознае по-основно с историята и филологията на западните и на славянските народи; в срещи с учени сърби той си доуяснява целите на българската просвета; и с помощта на Медакович, ревностен борец за издигането на сръбския народ, той започва да редактира вестник "Българска дневница", обсъждайки също проекта за едно българско общество ("Българско учръдничество"), което да издава учебници за българската школа, вестник, списание и разни книги, и което с време да се превърне в "Дружество словесности", гдето да боравят всички учени българи. Раковски чете много, пише много и покрай оригиналните си трудове, които ще печата наскоро, приготвя превод на един учебник по антропология и на някакво "художество за продължение человеческаго живота". Писмата му до приятели ни увеждат по-пълно в умствените му интереси, проектите му, затрудненията му, досадите му. Той събира етнографски материали, особено народни песни, обмисля насоките на българския книжовен език, тъкми да състави по стари писатели една българска история, и после една история на българите от турското завоевание до най-ново време, подрежда материалите си за български речник... Съзнание за слабата подготовка върви редом с нестихващ ентусиазъм за работа. "Кое по-сладко занимание може бити, разве да се занимава человек в издирвание древности премилаго своего народа", пише той до П. Златев в Русе на 23 юни 1857 г. И макар богатите българи, до които се обръща за парична подкрепа, да си правят оглушки, той не губи вяра в себе си и в народа, бидейки окрилен от лозунга: "Доще и наш златен век!"

Докато пише новата, коренно преработена редакция на поемата си "Горски пътник", печатана в течение на 1857 и 1858 г. (краят в негово отсъствие), и тъкми да редактира вестника си "Българска дневница" (26 юни 1857 - 23 октомври с. г., всичко 18 броя), той пуска първия си печатан труд, "Предвестник Горскаго пътника" (1856). Все тогава той се сношава с българите в Белград, които под предводителството на войводата Иван Кулин искали да образуват чета и да минат през 1857 г. в България. Той ходил сам в Белград, преговарял със сръбските министри и откак разбрал, че българите ще бъдат изкористени за сръбските династически интереси, посъветвал пламналите глави да стоят мирно. Ходил и до Галац, за да раздава брошурите си. Но, завърнал се в Нови Сад, бива изненадан от едно повикване в полицията: заявили му, че трябва незабавно да напусне Австрия. "Аз попитах: "За коя причина?" Тий ми отговориха, защото съм мислил зло противу Турция и съм се старал за българская независимост. А най-паче защото съм напечатал "Предвестник Горскаго пътника" и съм говорил против Турция."* [1, 82] Приятелски разположената към Турция австрийска полиция не може да търпи конспиративната дейност на Раковски, чийто авторитет е бил вече доста нарасъл, и го жертвува безцеремонно. Скръбта на българите отвред е била голяма: "Жалко за нас беднии българе! пише М. Попович от Браила на Медакович. Едвам ся яви една звезда и за нас: завист убо неситаго врага превари и това" (15 ноември 1857). Сам Медакович, който познава добре характера и ревността на Раковски, му издава едно свидетелство, нужно за изгнаника, гдето между другото се казва: "...През всичкото това време... той показа рядка дейност на книжовно поприще, с която мислеше да бъде полезен на народа си... Велика щета е, гдето политическите обстоятелства не му позволиха да служи книжовно или литературно народу си, понеже той би му служил усърдно и вещо." (26 ноември 1857)

Австрийците искат да предадат Раковски на турския паша в Белград, но нашият патриот се брани красноречиво и успява да издействува да бъде отправен за Галац. "Ужален смъртоносно" за напуснатите предприятия, той стига в тоя град, посрещнат радушно от приятелите си. Те възприели идеята му да основат едно "народно учебно българско общество", което да издържа добре обзаведено училище в града, да отвори печатница, да издава учебни книги и един филоложки вестник, както и да се уреди една българска редакция в Европа (Белгия), която да продължи вестник "Дневница" на френски и на български. Но работите се развиват тъй, че Раковски не могъл да остане и тук - трябвало да помисли за спиране в Бесарабия, в Болград, гдето щяла да се отвори "средоточна гимназия", независима от румънското министерство на просветата и с главен език български, за което много съдействувал наместникът на Молдовския господар, княз Никола Богориди. И тъкмо кога да се залови за тази нова задача, Раковски бива изискан с тайно предписание до молдовското правителство за предаване арестуван на австрийците! "Много чудно ми се видя, какви правди има над мене, грекоподаника, швабское правителство да ме гони даже и вън от своя държава. Знаящ че елинское консулато е слабо и никаква защита не ще може да ми даде, и желаещ да премина в благословеная земля Росии, покровителка болгарам, реших се, та преминах в руссийския граници..."* [1, 84] През март 1858 г. Раковски пристига в Одеса.

В цветущия този търговски град, гдето имало голяма българска колония и всички условия за мирна научна работа, Раковски престоява две години. Това е периодът на най-усилената му книжовна дейност. Поддържан материално от просветените и състоятелни българи (особено от Николай Миронович Тошков, комуто е посветен "Показалец"); получил временно служба като надзирател на българчетата в духовната семинария, гдето следва тогава и Васил Друмев, голям почитател на Раковски; работейки в богатата публична библиотека, при съдействието на проф. Григорович и Спиридон Палаузов, и откривайки в санскрит (староиндийски) потеклото на български език - той проявява "неистово родолюбие, което не е всекиму дадено", по израза на П. Р. Славейков (27 септ. 1858). Тук той мечтае да започне вестник "Дунавски лебед" и списание "Български древности"; готви за печат сборник от народни песни, с исторически и митоложки коментар, при което ще използува запазените в архива на В. Априлов песни; готви и "Баснословие болгарско, изчерпано от народни стари песни, обичаи, празници"; занимава се усилено с новата българска история, и написва печатания след смъртта му "Изтуплений дервиш" (1858), излезлите в Белград през 1860 г. "Няколко речи о Асеню първому" (1858), печатания пак след смъртта му, "Ключ болгарскаго язика" (1858), излязлото в Белград през 1860 г. "Кратко разсъждение върху тъмните начала на европейската история", и главно - знаменития си "Показалец" от Одеса (1859), гдето се дава програма за етнографското проучване на България и се открива съвършено нов поглед върху българската поетическа и обредна старина, в духа на европейските романтични утопии. Руската цензура, с нейните автократски схващания и гръкофилски тенденции по черковния въпрос, не по-малко и интригите на някои българи, които не понасят диктаторските похвати и самомнението на Раковски, стават причина да напусне той Одеса и да се установи през март 1860 г. в Белград. Тук имало по-добра почва за книжовните и публицистичните му планове, а също тъй и по-голяма възможност за препращане на книги и вестници в близката България.

Българска легия в Белград; дипломатическа мисия в Атина. - Напечатал няколкото си готови книги, Раковски се заема с редактирането на "Дунавски лебед" (1 септември 1860), който става меродавен български лист, повлиял твърде много за правилната насока на черковния въпрос и за спирането на тъй пакостното изселване на българите в Русия. В Белград той се чувствува напълно сигурен, щом сръбското правителство е отклонило предаването му на турските власти (те го искат с нота, като политически престъпник), и продължава да върви "непоколебим на онзи път, кого си е веднъж за всегда начертал до смърт да следва" (17.V. 1861). Твърде много грижи му задава положението в Цариград, с преговорите между българските представители и Патриаршията за българска независима йерархия: той стои на гледището, че трябва да се скъса с вселенската черква, за да се спечели духовното самоопределение на българския народ, и поддържа борците, и особено другаря си Иларион Михайловски, в неотстъпчивостта им, както и в паметното неспоменуване името на патриарха при великденската служба на 3 април 1860 г. Може да се каже, цариградчани не вършат нищо решително, преди да знаят мнението на емигранта от Белград; и рязкото отрицание на католишката пропаганда, водена от Драган Цанков, печели почва особено поради енергичния език на "Дунавски лебед". Раковски предприема едно пътуване до Одеса, в свръзка с ходатайството си да спре Русия гибелното настаняване на татари в България, на мястото на изселените българи; тъкми да обходи в Европа "сички кабинети, от коих днес зависи съдба Въстока, и да им представи български правини, народное желание и прочее", но отлага това поради липса на средства. Реален политик, въпреки историческите си и филоложките си фантазии, той желае да действува в унисон със сръбските официални кръгове. Тъкмо тогава на сръбския престол се е възкачил княз Михаил Обренович, който се носи с мисълта да отхвърли турската опека (в Белград още стои турски гарнизон от 3-4 хиляди души) и да издигне Сърбия до стожер на една балканска федерация. Раковски намира момента благоприятен за една военна акция, която да използува външни и вътрешни усложнения в Турция, - и в края на 1861 г. изработва своя "План за освобождението на България" [3, 465-468]. Според този план един български полк, съставен от 1200 "окървавени в бой люди", ще проникне от Княжевец в България и по гребена на Стара планина ще стигне до Търново, за да повдигне половин милион народ с 100,000 пушки! Раковски вярва в тая възможност и пише през пролетта на 1862 г. до войводата Панайот Хитов да бъде готов с четата си към Петровден; а сам организира една "Българска легия" и "Привременно българско началство", като кадри на бъдещата народна армия и на свободното българско правителство. Сръбските власти не били чужди на тази идея: те дори улеснявали събирането на доброволците от Румъния, Австрия, Русия и България, и до лятото на 1862 г. в Белград "народният войвода" Раковски разполага с отбран отряд от 600 до 800 души. Войната между Турция и Сърбия се очаква да избухне всеки миг, откак на 3 и 4 юни турският гарнизон Белград обърнал топовете срещу града, и сръбски войски и български легионери са се окопали срещу крепостта. Легионерите се хранели от войнишки казан, имали военна униформа и проявявали голяма дисциплина и храброст в течение на два месеца, докато трае обсадата. Раковски, техният признат от правителството началник, носел бляскава униформа и се возил на файтон, с конвой отпред. Предвкушавайки славата на български Гарибалди - и за Гарибалди в Италия той има най-висока идея - у него зрее може би и мисъл да бъде един ден княз на България: щом на сръбския и на черногорския трон седят народни вождове и пълководци, защо и в България да не се основе един ден народна династия, родоначалник на която да бъде първият организатор на военните сили и меродавният, почитан дори вън политик-революционер? Подобна честолюбива мечта не изглежда тъй невероятна за един Раковски.

