Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОВА КНИГА ЗА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО

Катя Станева

web

Инна Пелева. Деца на по-малки боговеНапълно споделям - с немалка доза дискомфорт - мнението на Димитър Камбуров, огласено в анкетата на в. „Култура” от края на 2010 г. (Камбуров 2010). На питането „Кои значими за вас нови български книги не попаднаха в критическото полезрение (…) през последните години?“ неговият отговор беше категоричен: „Българският автор, който заслужаваше далеч повече внимание и почит през последните 15-20 години, беше Инна Пелева и всичките й книги“.

Разбира се, справката в интернет ще информира за рецензии и представяния в най-известните специализирани издания; Инна Пелева е автор на солидни издателства, текстовете й присъстват в престижни вестници и списания, като дори „малките” й публикации придобиват видимост и чуваемост. (Неведнъж например съм разпознавала вижданията за особеното страдалчество, предопределило личната философия на Ивайло Петров, лансирани в „Невъзможността да простиш…” (Пелева 2005), умно доразгърнати, частично присвоени или в някаква степен оспорени в текстове на съвсем млади и на влиятелни в нашата гилдия колеги.) И въпреки това продължавам да мисля, че си струва написаното от Пелева да получава по-широк отзвук в културната периодика. Макар че - всички знаем това - добрата, открояващата се книга сама си се представя, хвали, рекламира.

След монографиите, посветени на класиците Вазов, Ботев, А. Константинов, Радичков, след внимателното вглеждане и в „липсващите страници” от литературата ни („Четени текстове…”, 1994), в нашите „Възраждания” (1999) и различни „Места от Конспекта“ (2000), през богатата на литературоведски книги 2012-та Пелева предлага изследване, което се занимава с проблема „център - периферия” в културата. Този проблемен профил - и начинът, по който го изработват трите студии от новата книга на авторката - полагат „Деца на по-малки богове” в актуални за съвременната културология парадигми.

Книгата всъщност не е изненада за читателите, запознати с предходните текстове на Инна Пелева. В „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” (2004) тя посвоему формулира онова, което прави от Радичков феноменално голям творец: „Всичко наоколо (и груповите неща - например хлапетата от един двор или купчинката от три възрастни жени) бива уникализирано, внимателно погледнато в очите и внимателно чуто, за да получи своето единствено, отделящо го от всички останали присъствия название с главна буква“ (Пелева 2004: 172). Внимателното „поглеждане в очите”, внимателното „чуване на всичко”, търсенето на уникалното и в малките неща, и в малките хора - това са не само черти на разказването, типични за „северозападния” автор. Това са и физиономични за Пелева изследователски избори.

Енергията на реконструкциите в новата й книга идва от убедеността, че „по-честният вид работа с материята от думи, образи и вери, в които сме потопени“, е да бъдат „видени и чути“ фигурите от периферията, да се положат усилия за прочит на премълчаваните, маргинализираните, обезвластените в българската културна история. Обитаващите покрайнините на литературната сцена предлагат подривен спрямо наложилите се литературоведски стереотипи коментар за главните герои и за събитийността в идеологически форматирания голям наратив; този коментар трябва да се остойности, за да стане по-разнолик, по-нюансиран и многозначен образът на националния духовен живот.

От три различни гледни точки „Деца на по-малки богове“ обмисля особен модус на комуникацията между периферия и център в българската култура - изследването разглежда скандала като специфичен ход, чрез който „по-малките” автори и литературни явления пренареждат йерархиите (в известна степен, от определен ъгъл на виждане, понякога и без да си го поставят като осъзната цел), оспорват самоподразбиращите се позиции в културния процес. Скандалът и скандалното в ролята им на скептичен коректив спрямо официозната класация в литературното поле тук са представени в поне две техни измерения. От една страна са реставрирани отдавна забравени - или неотчетени като случили се навремето - конфронтации между централни и второстепенни персонажи в културната реалност, реставрирана е „тематиката” на скандални жестове и изявления-внушения: какво точно намеква Стаматов по отношение на великани като Достоевски, Яворов, Пенчо Славейков; какво твърди Ана Карима за писателстването на Евгения Марс, Дора Габе, Яна Язова; какво казва Йордан Вълчев за Антон Дончев и Стефан Дичев; какви неблаговидни образи на важни люде лансира най-новата популярна преса и т.н. (Точно тази страна от работата я превръща и в забавно четиво за всеки, който изпитва поне малко любопитство към литературния бит от миналото и от настоящето, към сюжетните му пълнежи, които конвенционалната литературна история и традиционната критика не коментират.) От друга страна, книгата разкрива сериозния потенциал на скандала и скандалното като конструктори на една алтернативна, подривна, дори еретична история на ценностите, като полезно усъмняване спрямо властта на преподавания, общопризнатия разказ за най-доброто и най-добрите на нашата литературна и културна сцена. В третия дял на изданието особено отчетливо е изведено на пръв поглед оксиморонното твърдение на авторката: скандалът е част от нормалността на общностното, на публичното живеене. Той е елемент от сложния социален механизъм, осигуряващ и преразпределянето на символни капитали, и ежедневно необходимото, ежедневно случващото се помиряване между бедни и богати, безвластни и властни, печеливши и ощетени. Скандалът и стихийният порив по справедливост, скандалът като странен посредник между „престъплението” и „наказанието” или като съвременно разиграване на „божия съд” - финалната част от изследването говори за всички тези негови лица. Превъзмогвайки интелигентската дистанцираност („гнусливост“), но и лишеното от втори и трети план обикновено воайорство, проучването изважда наяве важни принципи, по които се организират публичността, културата и литературната действителност.

