„ЩАСТИЕТО НА РАВНОПРАВНИТЕ ОТНОШЕНИЯ”

Катя Станева

web

Озаглавявам този текст с цитат от изследване, което искам да препоръчам на широк кръг читатели. Ще представя новата книга на Милена Кирова „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет”, която излезе от печат в средата на декември, по време на ХХV Международен панаир на книгата. Точно преди десет години в Коледния брой на „Литературен вестник” колегите обявиха монографията „Сънят на Медуза” за едно от литературните събития на 1995 г.; този теоретичен труд беше замислен и осъществен като радикален жест спрямо тогавашната литературоведска ситуация у нас, той наложи в публичното пространство името на Милена Кирова чрез дебата, който предизвика. Поредната книга на авторитетната критичка отваря много особен, напълно пренебрегван досега дебат, този за липсата в нашата наука на модерна светска гледна точка към библейския свят. В българската история, култура, литература политическите употреби на религията са безспорен факт - но с антропология, културология, социология, с четене на Библията в не-теологичен контекст почти никой не се занимава. Библейската екзегетика остава принадлежна към теологията. От Възраждането насам модерната гражданска култура постъпателно усвоява и ползва структурите и вярванията на християнството за „мирски” цели, така е не само у нас. „Великият код” е инструментализиран от „гражданския код” (приложна гражданска етика по Джефри Алекзандър) векове наред за надеждна опаковка при тиражиране на актуални идеологеми сред християните в различни земи. Употребата на библейски сюжети, символи, образи, идеи, пресемантизирането на библейския културен пласт е процес с хилядолетна продължителност.

М. Кирова преобръща модела на потребяване на древния текст, на библейските духовни ценности като материал за идеологически градежи. Библията е литература и трябва да се чете като литературен текст, притежаващ особена идеологичност („Всъщност Библията описва като съществуващи правилата, които сама налага като свещени и вечни... тя предписва света, който описва, като действителност”). Според авторката библейският корпус предоставя възможност да надникнем в лабораторията за съграждане на моделите на патриархалност, да видим как работят механизмите за конструиране на социално съзнание, да опознаем дискурсивната матрица, произвела (стабилизирала и стабилизираща до наши дни) представите за род и социален ред. Библейският свят е виртуален, вербален, не съществува никъде другаде извън текста, Израил е продукт на литературно въображение, настоява изследването. Но то отчита и синкретичността на Библията, която освен литература е също така и митология, история, религиозна идеология, законов кодекс... С реторическа нарочност при анализ на конкретни пасажи наблягащо се напомня: „...не трябва да четем Библията като (етнографски, религиозен или политически) документ, а като много по-комплексен текст с учредителен, предписателен, легендарен, литературен и т.н. характер”. Комплексният характер на изследователската задача предопределя интердисциплинарния подход. Новото за мен в научните интереси на М. Кирова е акцентното въвеждане на социологическа оптическа позиция - с думите „собственост”, „стойност”, „икономика”, „земя”, „пари”, „наследяване”, „разпределение”, „търговия” се обясняват формираните поведения, прокламираните ценности; реторически убедително литературоведката говори за „очевидния прагматизъм на социалните отношения в библейския текст”, за „рационално-конкретна философия на живота, която ръководи обмена на хора, стоки и отношения”. Водещата идея в изследването е четливо подсказана чрез заглавието. Библията конструира и предписва модели на женско (съпружеско) битие, на социално устройство, ред, Закон, изобретява традиции, в които приоритетът на публичното над интимното, на колективното над частното не подлежи на усъмняване. Основното настояване е разказ/в/аното да не се чете буквално, като историческа практика, а само в контекста на нормативните, предписващи и символични задачи, които изпълнява библейският текст. Авторката нееднократно уговаря метода на работа - „детайлно претърсване глава по глава” - прицелен да яви идеологизациите на конкретни възгледи чрез снишаване към фактичността. Питането за дискурсивната истина (нормативното усърдие на библейския текст) и референциалната картина в момента на съставителство и редакция тече през цялото изследване, отчита се сблъсъкът между историческа фактология и религиозна идеология, втвърдяването на живото разнообразие чрез фиксирането му в еднозначни характеристики и правила, чрез подчиняването на хетерогенния опит на дисциплиниращ принцип за представяне/въ-образяване на събитията.