Легията завършва печално: тя трябва да бъде разтурена, преди да се прехвърли в България, - понеже Сърбия е постигнала вече своята цел и нейните искания са били признати на Цариградската конференция. Правителството предписва на Раковски да разпусне волентирите си и той, със свито сърце, трябва да се покори. Волята на европейските сили и отказът на княз Михаил осуетяват така смелия му почин за освобождение на България. Но легията означава все пак нещо: тя е дала доказ пред цял свет за военния дух на българите, които напразно са били представяни по-рано като "мирни орачи и тихи, кротки занаятчии".

Изоставен или осуетен този план, намерен е бързо нов: Раковски не ще стои със скръстени ръце при възможностите, които събитията му откриват. През пролетта на 1863 г. той е зает с мисълта да се постигне един съюз между всички християнски народи или държави, наследници на отживялата турска монархия, и за тая мисъл той действува както пред княз Михаил, така и пред гръцкото правителство. През Триест, по море, Раковски отива в Атина, гдето е добре приет от най-влиятелните граждански и военни лица. Но гърците, фантасти каквито са, взимат повече присърце (отколкото тази коалиция със славянските си съседи) мечтата за възобнова на Византийската империя. Разочарован, Раковски се връща в Белград, посещава и Цетина⁵, за да осведоми княз Михаил и княз Николай. После той заминава за Румъния: защото не само гръцката мегаломания, но и сръбският шовинизъм, с домогването да се откъснат български области за сръбското княжество, му е опротивял. Той дори пише статия в тоя дух, за да наруши мълчанието си, пазено докато е вярвал, че ще се постигне някакво сътрудничество.

Организуване на хайдушки чети. Болест и смърт. - И от Букурещ Раковски поддържа писмени връзки с ръководителите на сръбската и черногорската политика; обаче по-голямо значение той отдава на срещите и разговорите си с румънските държавници, Росети, Братиано, Стурдра и други, с които обсъжда изгледите на едно въстание в България. В тия години, 1854-1865, той играя ролята на негласен дипломатически представител на България и едва ли не на централна, най-добре ориентирана личност по българските национални домогвания. Независимо от престижа си пред чужденци, той е слушан и между своите: Хаджи Димитър, П. Хитов, Христо Македонски и други войводи, които минават с чети в България, действуват по негови инструкции. В свободното си време той не забравя науката: през 1865 г. например ние го виждаме да издава списанието си "Българска старина", с множество монографии върху език, история и народно творчество. Не забравя и публицистиката, защото основава в. "Бъдущност" (1864), който насочва стрели против панелинизма на Патриаршията и на гръцкото княжество, против чорбаджиите, крепители на икономическо и духовно робство, и против някои българи в Румъния, заразени от духа на олигархията. Особено го дразни дейността на някои млади слабодушни българи, които преговаряли с румънците за някаква "Свещена коалиция" против турците, след като Раковски се е опитал да преговаря сам с румънското правителство, за да му постави в услуга един български легион - срещу гаранции, разбира се, които биха избавили българите от разочарование като това в Белград. Касабов, Кисимов и други хрисими, но честолюбиви емигранти причиняват доста огорчения на изпитания български вожд, който при това от някое време се чувствува и болен (през лятото на 1866 г. той лежи от гръдна болест 20 дни в Кубей, на руска територия). Те крият от него плановете си, преговорите си, поетите за обща българска сметка задължения пред румънците, както и "мемоара" си до султана (февруари 1867), с който предлагат - тъй наивно - на тогова, да се венчае за цар на българите в Търново и да отдели България в особена, васална държава, с автокефална черква и български патриарх. Раковски осмива тези несериозни почини; той е зле и с Добродетелната дружина на букурещките български първенци, които проявяват русофилство и вяра в сръбско-българска "сърдечна дружба", които работят и за съединението на сърби и българи под върховната власт на княз Михаил Обренович. За него е по-важно да се изпращат чети, да се поддържа духа вътре в България, и колко сериозно значение отдава той на тази пропаганда вътре, показва ни изработеният от него "Привременен закон" за народните чети от 1 януари 1867 г.

В разгара на тази си дейност, и докато през зимата на 1866 - 1867 г. в мушията на Н. Балкански в с. Циганка край Букурещ стават трескави приготовления за въоръжаване на четите, които трябва да минат на пролет, Раковски ляга отново болен. Той се сили и от леглото да напътва воеводите, пише с мъка последния си книжовен труд, "Българските хайдути". Но здравето му отива все по-зле. Спечелената навярно от цариградския затвор и от толкова изпитания и тревоги болест прави бързи разрушения в якия някога организъм. През май 1867 той напуща мушията на Балкански и се връща в Букурещ; а през задухата на лятото дири отмора и чист въздух в лозята край града, във вилата на братя Мустакови. Тук настъпва и краят му. Туберкулозата причинява абсцес на лявата гърда и след една несполучлива операция той издъхва на 8 срещу 9 октомври 1867 през нощта в ръцете на сестра си Неша. Погребението му, при стечение на цялата българска емиграция в Румъния, се извършва на 10 октомври, и тленните останки на великия котленец намират покой в гробищата Шербан-вода. От там, през юни 1885 г., благодарното потомство ги пренесе тържествено в София.

П. Книжовна дейност

Широко начертана програма. - Достигнал по време на Кримската война 32-годишна възраст, Раковски се убеждава окончателно, че пред българския народ са открити само два пътя за спасение. От една страна, по примера на сърби и гърци, българите трябва да напрегнат всички сили, за да отхвърлят позорното иго; и хайдушките чети, и въстанията трябва да докажат пред света, че у нашия народ не е убита воля за свобода. От друга страна, за да бъде заслужена тая свобода и за да се подготви българинът за новото си независимо битие, потребно е да се присади у нас по-високо образование, налага се да се приобщи народът ни към наука, творчество и социален живот на културните народи. Понеже работниците са малко, а нуждите на незрелия и потънал в мрак народ големи, Раковски, подобно на всички по-значителни книжовници от своята епоха, се наема да изпълни една широко начертана програма. Той е не само революционер по характер, но и просветител по примера на Априлов, Фотинов, Бозвели. И тъкмо защото тези негови учители са принесли такава голяма полза, като хвърлят в току-що разораната нива на българския дух семената на просвета и на воля за достоен обществен и национален живот, той, в патриотическото си себеотрицание, решава да посвети способности и енергия на същия висок идеал. Знанията, получени в гръцката школа в Цариград, не са незначителни; опитът от по-късно, и особено пребиванието във Франция, проясняват погледа му и го насочват към неотложните задачи на българското духовно въздигане. Любознателен по природа и надарен с ум, който търси решението на най-сложните въпроси в историята или в съвременния политически живот, Раковски владее не само гръцки, но и френски, и има възможност да черпи поука от богати извори. Съдбата не му позволява да се предаде изключително на научни и литературни занятия и да си спечели там пълна компетенция. Но, в замяна, у него има темперамент, има ревност да узнае сам и да учи другите - и мотивите на дейността му добиват често по-голямо значение, нежели достигнатия резултат.