И в „Деца на по-малки богове” Инна Пелева работи с огромен брой текстове; с познатото взиране в детайла и фактичността тя сегментира, рубрикира, колажира разкази и образи, за да открои недовидени, непроучвани страни от писателски наследства и от социодинамиката на нашия културен живот. Вглежда се не само и не толкова в направата на текстовете, а в пораждащата ги матрица, в предхождащата ги аксиоматика, която аранжира „дисциплинирания портрет на дискурсивната ни реалност“. Студиите в изданието ословесяват погледа отвътре и навътре - към премълчаваното, неслученото, обреченото на не-успех в българската култура, към „продуктивно“ несъгласните с европейски и с местни авторитети и ценности.

Проблемната центрираност на изследването е около скандала и скандалното като механизми на културната събитийност, но под текстовата повърхност на студиите личи усилието да се мислят изобщо принципите, по които се строят и оцеляват духовните градежи на общностното съществуване. Единството на тази книга се крепи на идеята, която управлява писането на Инна Пелева (и всички наши занимания): идеята за Словото като спасение, за Словото като предлагащо на човека („захвърлен в света на езика и езика на света“) Изход от безизходиците на историята. Авторката следи перипетиите на изреченото от българи и адресираното към българи слово - скандално, молитвено, проклинащо („цяла вселена“ и собствената ни - азова и общностна - участ на пишещи и четящи хора). И в края на краищата постига - освен „литературоведска полезност” - осъществяването на особен, етически по природа проект.

„Кого да обичаме ние, необичаните от никого?“ - това горестно питане (в него „ние” означава „ние, българите”) Пелева беше отправила към читателите на „Ботев. Тялото на национализма“ (1998) по повод записана с кирилица в Христо-Ботевото тефтерче арабска поговорка, съветваща да обичаш този, който искрено те обича. След анализи на прекомерностите на националистическото писмо; след „четене отблизо и отвисоко“ на „вулгарните романи“ на едни друг Христо, които по продажби в краевековието се доближаваха до книгите на великия класик; след отговорно писане на учебници по литература, в „Деца на по-малки богове“ Инна Пелева се връща към размисъла за „необичаните” - този път в рамките на собствената ни национална култура. Сигурно и защото вече е описвала тази култура в целостта й като „глас на необичаните”, когато говори за отхвърлените вътре в границите й, Пелева го прави със съпричастие и разбиране, с волята и способността да вижда прилики между тяхната съдба, техните истории и съдбата, историята изобщо на хуманитарната ни интелигенция, съдбата и историята на „нас самите”. Новата книга на Пелева изобретателно кодира и дешифрира послания към и от Центъра/Вечността, иронизира, скандалничи, оплаква липсите - на справедливост или на отзив в емоционалния обмен, талантливо разчита вестникарския разказ за виновни бащи и наказани деца… и най-вече прокламира толерантността и грижата за другия (затова споменах, че в „Децата…” е отложен специфичен етически проект) като същностни основания на литературоведския труд: „Религията, а след нея и вестникът, който се възползва от отломките й, били опиум за народа. И така да е - коя съм аз, та да отнемам чиито и да било обезболяващи. Понеже не бих искала никой да ме лиши от моите си аналгетици (от четенето и писането например), съм убедена, че трябва да съм толерантна спрямо „дрогите“ на околните. Така или иначе сме равни, защото всички изпитваме болка“ (Пелева 2012: 285).

Идеологията изначално се стреми да контролира бита и битието, да определя/ограничава битуването на Словото. Но то е притежание на човека като възможност да се пресътвори завареното, отреденото ни от сила, стояща извън нас - деца на богове сме! На богове, но деца - броим и жалим отказани награди, болящи празноти. Няма „проста аритметика на наличното“, с това ще се съгласи и Миглена Николчина, която в „карнавалните“ години писа точно обратното в едно знаково стихотворение (де да беше така, да можеше да е само така - „проста аритметика на наличното/ ако го няма, какво да му жалим/ ако го има - ето го!“).

И скандалничещите слова - също както любовния обмен на слова - сглобяват „мене” и „другите” в заедност, снабдяват с културна идентичност, правят ни принадлежни на Сцената, присъстващи в балната зала (дори от сумрачната й периферия словесният има шанс да бъде видян и чут). И конструират агоналност, в която статусите „победители” и „победени” са с несигурни граници. Което напомня колко илюзорни, колко условни са световете, които мислим за непоклатими.

И заради тези внушения на студиите в „Деца на по-малки богове“ смятам, че това е една талантливо написана, концептуално значима и представителна за актуалната хуманитаристика книга, която притежава отличителност и заслужава специално внимание в урожайната есен на 2012-та. Поредната „Нова книга за българския народ“, радостно я препоръча-етикетира мой колега...

До нея на бюрото ми стои „Изгубените еднорози на революцията“ на Миглена Николчина, от корицата грабват вниманието заглавията на едни вестници, върху опаковките на други „словесни наркотици“ са положени очила и блистер с хапчета…

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Камбуров 2010: Камбуров, Д. Анкетата на „Култура”: Антология на липсите. // Култура, № 45, 24.12.2010, <http://www.kultura.bg/bg/article/view/17830> (11.12.2012)

Пелева 2004: Пелева, И. Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга. София: Просвета, 2004, 389 с.

Пелева 2005: Пелева, И. Невъзможността да простиш (40 дена без Ивайло Петров). // Култура, № 20, 27.05.2005, <http://www.kultura.bg/media/my_html/2370/40dni.htm> (11.12.2012)

Пелева 2012: Пелева, И. Деца на по-малки богове. София: Просвета, 2012, 301 с.

 

 


Инна Пелева. Деца на по-малки богове. София: Просвета, 2012, 301 с.

 

 

© Катя Станева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2012, № 12 (157)