Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРНАТА КЛАСИКА ИЗВЪН ПРИМКАТА НА РЕАЛИЗМА

Катя Станева

web

През 1988 г. в Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ стартира поредицата „Дебюти“ с монографията на Милена Кирова върху българската поема от Освобождението до Първата световна война, последвана от книгите на Миглена Николчина върху поетиката на английския романтизъм и на Рая Кунчева „Стихът като възможност за избор“. Това лято друго важно за гилдията издателство - „Просвета“ - отпечата първите книги от поредицата „Нова българска критика“. Удоволствено предизвикателство е да представя пред изкушени от литературата хора книгата на Милена Кирова „Проблематичният реализъм“, която първа излезе от печат. В университетската книжарница „съседството на книгите“ извика у мен спомена за стихотворението „Книги на приятели“ на покойния Христо Банковски („...весели книжки сред толкова скучни буквари... А сега накъде ще отплаваме?!“). Изписаното „съседство на книгите“ на свой ред напомни за текст на Дмитрий Сергеевич Лихачов със същото заглавие, в който изтъкнатият медиевист говореше за изместването на средновековното „почитание книжное“ от съвременното „почитание авторское“, почтително четене на определен автор, отдаване почит/почести не на книгата, а на автора.

За радост настоящата премиера ни избавя от подобна реално сполитала ни, позната от практиката неловкост. Всяка една от книгите на Милена Кирова (а също всяка една от книгите на Инна Пелева, на Албена Хранова) притежава своя аура, те знаят за тясното пространство по библиотечните рафтове и дават отговор на същностни питания или поставят действително нови въпроси. Без да правим ненужен в случая реверанс към издателството, може да не си спестяваме забелязването, че за манифестното именуване на поредицата - „Нова българска критика“, са намерени адекватните текстове, избрани са подходящите фигури, имаме всички основания да се солидаризираме с мнението на Бойко Пенчев - „...ако има промяна в парадигмата на литературознанието от 90-те, то тя безспорно се е случила благодарение на усилията на учени като Милена Кирова, Албена Хранова, Инна Пелева“ (Литературен вестник, бр. 28/11. 09. 2002 г.).

Книгата „Проблематичният реализъм“ интерпретира особени стратегии на реалистичното писане в историята на българската литература. Тя се съсредоточава върху утвърдени, заели свое място в Конспекта „класически“ текстове и явления. Включените статии и студии разлюляват прицеления в престижното етикетиране идентификационен проект, конструиран и осъществяван от най-авторитетните български литературоведи; изящните анализи и респектиращите теоретизации демистифицират, атакуват по различен начин дълголетното желание да се определи и наложи „реалистичното“ като доминираща проява и несъмнена ценност в масовото културно съзнание. Единяващ принцип е систематичното проблематизиране на шаблонизирани истини и общоприети критерии за значимост. Книгата борави с различни оптики на подозрението, настъпателно, с агресивна логика и настойчивост поставя под въпрос „естественото“ в явленията. Авторката последователно по-казва, до-казва, убеждава, че Канонът на българската литература несъмнено ще спечели, когато се осъзнае манипулативността на приписания й монопол на реализма, когато се съвместят алтернативни представи, включително и такива, които явяват, оголват митологизма на самата потребност да има Канон.

Според Милена Кирова терминът „реализъм“ е не само опит да се назове водещият стил на изображение в историята на българската литература, но също така начин да се остойностят нейните най-добри постижения. Всички знаем, че „реалистични“ традиционно са назовавани утвърдените автори. Книгата наблягащо афишира основателно усъмняване в безпроблемната употреба на това понятие и във възможността да съществува някакъв рационален, непредубеден, надсубективен реализъм като метод на изображение.

Терминът „реализъм“ се радваше на изключително висок престиж в марксическото литературознание, де факто той си беше „реализъм без брегове“, с индекс на ползване, близък до този на понятието „идентичност“ в съвременната хуманитаристика, разляло се във всички посоки (а уж идентичността се маркира от граници). Реторичният въпрос е към колегията - даваме ли си сметка колко литературни теоретици, кои литературни историци са се дистанцирали от основополагащите, тиражирани от учебниците определения за реализма като създаване на „типични образи при типични обстоятелства“ (Енгелс); като „разкриване на основните обществени конфликти“ (Ленин); като „пресъздаване на живота във формите на самия живот“ (Чернишевски)... Дефинирането на понятието откъм познавателната му страна във връзка със съотношението литература - действителност си беше задължително.