Лишен от възможност да работи систематично, да бъде специалист в истинската смисъл на думата, той се впуска смело в най-рискови хипотези, които отстоява със завидно упорство. За щастие, читателите му не са в състояние да преценят правилно доводите му, така че той може да жъне успехи между тях със своите крайно тенденциозни патриотически заключения. Трезвен реалист в политиката, Раковски е жертва на най-смели утопии като писател и учен изследовател. За него, обаче, не важи всякога максимата: целта оправдава средствата. Той искрено вярва в наблюденията или откритията си, колкото неметодично и в разрез с установените истини да са добити те. Той се вдъхновява от един блян, превърнал научните му изследвания в страстна потребност на духа. И така той ще може по-лесно, отколкото търпеливите и предпазливи в изводите си може да разгадава големи тайни; и ще триумфира, щом с това допринася нещо за ободряване и защита на българина. Историк, археолог, филолог, етнограф, - у него има нещо от фантастиката и дилетантството на Венелин, на когото също е ученик. Със странна самоувереност, с вдъхновението на фанатика, той пристъпя към най-трудните проблеми на българската и всеобщата история, на старобългарски език и санскрит, на народната поезия и религия; и т. н. И както смело е начертан митът му за нашето народно минало и нашия народен бит, така странен е и езикът, на който той пише. Отхвърлил отначало членовете, понеже те били късна вноска, която загрозява класическото съвършенство на българската реч; възприел правописа с -, y и други черковнославянски начертания, както и някои отживели форми на имена и глаголи, той иска да представи езика ни в една "чистота" и с един архаичен отпечатък, които го доближават до старобългарски. Това, разбира се, отчуждава досущ тъй читателите, както ги възхищава дръзкото му изобличение на някои чужди авторитети, произнесли се неблагоприятно за българите в миналото или в ново време. Не е само Славейков, който ще подхвърля иронично в своя "Смешен календар": "Дунавский Лебед и ще да са прочуе като нов чудотворец, възкресява от мертвих падежът, причастия и наклонения".

Откак става емигрант (1855) и до края на дните си (1867) Раковски неуморно работи с перо в ръка, като един от най-енергичните и влиятелни писатели на епохата си. Покрай всички грешки и заблуди, у него има и забележителни прозрения, подсказани от великата му любов към род и отечество. Публицистиката, науката, памфлетът, литературата му дължат твърде много, и ценното, което запазва завинаги стойността си, заслужва да бъде грижливо подчертано, - наред с по-слабото, добило в даден исторически момент, в най-оживената фаза на Възраждането ни, своето актуално значение.

Подбуди към поезия. - Раковски има слабост към стиха, подобно на Н. Рилски или Н. Бозвели. И като тях той се залавя за поезия не по силата на вродени заложби, а по убеждение, с предвзета цел, вярвайки, като толкова други книжовници на времето, че стихът е само техника, която може да се заучава. Той няма нито чувствителността, нито творческото въображение на поета, но той знае добре каква роля може да изиграе поезията като агитационно, дидактическо средство, и си поставя за цел да създаде на български нещо подобно на онова, което в новогръцката литература прави толкова много шум в услуга на националното пробуждане. Първият подтик в тая посока иде от Куру-чешме. Питомците на училището изучават не само класиците на Гърция, но и по-новите автори, възпели славата на изчезналата древност или разгорялата се борба за свобода. Заедно с толкова свои съученици гърци, възторжени младежи, които декламират елегиите, одите и химните на новогръцките поети, Раковски се запознава с произведенията на Александър Рангабе, Панайот Суцо, Александър Суцо, Дионисий Соломо, Аристотел Валаорити и други. Тези автори от първата половина на XIX век се опитват да създадат, под влияние на византийските писатели, на народната песен и на романтиците от Запад (Байрон, Юго, Беранже, Ламартин и др.), една съвременна гръцка поезия, която би била еднакво и лична изповед, и отглас на историческия момент, която би подхранила особено омразата към тиранията и насърчила борците за нова велика Елада. Както мнозина от първите дейци на нашето Възраждане се каляват за родолюбието си в школата на гръцкия шовинизъм (Иларион Михайловски, Ив. Добровски, Д-р Ст. Чомаков, Д-р Ив. Селимински и др.), така и писателите ни се влияят преди всичко от гръцката книжнина, възприемайки, заедно с националните, революционните и образователните лозунги и вкуса за една романтична литература на народен език, способна да раздвижи сърцата и да засили любовта към своето, към родното.

Раковски не се сматря сам за истински поет, повикан от провидението да създаде нещо трайно и значително. Но той е измъчван от мисълта, че българите нямат още на езика си ни лирика, ни поеми, ни драми, напоени с духа на времето и издигнали достойнството на народната реч. Нима и ние не можем да последваме примера на гърците и да тръгнем в пътя, гдето върви цяла Европа? И не е ли дълг на най-просветените да преодолеят някои трудности, за да улеснят задачите на бъдните призвани поети? Когато дочаква в скривалището си в Котел момента да се прехвърли отвъд Дунава, той се предава на спомени за преживяно и четено, и из повдигнатите надежди за тържество на руското оръжие, пише една ода на император Николай, после започва първата редакция на поемата си "Горски пътник". Той ни поверява, че ще изостави временно "художество Марсово", т.е. хайдушкия поход, за да послужи "Богине Минерве", значи да се занимава с наука и изкуство, чрез които също може да се допринесе много за повдигане на българското борческа съзнание. Две години по-късно, работейки над втората си редакция на "Горски пътник", той пише (1856) на приятели: "Аз промених поприще (напуснал е хайдутството) и сега слугувам старобългарскому Богу Гуслану: - под защитение на любовна и добродетелната богиня Вила." Гуслан е българският Аполон; вместо музите пък се явяват, като вдъхновителки, нашите горски самовили. Несъмнено, Раковски е крайно умерен в надеждите си, не надценява сили, съзнава бедността на средствата си. Неговото честолюбие си поставя скромни цели: "Почнах, казва той в началото на 1857 г., да раздухвам отодавно остатная в мне искра словесности за да и аз в Мъдричин храм (т.е. храма на българската Минерва-Атина) една малка свещица запаля; аз зная че мой принос народу нашему е весма малък, но разположение приносящаго е велико; сия ест жeртва приносяема от сьрца: отодавно от всесвятая любов народна жарко разпалена!" Той се чуди сам на себе си, гдето се е заел след толкова люти страдания за поезия: "аз кой несьм роден за то!" Но някакъв демон, демонът на пламенната любов към народа, му е дал смелост да се реши на писателски подвиг, като отстрани скрупулите му за "неспособност"... Той трябва да възвеличи героизма и славното минало на българите, трябва да осмее жлъчно враговете. Честни намерения са съчетани с куха риторика и фалшив сантиментализъм, така че интимната нота в усета за нещата и в израза заглъхва съвсем. Но това е черта, присъща и на други съвременни писатели, лишени от оригиналност; изкуственият патос по необходимост идва тук на мястото на естественото излагане и на художествената мярка. Решаващо значение има не качеството, а практическата цел: да се въздействува и чрез поезията върху младото поколение. Неизбежно тенденциозни и посредствени, тези стихове ще изиграят значителна роля не толкова чрез вътрешната си сила, колкото с идеите и страстите, които будят у читатели, неспособни да се отнесат критически към самото изкуство. Изповедта и поривът действуват върху простите души, въпреки всичко тромо и несъстоятелно на формата. Именно като етап, който ще бъде скоро преодолян, трябва да се ценят и опитите на Раковски от 1854-1858 г.

Предвестник Горскаго Пътника. - Първият печатан опит на Раковски датува от септември 1856. "Предвестникът" съдържа, покрай една статия върху събитията през време на Кримската война, една сатира върху турската управия и една хумореска върху просветата в Турско, - две по-длъжки елегии: "Отлъчие от България еднаго разпалената родолюбца българина в лето 1853" и "Спомен месторождения." Първата от тях ни запознава с впечатления и мисли на един юноша, комуто е дотегнало робството, с тази "убийства, отчайност, бедност и безчестие", и е потеглил за чужбина. Стигнал по пътя до старата столица на Симеон, той е покъртен от тъжната гледка на развалините; мълчание и пустош владее там, гдето някога е кипял живот в блясък.

Поминах снощи край град Преслав,
народска премила древност ме побуди,
разпален там близо коня попрях,
развалени стари съзрях там зиди.

Дълбоко съжаление ме люто привзе,
горчиви сълзи начнах да роня горко...