Антропологическата и социологическата зрителни позиции са четливо за-явени чрез онасловяването. В най-обемната и атрактивна глава „Дай ми деца: ако ли не, умирам” за отделните сегменти са намерени красиво рефериращи озаглавявания - „Съпругата - между реалността и закона”, „Договори, страхове и проклятия... Има ли еврейски „романс”?”, „Чудото на утробата”, „Добрата съпруга или как да станеш известен при портите”, „В Дома на събутия”. Нашата поговорка „да се събуеш и влезеш” май (не) отвежда в къщата на Жената. М. Кирова снабдява с разказ (и то какъв!) гневни феминистки определения („Жената е негърът/евреинът на света”), предефинира ги в духа на старозаветната мисловност, тълкува женската фигура като алегория на човешката ситуация пред лицето на Бога.

Говорим за изследване на филолог, на професор доктор на филологическите науки. За последния научен проект на Милена Кирова. Дори е неловко да изтъквам множеството фини анализи - образец на литературоведска образцовост. Убедена съм, че бакалаври, магистранти, докторанти ще ползват като модел (за своите тези, дипломни работи, дисертационни трудове) този еталонен труд. Специално за филолозите ще вметна: обемът на етимологизациите, на аналитичните наблюдения над наричането - (същностен инструмент за прочит/градеж на идеологически послания) - е внушителен. И мотивиран с трудно постижима яснота: „Всеизвестно е, че именуването в библейския текст е много важен сигнификативен жест, който обикновено свързва една конкретна фигура с нейните най-постоянни и характерни качества, а така също и с функциите, които е призвана да изпълнява в даден сюжет”. Ще цитирам и обосновката от въведението: „еврейската библиотека (думата библия идва от гръцки, където ta biblia означава малки книги) пред(раз)полага потребността от интерпретация” - библейският коментар следва плътно писмената документация на Тоrаh; в оригиналните ръкописи на древен иврит се изписват само съгласните букви, огласяването на Закона (му) дава живот (с интерпретацията). М. Кирова прави прозрачни топонимите, антропонимите чрез разказ, снабдява ги с контекст. Нейният коментар акцентира метафориките, многозначността, конотативните ореоли на отделната дума, извлича от теологически и филологически спорове, от фактологизмите знание за фундаменталните понятия в Еврейската Библия - rahum (милостив), hata (греша, пропускам цел или път), hesed (любов-и-милост, любомилост), dаvek (човек, който е станал неразделен с някого, като е разкъсал предходната си обвързаност - моделът на поведение, който изисква Христос от последователите си)...

Като изкушен от литературата човек споделям впечатленията си с читателите на един (май единствения) литературен вестник и ги препращам към удоволствено четиво с особена стойност - последната глава „Рут или необикновената книга”. Според мен тя притежава самостоятелен смислов и социален живот (може да се тиражира, да се изучава отделно). Литературният актив на книгата за Рут предпоставя детайлизираното вглеждане във фигуративността на езика и изящното раздипляне на тропологичния пласт на текста, извиква афористичното, максимално ярко слово на коментиращата. Във фрагмента „Кой/как чете книга за Рут?” основните изводи и посоки на прочит на великолепния текст в модерната екзегетика са умело систематизирани и обвързани с личните виждания на изследователката. Книга, окуражаваща семейната солидарност в трудни времена; притча за търпимостта между хората от различни народи, утвърждаваща идеята за достойнствата на индивида, на конкретния човек; указание, че любовта и сътрудничеството са най-добрата стратегия за човешко оцеляване; Притча за Закона и неговата сила да съгражда (всяка) човешка общност, както и „общото” у всеки отделен човек...