Днес хуманитаристи с модерен вкус, надмогнали комплекса „национална идентичност на литературознанието“ и самоситуиращи собствената си изследователска практика в престижни чужди културологични и антропологични традиции, избягват да употребяват термина. Фактът обаче не променя кой знае колко мисленето върху нашата литературна класика сред широкия кръг специалисти. Доцент Милена Кирова чете лекционен курс по нова българска литература на студенти филолози - българисти и слависти. Те ползват като учебник великолепното изследване на Боян Ничев „От фолклор към литература. Увод в южнославянския реализъм“. Този оригинален теоретичен труд от позициите на марксическото литературознание доразработва и прилага концепцията за реализма като конкретно историческо явление, свързано с определени периоди от общественото и духовното развитие на даден народ (самата аз представям почтително пред студентската аудитория ефектните тези и настояванията на професор Ничев, препоръчвам личен прочит и критическа съпоставка с концепцията на Георги Гачев, така че изреченото тук не е запокитване на камък в тази посока).

Осъщественият в книгата критически проект на Милена Кирова е неин пореден радикален жест - след психоаналитичните й изследвания - спрямо наличната литературоведска ситуация.

Идеята за реализма като правдоподобна литературна дискурсивност, конструирана под диктовка на идеологията, на стереотипите и масово приетите норми на мислене, прикриваща своя митологизиращ характер, е теоретично обоснована във въвеждащия текст и интерпретативно подхващана и защитена във всеки следващ. Макар че е съставена от отделни студии и статии, писани по различно време в продължение на седем години, книгата отговаря цялостно на основния въпрос за същината на реализма и създава, оставя у читателя впечатление за единство и последователност в представянето на литературноисторическия процес. Не на последно място това се дължи на факта, че тя започва своя разказ с наблюдения върху възрожденската литература, че аргументациите в теоретичното въведение тръгват от разсъждения върху предосвобожденската словесност („Реализмът като термин оценка се приписва още на първите издържани в естетическо отношение литературни творби... „реализмът“ на възрожденската ни литература е откровено произведен от идеологията на националните ценности, която владее мисленето на 19.век, той представлява реализъм на една (предимно митологична) система от възгледи и потребности, свързани с обществените идентификации през един конкретен период“).

Встъпителната доцентска лекция на Милена Кирова „Христо Ботев и нарцистичните травми на Българското възраждане“ най-ясно пази следите на онзи психоаналитичен проект, който изследователката въведе в нашето литературознание в средата на 90-те години. „Проблематичният реализъм“ продължава да коментира културните нагласи, социално-психологическите мотивации в българското общество от втората половина на 19.век до средата на 20.век, книгата интерпретира конкретики на литературната традиция, за да обхване чрез тях по-цялостни механизми на психичното преживяване, което я прави възможна и необходима.

Моите предпочитания извеждат на първо място сред „възрожденските“ текстове един от най-късно писаните - „Жива вода. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане“. На мястото на традиционните психоаналитични концепции от текста за Ботев тук се появяват трактовки, по-пряко сговорени с доминиращи социални и културни модели на българския живот през епохата. Сълзите са прочетени като комуникативен жест, като телесно-речев фразеологизъм, в който е закодирана определена йерархия на отношенията между тяло и логос, тяло и общество, специфични за мисленето през различни епохи. Акцентно изведени са няколко парадигми на плаченето в контекста на тяхната вътрешна склонност към преструктуриране и промяна във връзка с други модели на социално поведение: модела на Плачещия пророк, Плачещия поет, Влюбения мъж, Жената. Тълкуването на плача като задължителен аспект в представите за женската психо-телесност се втренчва във фигурите на Майката и Девицата. Бих прибавила тук и Вдовицата, макар че в патриархалното мислене моминство и вдовство често се припокриват - по волята на възрожденския автор злочестите Кръстинки стоят „все вкъщи като кукувици“. Статията притежава заразителен евристичен потенциал, аз я възприемам като подстъп към една история на плача и смеха в българската възрожденска литература. Ще си позволя да перифразирам финалното обобщение, като сдвоя символните репрезентации на човешките страдания и радости, тоест до плача ще положа смеха: „...докато налагат представите за „естественост“ и „спонтанност“, сълзите и усмивките, плачът и смехът втвърдяват контурите на един фиксиран в своето време репертоар от жестове на социалното поведение ... въпреки своята провинциална затвореност и сантиментална чувствителност, българската поезия, особено през последните десетилетия на Възраждането, е успяла да възпроизведе много точно модела на класическото патриархално мислене в родови (dender) роли и отношения... Плачът и смехът подмладяват рефлексите на един склерозирал в историческата си продължителност родово-селски морал, събуждат способност за естетическо преживяване...“ (с. 45).