Еда тук е бил престол преславски?
Еда тук е цар Богор царувал?
Всемирно прославил род български,
еда тук е он крещение приел?
[...]
Уви, мълчание страшно на все владее!
Пустия грозна все място е обладала,
Отровно мое сьрдце от жалости тлее!
Ръка агарянска съвсем го опустошила!* [1, 419-420]

Поетът се пренася от грозното настояще в една по-щастлива епоха, когато тук са се издигали "сияйни палати", цъфтели са "изкуства, художества, словесност славянска", когато "днешна хитра Европа просвещена затъмнина била в дълбоко невежество" ... После си спомня за нещо мрачно - завладяването на България, и по тоя повод излива мъката си за пропадналата наша книжнина, изгорена от гърци и турци; оплаква окаяния си народ, попаднал под двойно робство - политическо и духовно; проклина гръцките владици предатели... Съкрушен, той се запътва за Търново с надежда, че поне там ще види запазени някакви старобългарски паметници. Но и там същото разочарование: "ръка отоманска все е изкоренила!... Притворила наши светии храмове в нечестиви турски погански джамии... без надписи, мьртви камение с' остали!"*

Народ лишен от славная старина,
живее в скотское дьлготьрпение!
Не мисле за никаква прадедна добрина,
отбягва всякое свободн' устремление!*

Отчаяният пътник извиква духа на Янтра, за да научи от него поне, какво е било старото великолепие, как е изглеждала никога Трапезица, как са се защищавали българските царе и юнаци, как са се връщали те от победи... Но таен глас из реката не знае да обади друго, освен че България е пострадала от демона на разорението, Бедая, изпратен от Черни Бог... Момъкът не е доволен от това обяснение; той е наклонен да стовари вината върху ония български царе, които са напуснали естествения и геройски живот, за да усвоят разкоша и разврата на византийския двор, женейки се за лукави гъркини. На край, из това мрачно съзерцание момъкът бива изваден от бойната тръба край Доростол, гдето руси се сражават с турци, носейки свобода за българите. Усетил свещен дълг да се намеси в борбата, той се прощава с безутешната си майка, като й поръчва:

Когда ти чуеш да сьм погинал,
да не плачеш, майко, ни да ридаеш
за славно дело, что сьм юнашки съвършил,
но гроба ми прилежно да издириш.

И върху гроба да се постави мрамор с надпис:

"За вяр’ и за слобода погина славен!"*

Елегията, със своите 71 строфи, очертава величие и позор на миналото, спира на настоящето и открива надежди за бъдещето. Съчетавайки възторжено чувство за древността със сатира за всичко отрицателно днес, тя напомня по тон и мотиви една "Ода към елините" на Ризо, една "Военна песен" на Кокинаки, една романтическа прослава "На атинските паметници" от Панайот Суцо, и много други лирически и епически произведения на новогръцката литература, гдето се клейми жестоко варваринът турчин, подканя се към повдигане гъркът и се идеализира изкуството на Атина или храбростта на древните герои. Тя подсеща и за нещо родствено в домашната литература от по-късно, именно за "На прощаване" от Ботев (1868 г.), гдето ясно се долавя влиянието на Раковски, с позива за хайдушка борба, както и влиянието на Славейков.

"Спомен месторождения" ни предава също тъй тъгата на автора за отлъчването му от отечеството, но без поезията на развалините и историческите реминисценции, вместо които тук идва видение на изгубения рай от детинството, картина на природата, нахвърляна в идилични багри, и описание на старите крепости между Котел и Преслав. Всяка строфа се приключва с един от трите рефрени:

О, сладки млади години!
Изгубих ви в младини!

О, стари славни твърдини,
Кой ще да ви въздигни!

О, стара славная времена,
Оставихте наша племена!*

Остра носталгия за планинския кът, гдето е прекарана щастлива младост, върви ръка под ръка с въздишки за изгубената народна свобода и с бодра вяра за възвръщане на древното величие. И колкото монотонна и слаба да е поезията, все пак тя е действувала върху сърца и умове, заразявайки ги с искрения патриотизъм на автора.

Горски пътник: първа и втора редакция. - Преди да напише и да напечата "Предвестник", Раковски има готова от Котел поемата си "Горски пътник", която в тази първа редакция от 1854 г. не вижда никога свят⁶. В нея ние имаме разговор между един забягнал в горските усои момък и едно вещо пиле, кукувица. Момъкът, "неповинний българин, много крати на смърт от предатели осъден", е "разпален ототдавно от любов народна, коя е дарба человеку и всекиму природна"* [1, 142]. Той е облечен в старобългарска златоткана дреха, обут е с опинци и носи шлем и сабя. Преследван от зла съдба, той е гнил в тъмници; сега е дошъл в гората, за да разсее мрачните си мисли и да чуе утехата на вещото пиле. След като излива болката си, той бива насърчен от пилето да работи като вуйка си (явен намек за автора и за капитан Мамарчов). Когато пък момъкът роптае против чорбаджиите-изедници и гърците-предатели и изказва разочарованието си от апатията на народа и възхищението си от сърбите, които са отхвърлили с храброст игото, - пилето го ободрява, сочейки му какъв важен момент е настъпил. Войната от 1853 г. е разтърсила света, уплашила тираните и вдъхнала надежди за свобода на угнетяваните народи. Със спечелена вяра "ще изгрее в България свободи светло слънци"* [1, 161] и с поздрав по пилето към "девойка хубава, неповинна"* [1, 163], която не му отвърнала на любовта, той се запътва към скрита пещера, за да дочака там 1855 година, в издирване историческите тайни на рода си.

Поемата иска да бъде прочувствен позив към робите, жлъчно изобличение на народните врагове и прослава на храбрите хайдути. Отразявайки настроението на автора, тя има всички недостатъци на поетическата му техника и запазва значение само като саморазкриване на една историческа личност и като показалец за скрити надежди по време на Кримската война. Но тя, написана грижливо с черковнославянски букви, не бива никога напечатана, понеже събитията се менят бързо и съдържанието не отговаря по-късно на новите схващания и обстоятелства. След като през 1855 г. Раковски работи в Букурещ над една нова, незавършена поема, "Стоян и Бояна"⁷, гдето апотеозата на хайдутството е съчетана с един любовен мотив, през септември с. г. той е изненадан от поражението на русите при Севастопол и от Парижкия мир, който убива всички илюзии у българите ("наши български надежди изчезнаха като сновиденшя"). Тогава той се пренася в Нови Сад и тук той работи през 1857 г. над новата редакция на "Горски пътник", отпечатана, след много затруднения, едва в края на 1858 г. Изоставяйки стария план и старите позиви, той попада на една нова фабула, развита с по-голяма сръчност, макар и все тъй шаблонно в езика и стиха и все тъй уморително-разтегнато в разказа.

В един "Предговор българскому народу!" Раковски ни дава позива си за бунт и борба срещу врага:

Храбри в старост ти, народе,
тяшко носиш днес иго!
Свобода т' изчезн' отиде,
турско те налегна зло!

Царскм с' изгуби престоли!
Слава твоя потьмня!
Турчин сяйност т' оголи,
небо твое помрачня!* [1, 177]

Съчетавайки елегия с ода и сатира с проповед, брулейки крепители на робството и окайвайки народа, авторът иска извинение за слабия си поетически опит, продиктуван от искрена патриотическа ревност; после напомня да не се губи време и да се подири правото, догде не бъде късно. Потребна е просвета и храброст, разум и решителност, за извеждане народното дело на добър край:

С чистая любов народна,
с постоянство с' решенье,
Мъжка душа благородна
всяко махв' угнетенье!!!

Мъдрост с' храброст задружно,
два качества велика,
всяко дело мъчно, важно
лесно вьршат от века!* [1, 179]

После идва част първа на поемата.

Най-напред е нарисувана подробна картина на природата, пролетно време. Изчерпателно и във вкуса на старите пасторалии се говори за цветя, птици, водопад, слънце, песни на младите, без да е почувствувана идилията по-непосредствено. Възторгът от всичко наивно и чисто в живота на селяните всред тая красива природа се сменя с разказ за нещо смело и тревожно. Млад българин войвода стои край Босфора, на Черно море, вперил поглед на север, към отечеството си, и страстно възбуден шепне:

Хой обичам в гора да ходя
с вярна сговорна мила дружина;
млади юнаци славно да водя,
българи храбри, наша родина! [...]

С пушки на рамо дале биящи,
с двойка гръмовни скъпи пищове,
с’ златни полазки светло светящи,
и остри на пояс дълги ножове.

Войвода аз напред да вървя,
храбри след мне хоръгвоносец,
в Стара планина да ги заведа
с’ свилян зелен злат пряпорец! [...]