Дълго трябва да обяснявам моите предпочитания към написаното от М. Кирова за текста-Рут; ще го направя другаде. Да повторя - „Библейската жена” предлага равновесен и комплексен анализ на процеса, в който се конструира библейската „женскост”, курсивирайки стратегиите на символично мислене, принципите на сюжетоизграждане и реторическите механизми, произвели библейските gender-представи като реалност на патриархалния социален модел. Не омаловажавам другите части на проучването, фокусирани върху важни проблемни ядра, върху Пророчицата, Добрата съпруга, Разумната жена, Блудницата... Четох и препрочитам с все същото любопитство и наслада „Ноhmah или Женският разум”, „С широко отворени очи (Пророкът и магарицата)”, следя разликите - водена от компетентната тълкувателка - между Стария и Новия Завет, между различните версии, включени в тях, между различните коментатор(к)и, между нея и авторитетните други... Библията е писана почти десет века, актуализиращото й тълкуване, огласяването на Закона не стихва хилядолетия... Обсебена от собствените си ангажираности, патоси, еклектики, от разпокъсването между железния ред и моите си редове, подчертавам важни пасажи. Като следния: „Знаем, че ако има нещо, което патриархалният разум не допуска за женското поведение, това е комбинацията от самочувствие и публична себевъзхвала; те са недвусмислени белези на женска „обич към себе си”, на женска (нарцистична) самодостатъчност”. Писано по повод персонифицираната фигура на Мъдростта в Стария Завет. Аз и М. Кирова (и американските феминистки) знаем едни и същи неща, но трупаме знания и печал по свои си начини, чрез раз-личен опит. Да прибавя още едно „парче от фрагмент”, част от разгърнатото критическо разсъждение: „Мъдростта радикално отхвърля някои основни белези на Добрата съпруга като скромност, търпеливост, умереност и благочестива невидимост на публично място”. Отхвърлена е азбуката на патриархалния буквар. Но той пре-подава християнската догма „Начало Премъдрости - страх Господен”... В тази част се появява отпратка към Паисиевото усвояване на библейския реторично-дискурсивен модел; уместни ще са и други имена - Софроний Врачански, Петко Славейков, Христо Ботев...

След толкова изхвърляния в дискусии и борби за права - на избор, на свободна воля, на самоценност и т.н., анализът на текста-Рут може да те запокити към срамотно консервативни идентификативни проекти - да си пожелаеш достойнството hesed, т.е. способност за милосърдие, да си воден от всеотдайна любов към другия (човек или Бог), да трансформираш грижата за себе си в способност за взаимна грижа и хармонични взаимоотношения от типа Рут-и-Вооз...Но ако избереш да си Рут, къде е/ще се намери ли Онзи, който няма да се отметне, да извърне лице, който ще остане един и същ човек, след като/ако сте били (за някакво време) един и същ човек?

Една закачка с „почтения интерпретативен подход”, дистанциращ се от практики на прочит, които изолират даден откъс от самия текст и от контекста му - исторически, социален, символически... Началната за същинското изложение глава „И сътвори Бог човека” (Археологията на един изчезнал текст) внимателно очертава, подрежда, коментира версиите за Сътворението и Грехопадението и убеждава, че Първа книга Мойсеева Битие оформя възгледите за жената в западната цивилизация през последните две хилядолетия. Догмата на ХХ век - „Битието определя съзнанието” - е опровергана в игра с шрифтове („Битие-то определя съзнанието”), но мисленето в режим на опозиции не отвежда към Едната истина, колкото и дълго, колкото и силно да е желана...

Проф. Кирова отчита, че задачата на съвременния изследовател се усложнява от влиянията върху знанието за библейския текст, идващи откъм народната и по-късно от масовата култура на европейския свят, от хуманитарните науки и политиката, от всички видове употреби в изкуството; модерният коментатор „чете Библията и себе си едновременно”. Критическото вглеждане в прицеленото конструиране (и „архитектурното” прередактиране) на събитийността, на структурите на външни принуди като утвърждаващи категориите на патриархалната идентичност дефинират тази наша идентичност като заемане на позиция, предписана от текста.

През последното десетилетие М. Кирова провокира пренастройване на критически перспективи в научната ни общност и с последвалите „Сънят на Медуза” изследвания „Изпитание на символите” (1998), „Йордан Йовков. Митове и митология” (2001), „Критика на прелома” (2002), „Проблематичният реализъм” (2002), с други текстове в авторитетни издания. Чрез предложените - системно приложени и наложени - (пост)модерни оптики към ключови явления, автори и творби на българския литературен канон тя постигна забележителни еко-ефекти, съсредоточи върху работата си вниманието на широк кръг специалисти. Книгата „Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет” вероятно ще получи още по-значим отзвук. Според мен това е най-увлекателният текст на М. Кирова. Не зная дали заниманията с Библията отвеждат към смирение и спокойна себеовладяност, към напускане на извисената експертна позиция, промяна на собствения език в търсене на по-голяма достъпност и среща с други езици в широко диалогично пространство. Милена Кирова полага началото на феминистката екзегетика, на (пост)модерната теология у нас, очертава дискусионно поле, в което тепърва ще прозвучат други гласове, реплики на специалисти библеисти върху изконно проблематичните, проблемните сплитове религия и политика, религия и идентичност, а също и върху актуалния въпрос за идентичността на литературознанието в България. Изследването се гради върху принципите на присъединяване към и спор с хуманитаристи със световна известност, то допълващо и коригиращо чете Левинас, Н. Фрай, авторитетни феминистки... Аз по възрожденски харесвам събиращата, приобщаващата интенция на пишещия български човек, сдвоена с ботевския модел „Пък ще си викна песента”.