Много продуктивни идеи съдържат работите на Милена Кирова върху Яворов, които са доста различни помежду си. Поемата „Нощ“ действително събира основните образни доминанти, светогледни акценти и стилистични нагласи на българската възрожденска култура и заедно с това преодолява непосредствената им употреба като идеологическа истина; лирическият текст подрива, преобръща значимостта и значенията на възрожденския свят. Тази поема безспорно се превръща в емблема на способността за модерно страдание - то започва с естетическата дистанция от нагласите за непосредно преживяване на идеологията, отдаване на идеологията, както е например при Ботев. Убедителна е и тезата, че копнението по Гоце - при безспорно добросъвестното Яворово боравене с документално-биографичния материал - се отлива в съграждане на житие, преминава в митологизиране, канонизиране, сътворяване на модерна икона на революцията.

Ще откроя и статията за поетическото творчество на Кирил Христов. Интересна е идеята за амбивалентния механизъм на неговото присъствие в две различни епохи, в различни режими на поетическо мислене. Явлението Кирил Христов е парадокс в развитието на нашата литература - млад или стар ще бъде той според известната метафора на д-р Кръстев и в модела да се мислят разликите между две епохи. Убедителен е отговорът, който предлага Милена Кирова - според нея феноменът Кирил Христов става знак на потребността да се постигне освобождение от високата и ригидна традиция, той явява другостта на възрожденското мислене, уплътнява, изчерпва делегитимирания още от Петко Славейков аспект в предосвобожденската представа за естетически оправдани усилия, но Кирил Христов не налага друг, „още по-малко нов и различен - модел на културен живот“ (с. 116).

Бих могла от адмирираща позиция да представя и другите включени в книгата текстове, мога да отправя отделни критически допълвания или бележки относно „възрожденската“ проблематика. Не намирам за подходящо и уместно да го правя сега - на премиера като че ли отпада изискването за изчерпателност и балансираност, позволена е доза игривост.

Ще завърша с едно успоредяване на краткия текст „Какво иска жената? Проблематичният хуманизъм (Алеко Константинов)“ и книгата на Инна Пелева за същия класик. Интерпретациите на двете авторки имат различни цели, направени са от различни методологически позиции, с различни оптики, обаче стигат до близки изводи, до припокривания в някои свои тези и настоявания. Подобни резултати, съвпадения от същия порядък се забелязват и в заниманията им независимо една от друга с Йовковото творчество въпреки ползваните различни тълкувателски режими и „схеми на интерпретация“.

Литературата по дефиниция е интерпретация на някакви свързани с човека и неговия свят реалности - затова тя толкова лесно и толкова често се маскира-самоопределя като хуманистична и реалистична. Нашата работа, професионалните ни ангажименти позволяват, предполагат спекулативни интерпретации, при това повдигнати на степен (кой прочит може да бъде несубективен, да претендира за обективност?). Аз лично скъпя, изключително скъпя почтеността към литературните конкретики, манипулирането им в някакви масово приети или почтено уговорени граници. Книгите, които издателство „Просвета“ тиражира в новата си поредица, дават основания, поне на мен, да ги харесвам, да им се възхищавам, и то искрено. Тълкуването отвъд харесването също е наше професионално занимание, но несъмнено по-трудна, неудоволствена работа. Изследванията на Милена Кирова, Албена Хранова и Инна Пелева са почтени към традицията, те рационализират от неочаквани и нови научни позиции класиката, усложняват отношението към нея, правят я по-привлекателна и интересна.

 


Кирова, Милена. Проблематичният реализъм. С., Просвета, 2002.

 

 

© Катя Станева, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 10. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2003.

Текстът е четен на премиерата на трите първи книги от поредицата „Нова българска критика“ на издателство „Просвета“, 31. 10. 2002 г.