Ах! Боже силни, ти помогни ми!
Тамо с юнаци моя да ида,
в тия години непоносими
българи братя мили да вида!* [1, 182-183]

Блянът на войводата е да намери сънародниците си пробудени от мъртвешкия сън и да възобнови с тяхна помощ славата и свободата на прадедите. Между това спуска се мрак, пристига знаменосецът и войводата бива заведен при четата си от 12 души в белградската гора, недалеч от Босфора. Юнаците приветствуват войводата и полагат клетва за вярност. После те трябва, преди да потеглят за опасен поход, да разкажат и изповядат кое ги е довело тук и какво е миналото им. Момците един след друг излагат неволите си, давайки така представа за страданията на цял народ. Драгой от с. Върбица ни предава насилията на татарските ханове и борбата на хайдушката си дружина; Велко от с. Шипка описва затвора си и хайдутуването си; Момчил от с. Дряново се впуска в исторически спомени за пакостите от Византия и от фенерското духовенство; Младен от с. Елена бичува злоупотребите и предателството на чорбаджиите; Радой от с. Бела ни запознава със страшните тъмници и грабежи на турците... Оставяйки останалите да изкажат патилата си друг път, войводата взима накрай думата и насърчава юнаците да бъдат безстрашни, притичвайки се в помощ на народа си. Когато потеглят, те попадат в гората на неколцина турци, които са убили едничкото дете на майка и делят плячката си. Кръвното кръщение на дружината е дадено при избиването на извергите. После войводата води разговор с трима старци българи, които му се оплакват от градски първенци, гръцки владика и европейци, дошли в помощ на турците. Войводата ги утешава със скорошна избава; после, останал сам, се предава на тежки мисли за окаяния си народ; а на заранта дружината потегля за Стара планина.

След поемата (158 стр.) идват 130 стр. забележки в проза, които поясняват разни места от нея с исторически, географски, митоложки, филоложки и други справки. Разказът тук е, за днешния читател, много по-интересен от стиховете, понеже не е спънат от изкуствена реч и трома прозодия. Раковски умее да бъде занимателен в тия непринудени екскурси, посветени ту на Георги Мамарчов и съзаклятието му, ту на Пазвантоглу и кърджалиите, ту на еленските чорбаджии, и т. н. Това са първите научни опити на автора и вече в тях той дава израз на някои свои обикнати възгледи и теории, които ще се повтарят по-късно в разни съчинения. Разказът, ту мемоари, ту дисертация, загатва за хумор и страстен темперамент; той не страда от скуката на стиховете и запазва голям научен интерес и до днес.

След като в "Цариградски вестник" от 1859 г. (5 септ. бр. 447) напечатва историко-величалния си акростих "Великану Атилу", в "Дунавски лебед" от 15 авг. 1861 г. Раковски изнася "Отломък от вторая част Горскаго Пътника". Тук, след длъжко описание на местността Бакаджик до Карнобат, се говори за спохождането на един пчелин, гдето Хубян войвода, предводител на дружината (именуван едва сега), се среща неочаквано с побратима си Тихол войвода. Оказва се, че "место е тясно, части са тежки"* [1, 405]: в Попово село се били събрали четирма кърсердари с 400 арнаути и сеймени, които се канели да обходят на другия ден Бакаджик. Имаш ли момци отбор, за да се хванем в битка с неверниците, та да гостим лакоми врани с поганско месо? пита Тихол госта си. Но Хубян не чака канене и насърчение, и бързо дава заповеди, за да се подготви утрешното сражение. Но тук се свършват 63-те строфи на отломъка, и нищо после не бива публикувано, за да узнаем края на поемата.

Значение на хайдушката поема. - Строго погледнато, този епос от 1857 г. представя документ на поетическо безсилие. Нищо първично, нищо поетически правдиво в него: нито в единство и развой на фабула, нито в изобразителни средства, нито в картини, характери и излияния. Вместо картини, той ни поднася инвентар от неща, вместо на характери натъкваме се на голи абстракции. Усвоил шаблоните на новогръцката поетика, Раковски не може да се издигне до свой стил и свои нагледи; и към всичкото това заучено предание, с неговите конвенционални сложни епитети и сравнения, иде невъзможният му език, смесица от черковно-славянски и новобългарски, пригаждан насилствено към произволната мярка на стиха. Ясно е, че Раковски не е способен да надхвърли в стиха домораслите даскали с техните пиитически упражнения. Ясно е също, че той, който знае френски, не подозира ни най-малко поезията на романтиците, на Юго или Ламартин, макар тези да влияят върху учителите му в Гърция. Изобщо той остава чужд на новото поетическо движение и от образците си в гръцката литература той ще заеме само един външен апарат, само клиширана фразеология, без да се сродява по-дълбоко със самата същност на поетическото възприемане и изображение.

И все пак произведението прави сензация, бива четено с трепет и заучавано наизуст: - то превръща душите, окриля въображенията! Няма просветен и патриотически надъхан българин от 60-те и 70-те години, който да не е поглъщал жадно тая проповед на бунтовника и да не е гледал на Раковски като на някакъв Моисей, повикан да изведе народа си от плен и позор. От меродавно значение е била тук не формата, а легендата на героя и основните тенденции. Това, което разказва авторът, изглежда за наивния читател като взето направо от живота и отразило вярно един съкровен мир от убеждения и страсти. Въпреки всички условности на изложението, българинът, готов да споделя революционния мироглед на Раковски, се е заразявал от емоционалния тон и не се е съмнявал в истинността на епизодите. Идеализацията на всичко патриархално в бита и традициите, както и на българската балканска природа, се допълва от една апотеоза на хайдутството, която в историческия оня момент е тъкмо по сърце за напредничавата интелигенция. Кой друг е улучвал тъй вярно нерва на времето и копненията на младите? Раковски описва като нещо преживяно мъките на роба, затворите, насилията от дервиши, арнаути, яничари. Покрай турската власт и произволите на войска и администрация той вижда и друго голямо зло: гръцкото духовенство, вечният враг на българската свобода и на българската просвета. В стихове и в проза той дава дълги дисертации върху коварството на Фенер и върху всички нещастия, които се сполитат върху България от гръцките владици. Не са забравени и техните слепи оръдия, българските чорбаджии. И изчерпано всичко отрицателно и мрачно, идва ред на положителното и светлото. Раковски е певец на въстанието, пророк на хайдутството. Въпреки чепатостите на стиха и на езика, той смогва да внуши идеите си. Хубян войвода се явява в ореола на действителен спасител от робство и унижение и нещо като автопортрет. Изповедта за изстрадано и мечтано спечелва читателите за този идеализиран образ и за култа на свободата. "Наша свобода от нас зависи", мисли Горският пътник, повел дружина в Стара планина. И като него мнозина съвременници с по-мъжествен характер и по-радикални идеи вярват, че българинът ще стане достоен за по-честити дни само когато престане да очаква помощ от вън и поведе смела борба против угнетителите.

В тежки окови преугнетени
доколя стидно ми да търпиме!
От диво племя уничтожени,
доколе несвястно да стоими! [...]* [1, 210]

Народ кой своя правда желае,
мила свобода и прелюбезна,
трябва с'оръже да я добие,
с жертва голяма и скъпоценна!* [1, 189]

Увел това бодро национално чувство и тая омраза против тиранина, Раковски пробужда и срам за униженото положение, заедно с готовност за самопожертвуване. Дитирамбите на свободата се свързват органически с прославата на хайдутите и тъкмо в тия позиви за хайдушки подвиг и хайдушка воля се крие основният патос на поемата. Дружината хайдути играят хойса⁸ в гората, почиват под сенките на столетни дървета, пеят юнашки български песни, пируват с червено вино и печени агънца - докато настъпи моментът за кървава разплата, когато те ще проявяват нечута храброст, движени от милост към роба. Страх от смъртта тук е непознат:

Коя по сладка смърт може бити,
разве за свобод' общенародна
в поприш' юнашко славно умрети?
Коя наслада по благородна?* [1, 275]

Така поемата иде да създаде ония жизнени настроения, от които ще се вдъхновяват Хаджи Димитър, Караджата, Левски, Бенковски; и така тя става мощен двигател на революцията, средство за пропаганда на новия дух, повишил самочувствието на роба и развързал енергията му в служба на един политически идеал. Там е всичкото реално значение на този хайдушки епос, пръв по рода си в нашата литература.

Исторически и филоложки изследвания: цели и методи. - Един от героите на "Горски пътник", Момчил, държи дълга беседа върху българската история, замечтан да бъде "роду мил учител" с откритията си. Момчил е в тази точка двойник на самия автор. Още 18-годишен, Раковски се въодушевява от историята на Венелин, а по-късно той се зачита у Априлов и Фотинов, като изброжда старателно всякакви ръкописи и печатани материали за историята, с цел да си уясни величие и провала на българите в миналото. Когато през 1857 и 1858 г. Раковски попада в Нови Сад и Одеса и може да разполага с по-богати библиотеки, той се впуска с ревност да продължи изучаванията си. Гнети го мисълта, че българите са тъй малко познати на Запад: "Много пъти ми се е случвало да имам разговор с учени европейци, кои никак не знаят, яко има български народ на свет", пише той на приятеля си Дайнелов. А ние си мислим, че имаме право на внимание и на съчувствие от тези европейци! Гнети го и наблюдението, че нашият народ тъне в гибелно невежество и не е дошъл до съзнание за себе си и за предстоящите си задачи. "Ние трябва да съкрушим глава того неприятеля си (невежеството)... Без тая победа нищо друго да не ожидавами от нигде. Самая наука и просвъщение ща докара всяко добро и благоденствие в наш народ", пише той пак на Дайнелов през 1860 г. И за да даде тласък на просветата между народа, той се заема с изучвания върху всичко, което характеризира този народ като самобитна и значителна национална единица. Науката за него е не само убеждение на ума, но и страст на сърцето. Чувството на дълг е спрегнато с увлечение и радост, които надвиват всека умора и всички други лични наклонности. "Кое по-сладко занимание може бити, развe да ся занимава человек в издирвание древността премилаго своего народа!" - мисли той през 1857 г. И малко по-късно, заклевайки се да работи догдето има физически и умствени сили "в полза народу си, кого е от младости тол силно възлюбил и от него няма друго по-драгоценно нещо на свет", той признава: "Исторически тайни кои съм открил за негова свята стариня докарват ме по някогаш в най-голям възторг, кой ся наближава до иступление..." (1860).