По страниците на „Литературен вестник” - и не само тук, разбира се - многократно и по различни начини е отчитано, че смяната на парадигмата на литературознанието от 90-те се случи благодарение на усилията, идеите, приносите на учени като М. Кирова. След първата си дисертация - книгата „Българската поема” (1988), за която писах и продължавам да мисля от приветстваща позиция, тя извървя стремителен път по преориентиране на своите научни занимания, включително и по радикално преосмисляне на литературната традиция. Четенето, което Милена Кирова упражнява, усложнява българската литература, отваря я към нови смислови полета и е начин да се преодолява провинциализмът й (Амелия Личева). Обобщения за „провинциалното” на родната история, култура, литература и отекващи в тях пенчо-славейковски про-зрения/ пре-зрения извикват у мен несъгласие, включително и когато завърналата се от Калифорнийския университет М. Кирова въвеждаше психоаналитичния проект в нашето литературознание през 90-те години и разбуни отчайващо консервативните (и в този смисъл провинциални) професионални среди. Тя не огласяваше в прав текст сполитали всеки от нас усъмнявания, че шансът да се родиш българин (балканец) има положителен знак. Балканите са проблемна зона, място, което увеличава разрива между желание и действителност, обитателите му владеят (владеем) общи техники на нещастието („Нещастието да си грък” беше важно заглавие от същите години).

В последната книга на М. Кирова по много фин начин са сговорени принадлежността и научната информираност, научната произведеност. Тук отново се ползва-трансформира интериоризираното от психоанализата, марксизма, новия историзъм, постструктурализма, деконструкцията, изследванията върху рода, национализма, постколониализма... Книгата изследва /разпитва библейския текст откъм позиция, която чете, отчита, скъпи „нашата идентичност на модерни западни хора”. „Провинциализмът” като оценъчно понятие не се среща в текстовете на авторката.

И още - явена е принадлежност към коментатори, които почтено признават, че неутралността на социалните науки е фикция и се питат критически за основанията й. Милена Кирова обективира социалните условия на самоупълномощилите се да обективират света, да изричат/предписват истината за социалния ред в Стария завет.

Раят вероятно е съществувал, щом като изследователка с толкова солидна хуманитарна начетеност коментира учредяването на неравенството и присъдата над онези първи хора след Грехопадението с думите: „Бог изобщо не пита мъжа дали иска, дали е склонен да бъде „господар” на жената... Йерархията на земните същества е принципно нарушение на хармонията в техните отношения... „Господарското” на мъжа е точно толкова наказание, колкото и робското положение на жената в сравнение с щастието на равноправните отношения”. Без да попадат в библейския режим на опозиции, осъждането и разбирането не се практикуват едновременно и поравно, едното действие надделява. Всевиждащият справедлив висш съдник съди; човекът от ХХI век се опитва да разбере. На жената е отредено (пред-оставена й е възможност) да отстоява човешката позиция в диалоговите отношения - вертикалните (човек - Бог) и хоризонталните (във фундаменталната двойка мъж/жена). Няма агоналност, надхващане със себеподобните (в гилдията), само спокойно огласени съгласия, несъгласия, от-говори, допълвания, дописвания, полагане на подпис. Хюбрис е една от често използваните думи в изследването. М. Кирова обаче скъпи емоционалната сдържаност, позицията на отстранен наблюдател, критическото разсъждение, не пише откъм личния опит. Практикува постмодерно усъмняване във всичко, не вярва на гърците, дори когато носят дарове. Или може би се опитва да не вярва (размишлението по библейските въпроси си остава дълбоко личен /ф/акт дори и при публичното му огласяване). Аз се доверявам на интуициите си, за този отзив избрах заглавие, което само на пръв поглед се конфронтира с озаглавяванията в книгата - не улавя, не реферира основната проблематика, предложена за дискусия от изследователката, но според мен явява нейната автентична позиция в научното поле и в желания за обитаване свят.

© Катя Станева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2006, № 1 (74)
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 3

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 3.