Като всяка емоционална натура, Раковски не дели науката от живота, знанието от сърдечните вълнения. Тук той е досущ тъй романтик, опиянен от бляна си, както Венелин. Но какви са откритите от него тайни, които го хвърлят в такъв чрезмерен възторг?

Осъдил рязко още в "Горски пътник" Енгелевата теория за турско-татарски произход на българите и тая на Гилфердинга за урало-фински корен, той възхваля благородния характер на славянските ни прадеди, които са стояли по-високо не само от древните гърци, с техните отрицателни национални черти, но и от мнимо културните англичани, такива безчовечни потисници на поробените в колониите си. В своето "Кратко разсъждение върху тъмние и лъжовние начала, на коих е основана стара повестност всех европейских народов", излязло през 1860 г. в Белград, Раковски се обявява открит противник на официалната западна наука, заблудена от гръцки и римски историци, и ярък защитник на българската дълбока старина. "Българи са първи и най-стари жители в Европа и нихен язик е онзи, от кого се е отцепил елински..."* [4, 143] Запознат, макар и повърхностно, със староиндийски и староперсийски език, той е повярвал в "голямото сродство, да не кажем почти единство" на български със знаменития санскрит и зенд - както и в това, че българите първи са напуснали някога Индия, за да се преселят още преди Р. Хр. в южна Европа и да създадат култура и митология по едно време, когато "днешни европейски народи са били в по-низко състояние от стари Българи". Заратустра и Ману са "старобългарски законодавци", гръцките музи - преправка на нашите самодиви, древните обитатели на Гърция, пелазгите, чисти българи, както са в ново време от българско потекло прочутите юнаци на гръцката Завера (1821 г.), македонецът от Воден Марко Божар, копривщенецът Хаджи Михал, търновецът Семко и др.

В "Ключ българскаго язика"⁹, писан през 1858 г., Раковски прилага една особена сравнителна метода, за да докаже, че само с помощта на живия български език могат да се разберат тъмните за европейските филолози текстове на индийската Веда и на персийската Авеста и че пак български ни води към първоизвора на езиците, към основните звуци, от които се образуват всички други звуци и думи. Нещо повече: той е убеден, че "македонските българи ся съставяли първата Христова черква в Европа", щом са били покръстени лично от апостол Павел, и че всичко в езика и вярата на западните народи преди християнството би могло да се изтълкува правилно само чрез българското предание. Напр., келтските жреци, друиди, са "дръвиди" (горски обитатели); Меровингите са "миро-воювичи"; франките са "фръзи, врьзи, от враг - изверган" и т. н. Раковски е смаян от своите изводи, без да подозира, колко безкритично е схванал методите на сравнителното езикознание и колко далеч отива в патриотическата си екзалтация. Ако учени като Франц Боп, Е. Бюрнуф, М. Мюлер изграждат крайно предпазливо науката за праезика и митологията на т. н. индоевропейски (арийски) народи, Раковски, без солидна подготовка и без усет за допустимото в научното издирване, се отдава на смело фантазиране, което можем днес да разберем и извиним само из предпоставките на националната му програма. Чиста наука той не признава и на сърцето му лежи идеалът да внуши самоувереност и гордост у потлачените българи.

Етнографски проучвания: програмата на "Показалец"¹⁰. - Като един от първите у нас, покрай Априлов, Найден Геров, Богоров и Славейков, Раковски обръща поглед към бит и поезия на народа и подтиква към систематично записване на всичко, което характеризува домашната ни духовна и веществена култура, наследена от незапомнени времена. По стъпките на Венелин, той настоява и в "Горски пътник" и в множество писма до приятели, да се записват празнични и семейни обичаи, песни, поверия, магии и т. н., да му се пращат описания на обредите при сватба, раждане и погребение, коледни, лазарски, самодивски, юнашки, любовни и др. видове народни песни, сведения за народната астрономия, названията на селища и на местности, исторически предания и т. н. Програмата се оказва най-пълна от всички, които са давани дотогава, и сам Раковски върви начело на етнографите и фолклористите от 50-те и 60-те години, като събирач и тълкувател едновременно. Идеите му в тази област показват същото смешение от точно наблюдение и фантастика, каквото намираме и в историко-филоложките му трудове.

Но "Показалец" от 1859 г. запазва и до днес значението си с обилното и правилно записано градиво. Из носталгията си в Одеса за родното село, из романтичните си сънища за идилията на народния живот, из милостта си за роба-мъченик и из опазената в поетически и обредни преживелици древна религия, той се заема да нахвърля подробно картината на живата старина. Спомените му от Котел се оказват удивително свежи и изложението му се възмогва често до един художествен и наивен реализъм, чужд на чисто поетическите му опити. Той ни описва, първо, полските занятия на селянина, с обичаите при оран, "сеитба, жетва и вършитба. Тихият епос на земеделския живот и бодрата религия на труда у българина са щастливо загатнати у Раковски. Ние се пренасяме неусетно в падините на Стара планина или в "лепо-зрачните" тракийски полета, в средата на младите, събрани за задружна работа на открито. Описани са най-подробно градинарството, добиването на коприна, лозарството, производството на розово масло, воденичарството, обработката на лена и конопа, домашната селска индустрия (предене, шев, тъкане на стан и пр.). Най-сетне, по спомени са описани седенките, тлаките и сборовете, заедно със селската сватба. Навред личи сърдечната любов на автора към бита и творчеството на народа и с голямо умение той ни дава живописни снимки от видяното някога. Във възторг от простонародния гений, - еднакво от строителското изкуство на майстори, които без да са ходили в училища и академии, въздигат "сияйни и великолепни храмове"; от добре приготвените вина, между които едно, в заровени бъчви, "е българско шампанско, кое превъзходи европейское"; от шевиците на българката, вложила толкова тънко разбиране на багри и чертежи; от мелодиите на овчарската свирка нощя, при звъна на хлопките в стадото, когато "чувствителному человеку ся възражда на сърце умилно съчувствие", - Раковски иска да внуши на читателите си преклонение пред презрения по-рано народ и възвръщане към нравствената сила и душевната чистота на простия селянин. Книгата му пробужда необикновен интерес на времето. Интелигентни читатели като Марин Дринов и Нешо Бончев я прогласяват в писма до автора за "първокласна книга", засвидетелствуват му своята "глъбочайша почит", радват се за това възкресяване на тъй милата и забравена от гражданите старина. И движението за издирване и опазване на тая старина, както то се шири по-късно между учители и книжовници, дължи твърде много на подтика, излязъл от този "Показалец".

В книгата си за "Асен І"¹¹, в списанието си "Българска Старина" от 1865 г. и в другите си книги Раковски печата често народни песни, които придружава с исторически и митоложки бележки. Той тъкми да издаде и отделен "Сборник от най-стария бьлгарски песни" (1858), разпределени на баснословни, исторически, любовни, юнашки, сватбени" и др., но не достига до изпълнение на плана си. И в тази област на нашия фолклор сбирките му държат, покрай сборника на Миладиновци, най-видно място.

От история към политика и публицистика. - През 1858 г. Раковски приготвя в Одеса книгата си "Няколко речи о Асеню първому, великому царю бьлгарскому и сину му Асеню второму". Но цензурата не одобрява отпечатването й, понеже в нея се излагали злоупотреби на Патриаршията и понеже върху автора паднало подозрение, че работи за отцепването на българите от православието (което било гръцка интрига пред руския синод). Раковски се вижда принуден да я напечата в Белград (1860).

Нашият историк не храни доверие към чуждата стара и нова историография. Гърците са искали да изкористят православието, за да покорят или отслабят българите, и византийските писатели, сърдити за неуспехите на ромеите, предават всичко за нас крайно тенденциозно. Така също и западните историци, при безсилието на папи и кръстоносци да ни спечелят за католицизма. Ужасен от "лъжите" на едните и другите, Раковски иска да възстанови истината - между друго и за да предпази сънародниците си от една нова католишка пропаганда, ръководена от отстъпника Д. Цанков. И той нахвърля една картина на политически, държавни и религиозни борби в царуването на Симеон, Крум и Асеневци, която между друго гони две цели: да ни убеди във високото културно равнище на българите през средните векове и да ни внуши отвращение към сепаратизма на Цанков и другарите му, които искат да двоят народа ни във верско отношение. Чисто научната реставрация на миналото страда тук от същата патриотическа прекаленост и неметодичност, каквато отбелязахме и по-рано. Полемиката пък с противния лагер по черковния въпрос, правилна в своите предпоставки, вади наяве отново страстния темперамент и борческата безогледност на Раковски. Нищо не спира учения и публициста, когато той трябва да предварди разпокъсването на народните сили, и саркастичните удари против лица, които изпадат във фатални заблуди, не знаят мярка. Все тъй субективен и дързък памфлетист се показва Раковски и в брошурата си "Глас едного българина" от 1860, гдето покрай Цанков се брули и Гаврил Кръстевич. Тук той иска да изтъкне каноническите основания за една независима българска черква, да обори доводите на униатите за покровителство от папата и да изтълкува в благоприятен смисъл хатихумаюна на Абдул Меджид, който позволявал на българите да искат възстановяване на патриаршията си в Търново и на архиепископията си в Охрид, макар Кръстевич и да мислел, че хатихумаюнът ни давал право само за народни владици. В същия дух е написан и "Отговор на богословская гръцка брошура" от 1860 г. Отхвърляйки "калугерски басни и легенди" из анонимния наш враг, Раковски се сили да докаже две неща: "че бог и светий дух не е избрал тях (гърците) и техен език да просветят цял свят и че тии не са кръстили нас българи, нито ни са дали писменост, както са лъгали свят до сега."* [3, 258]

Трябва да знаем, че нищо в края на 50-те и в началото на 60-те години не вълнува тъй силно Раковски, както многошумният български черковен въпрос. В писма, брошури, мемоари, книги и вестници той полага невероятни усилия, за да насочи на правилен път разрешението му, за да насърчава борците в Цариград, за да убеждава чужди и наши в необходимостта от обособяване в черковно-административно отношение, като се назначат за висши йерарси достойни лица измежду самите българи. Анализувайки поведението на всички заинтересувани фактори, на турското правителство, на гръцката черква, на западните сили и на Русия, той идва до заключение, че е върховен дълг на българите да напрегнат всички сили за еманципацията си от една позорна и пакостна зависимост. И голяма е радостта му, когато цариградските българи начело с Иларион Макариополски отхвърлят на знаменитата дата 3 април 1860 г. властта на патриарха, неспоменувайки името му в литургията. От самия Раковски идва не само насърчението, но и авторитетното мнение за отбягване както от католицизъм, тъй и от протестантство (нещо тъй желано за западните сили, които искат да парализират руското влияние на Балканите). Раковски държи на вярност към прастарата народна черква, само че иска да се отметнем от фенерската управа чрез някоя "малка ерес", - като провъзгласим напр. за глава на българската християнска черква основателя на православието, Исус Христос. Той успява да склони за това и цариградските българи, начело с Иларион и Бурмов, и само съпротивата на турската управа осуетява плана му. Влиятелен и слушан, Раковски се радва на голямо обаяние между всички българи, не само емигрантите, но и лоялни дейци като Кръстевич; и нему се дължи много за запазване на единството всред ръководните фактори, както и за проваляне на унията.

"Дунавски лебед", който Раковски издава от 1 септември 1860 до 24 декември 1861 г. (62 броя), има грамадно значение в това отношение, както и изобщо за повдигане на духовете в България. Най-напред Раковски редактира в. "Българска дневница" (1857). Обаче тук той има пред вид главно поощрението на учебно дело и на книжнина и злоупотребите на гръцкото духовенство; тонът му е доста умерен, поради това, че в Австрия той не смее да напада рязко Турция, когато препоръчва премахването на разни недъзи в държавния организъм и обществения живот. В новия си вестник, издаван в Белград, той заговаря по-открито, макар отначало да се старае да бъде лоялен към Турция. Младежите са възхитени от идеите му; вестникът пада като бомба между тях, със смелия си език. Дайнелов, настоятел на "Дунавски лебед" в Цариград, съобщава през 1861 г. с каква радост се приемат първите броеве, с какви възхищение се поглъщат статиите: "От редом са чуваше ура, да живее Раковский." Мнозина пожелават на легендарния войвода "да порастат крилата на лебеда, за да хвърка с по-голяма сила." Наистина, някои консерватори намират че вестникът е "вреден за българските интереси", понеже будел подозрението на турците към българите и насърчавал "лековерните и несмислени" глави за опасни предприятия; но общото впечатление е благоприятно и редакторът вдъхва уважение дори у по-умерените народни дейци. Със своя мощен зов за сплотяване на народните сили в името на големите просветни и обществени идеали; със статиите си, в които се изтъква тъй ясно и убедително борбата на противоположните политически интереси в Европа при разрешението на източния въпрос; с прозорливата си и настойчива подкрепа на дейците в Цариград, защитили единството на черквата ни насрещу Фенер и чуждите пропаганди - Раковски доказва на всички, че е пръв между българските публицисти в чужбина и негласен шеф на непримиримите. В разцвета на силите си и с богат опит като общественик, той проявява изключителен за времето си талант на полемист и политик, застъпвайки по въпроси на националното развитие и на общата политика гледища, които говорят еднакво за широка осведоменост и за правилна интуиция. Брошурата му от това време, "Преселение в Русия" (1861), писана анонимно в подкрепа на редица статии във вестника, иде да покаже колко вярно улучва той опасностите от едно изселване на българите и от настаняването на тяхно место, със съдействието на Портата и на петербургските дипломати, на кримски татари.

Два мемоарни труда по черковния въпрос. - Между най-интересните и занимателно написаните историко-полемични трудове на Раковски трябва да причислим двете му книги от 1860 и 1864 г., посветени на черковния въпрос. В най-разгорещената фаза на борби и спорове, той пуща тези свои агитационни книги, наполовина издирвания, наполовина мемоари, гдето се съдържат някои от най-ценните страници на литературата ни от това време. Попадайки щастливо ту на хумор, ту на сарказъм или патос, Раковски ни се представя тук с качествата на истински писател.

Тия качества той е опитвал много по-рано, през 1854 г., когато скрит в Котел работи над непубликуваните си мемоари "Неповинен българин", гдето иска да изложи патилата си в цариградския затвор от 1845 до 1848 г. Но, неопитен още, авторът има да се справя тук, в тия недовършени спомени, с големи трудности на езика; освен това, догонва повече поетически цели, интересувайки се главно за своите лични преживявания. За всеки случай, запазената в архива на Раковски "Част от постраданието в темницата", както гласи подзаглавието на "Неповинен българин", ни открива крайно интересен поглед в душевните състояния и в съдебния процес на неправедно наклеветените от котленските чорбаджии Стойко Раковски и син му Сава (Георги). Раковски ни се представя като млад човек, завърнал се от чужбина, за да види мили родители, да подиша с очарование въздуха на селото си и да съзерцава с любов природа и патриархални нрави. Но той изпада в меланхолия при вестта за ред злочестини в бащиния си дом и трябва само да дойде внезапното арестуване на баща и син посред люта зима, за да се замени това предчувствие с най-тежки физически и душевни страдания. Разказът на Раковски за откарване в Русе и после в Цариград, все в окови, за страхотиите в мрачните подземия на затвора, за нощния съд от жестоки магистрати, за доказаната невинност на превърнатите в живи мощи народни защитници, за клеветите от Патриаршията и Богориди, за напразните опити да се спечели помилване - ни държи постоянно в напрежение. Като рядък биографско-психографски документ от тая епоха и като картина на нрави и народни тегла, "Неповинен българин" няма нищо равно на себе си, след "Житието" на Софроний. Стилът, макар и неустановен, не пречи на драматическото темпо и на проникновеното разкриване на преживяно и изпитано.

Значителен напредък отбелязват мемоарите от 1860 г., озаглавени "Бьлгарский за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна черкова в Цариград", излезли първоначално като статия в "Дунавски лебед". След един длъжък преговор върху наченките на въпроса още в древни времена, гдето се засяга и покръстване на българите и закриване на Търновската и Охридската патриаршия Раковски идва до събитията след Танзимата (1839), когато в Цариград се подема борба против фенерското духовно иго. Изложението тук почива в голяма степен на лични впечатления, тъй като Раковски е бил участник във всичките по-решителни събития около извоюването на граждански и черковни правдини за българите. Видно място е отделено на почина и на мартирологията на Неофит Хилендарски. Раковски се прекланя пред подвига, нравственото величие, себеотрицанието на монаха-патриот и разказва с повдигнат дух и вълнение перипетиите на неговата дейност по извоюване на българска народна йерархия. Така и всички останали личности и събития, с положително или отрицателно в характери и домогвания, намират тук своя историограф, който съзнателно иска да бъде най-обективен в преценките си, въпреки субективната нота - на умиление и възторг, или на възмущение и ирония - в разказа. Тези мемоари са просто незаменими за всички, които днес искат да разберат духа на оная епическа борба за народна черква, и те се четат с живо участие тъкмо поради горещия си тон.

Същото трябва да се каже и за продължението на тези мемоари в книгата "Бьлгарский вероизповеден въпрос с фанариотите и голямая мечтайная идея панелинизма", излязла през 1864 г. в Букурещ. Авторът излага най-напред зараждането на новото движение за българско духовенство, спирайки се с много сарказъм на униатския опит на Цанков и другарите му, срещу които той се е борил тъй смело в "Дунавски лебед" и в книги и писма; връща се после към по-старите времена, за да подчертае, че омразата между българи и гърци датува отдавна; и разкрива пакостните или комичните страни на гръцкия шовинизъм, който и някога, и сега не престава да трови българската душа с утопии за възкресяването на византийската империя. Особено занимателно и с великолепен хумор е очертано посещението на неграмотния и наивен старец Йосиф Соколски у папата.

За пълнота на прегледа си трябва да споменем, че с подобен характер на стил и осветление се отличава и последният историко-мемоарен опит на Раковски, брошурата му "Българските хайдути" от 1867 г., писана току преди свършека на дните му. В недовършения този труд авторът хвърля поглед върху българската история до покорението, разкрива коварните замисли на Византия и на гърците към българите, въстана против користната политика на Европа към поробените и величае народните хайдути като герои на честта и на свободата.

Характер и завет на Раковски. - Личността на Раковски, в осветлението на делата и на литературните произведения, се очертава твърде релефно за оногова, който иска да долови основните линии на характер и съдба. Импулсивен дух, волева натура, той води бурен живот, обречен на идеала. Изключителното господство на мисълта за народ и отечество отстранява всички егоистически подбуди, освен една: да бъде той, който чувствува добре силите си, ръководител на предприетата революционно-политическа акция. Фанатичен патриот, той не признава човечество и нации, освен доколкото те биха служили на българското въздигане. Българската племенна стихия го владее дотолкова, щото той може да изповяда искрено: "Аз съм всякоги бил бьлгарин и ще бъда не само до гроб такъв, но еще и после смъртта ще оставя завещание и прах ми да ся не смеси с други народност!" (3.ІІ.1861). Установен в домогванията си, той иска подчинение от ония, които му са верни, води "жестоки" препирни, налага се, не търпи противоречие, отстранява или оборва рязко съперниците си с други разбирания (Цанков, Касабов). "Моя характер не търпи никакъв господар над себе си", заявява той, който вижда наоколо си разединение и неразбиране на истинското положение (10.ІІ.1861). Героизмът му не изключва остри кризи на милост и на душевна мъка, на плач и сълзи, когато вижда че народното дело е на път да се провали по вина на страхливи, тъпи или недостойни люде. Но отчаяние или отказ от предприетото му са чужди; той е неспособен за поврат в дълбоките си влачения: "Всякоги съм бил непоколебим на онзи път, кого съм си веднъж за всегда начъртал до смърт да следовам" (17.V.1861). Той съзнава ясно едно нещо: "Ние се находима днес (началото на 60-те години) в едно най критическо положение и время, щото сега или ще излезе и наша народност на свят, или ще се потъпчи от други някои си завладетели, и Бог знай веки, колко века еще треба да тъжим под чузда власт!" (6.VІ.1861).

Жизненият път, участта и дейността му зависят от тази насока на темперамента и тези концепции на ума. Задачите на историческия момент го поглъщат изцяло и в услуга на големите национални въпроси той поставя всичката си неизчерпаема енергия. На отечеството си той иска да бъде полезен като политически агитатор и съзаклятник, като публицист, като поет, като учен. И навред той оставя значителни следи, въпреки неизбежните крайности или грешки. Писателското му дело носи фрагментарен характер. Условията не му позволяват да се вглъби в научните проблеми; дарбите му не го предразполагат за поезия. Но като културен историк, етнограф, публицист и мемоарист той е необикновено крупна личност в епохата след Кримската война и заветът му тук налага от рано дълбоко преклонение, което достига и до по-далечните потомци. Над всички отделни заслуги изпъква обаче духът и нравственото величие на оногова, който като войвода, политик-реалист и учен мечтател ни дава внушителния образ на пробудената българска народност в 40-те и 50-те години на XIX век. Раковски е едно от най-изразителните въплъщения на българския национален романтизъм през периода на засиленото възраждане и без него ние не бихме могли да си мислим появата и подвига на кръга около Л. Каравелов, Ботев и В. Друмев.

БЕЛЕЖКИ:

1. Всички цитати, отбелязани с *, са сверени по Г. С. Раковски. Съчинения в четири тома. С., 1983-1988. В [] са посочени томът и страницата от това издание. [обратно]

2. Капут (тур.) - шинел. [обратно]

3. Сеиз (тур.) - коняр. [обратно]

4. Интизап (тур.) - общински налог върху продажба на добитък и др. [обратно]

5. Столицата на Черна гора. [обратно]

6. Първата редакция на "Горски пътник" е публикувана в: Раковски, Г. Съчинения. Т. 1. С., 1983, с. 133-163. [обратно]

7. "Неповинное нещастно рачителство Стоян и Бояна" [1, 161-176]. [обратно]

8. Хойса (диалектно) - вид хоро. [обратно]

9. Вж. Раковски, Г. Съчинения. Т. 4. С., 1988, с. 192-301. [обратно]

10. "Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления славнаго ни прошествия и проч." Вж. в: Раковски, Г. Съчинения. Т. 4. С., 1988, с. 5-138. [обратно]

11. "Няколко речи о Асеню Первому, великому царю болгарскому, и сину му Асеню Второму." Вж. в: Раковски, Г. Съчинения. Т. 3. С., 1984, с. 5-132. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

П. Хитов. Моето пътуване по Стара планина. Букурещ, 1872.

Ч. Попов. Черти из живота на Сава С. Раковски. Русе, 1893.

Ив. П. Адженов. Записки от живота на Г. С. Раковски. Русе, 1894.

П. Кисимов. Исторически работи, III. София, 1901.

К. Величков. С. С. Раковски, Бълг. писатели, 1914.

Г. Касабов. Моите спомени... София, 1905.

Б. Петров. Биография на Георги С. Раковски. София, 1910.

К. Раковски. Страница от Българското възраждане. - Мисъл, литер. сборн. 1 (1910).

Б. Пенев и др. Г. С. Раковски. София 1917.

Ив Д. Шишманов. Раковски като политик. - Сб. БАН. IX (1918).

С. С. Бобчев. Раковски като публицист. - Сб. БАН. IX (1918); Раковски за правната ни история. - Сб. БАН. IX (1918).

М. Арнаудов. Раковски като фолклорист. - Сборник Милетич (1912); Раковски и Горски пътник. - Сб. БАН. IX (1917), 1-184; Разцвет на българската народоука. - Училищен преглед. XXVII (1928).

М. Арнаудов Г. С. Раковски. Живот, произведения, идеи. София, 1922.

М. Арнаудов. Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки. София, 1922.

М. Балабанов. Писма на Г. С. Раковски... - Сп. БАН., кн. XVIII (1919).

Ст. Романски. Браилски историйки. Заговорът на Г. С. Раковски в Браила през 1842. - Сб. БАН XIV (1921).

К. Киселков. Из живота на Г. С. Раковски в Цариград. - Сп. БАН. XXVI (1923).

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Архив на Г. С. Раковски. Т. 1-4. С.: БАН, 1952-1969.

Автобиографични трудове. Под ред. на В. Трайков. С.: Изд. на ОФ, 1980.

Съчинения в четири тома. Редакционна колегия В. Трайков, К. Топалов, Св. Гюрова. С.: Български писател, 1983-1988.

Георги Стойков Раковски - възгледи, дейност, живот. Т. 1. С.: БАН, 1964; Т. 2. Документални материали. С.: БАН, 1968.

Трайков, Веселин. Раковски и балканските народи. С., 1971.

Трайков, Веселин. Г. С. Раковски. Биография. С.: БАН, 1974.

Трайков, Веселин. Г. С. Раковски. Документална летопис. С.: БАН, 1990.

Мутафчиева, Вера. Образ невъзможен. Младостта на Раковски. С.: Военно издателство, 1983.

© Михаил Арнаудов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.02.2004
Библиотека "Български писатели". Т. II. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II. София: Факел, 1929.