Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОВЛАСТЯВАНЕ НА ЧИТАТЕЛЯ

Катя Станева

web

Несъмнено разговорът за последната книга на Бойко Пенчев тепърва ще се разгръща; тя беше представена по един задълбочен и на моменти много атрактивен и провокативен начин от Албена Хранова, Александър Кьосев и Миглена Николчина на премиера, организирана от Културния център на СУ "Св. Климент Охридски" (Представяне 2017). Този текст тръгва от прецизно направената "визитка" на книгата в пространното интервю на Катя Атанасова (2017). Като заставка в него са изведени думите на Б. Пенчев "Мечтаем за читателя, когото не познаваме". И все пак книгата не обмечтава, а "овластява", поставя на първо място изкушения от литературата (или принудения от образователни практики и институции, от актуални културни политики) читател да съпоставя и премисля своя личен прочит на творби, процеси, контексти в националната културна и литературна история с предложените от автора прочити. Така възможността да се ревизират, оспорят, коригират влиятелни теоретически парадигми и официализирани историографски разкази фокусира ситуационната обусловеност на писането-и-четенето, на употреби и злоупотреби със словото в нашата "държава на духа", привиждана отвън - и преживявана отвътре сред отделни социални и интелектуални кръгове - като постосманска и постсъветска периферия.

Рецептивистката проблематика е важен акцент във всяка една от четирите части на книгата и по-общо казано - в мисленето на Бойко Пенчев върху литературата и културата. Включените текстове са обърнати към различни публики; първите студии са прицелени в международния научен обмен, писани са като ангажимент към проекти на Центъра за академични изследвания (NEXUS "Nov to think about the Balkans & Culture, Region, Identities, 2002-2003) или за участие в наднационални дебати и конференции, посветени на теми като The Balkans and Globalization, Будапеща, 4-6 юни 2004 г. По-голямата част от статиите познаваме от страниците на българската периодика, от научни сборници, предговори, конферентни изяви. Библиографските бележки след всеки текст - дата, издание, информация за представяне на научен форум1 - онагледяват извървян дотук път от Бойко Пенчев като литературен историк и теоретик, като критик, социален анализатор и полемист. Обемистият сборник е изграден по модела на неговата първа литературноисторическа книга "Тъгите на краевековието" (1998). Сдвояването на първата и последната книга релефно очертава динамиката на литературоведските и културологичните проучвания от последните двадесет години на университетския преподавател Б. Пенчев; откроява и неговата неизменна ангажираност с пулса на обществения живот и умението му да каже, каквото има да се казва за отразяваните в огледалото на езика "ценности" на Прехода и образи на демокрацията, за социалността ни - от нея се захранва и наедрява "националпесимизмът".

След монографиите "Българският модернизъм: моделирането на Аза" (2003) и "Септември '23: идеология на паметта" (2006) литературоведът предлага книга, която със заглавието си заявява желание за проблематизиране на наследствата - литературни, културни, на литературознанието - и нагласа за оспорване на аргументите на другите страни в дебата върху наследството - "разбирано като непрестанен процес на изобретяване и присвояване, оспорване и употребяване" (с. 293). За мен книгата е повод да се включа в дискусията (не точно в "караниците около" термините "робство", Българско възраждане, образователен канон) с мисълта за наследяването/ наследството като отговорност, като необходимост при всяко поредно негово актуализиране внимателно да се отчитат наложени или табуирани от конкретния политически контекст оптики към творби и писателски фигури със значима роля при градежа и преструктурирането на културните традиции.

Една от последните покани в електронната ми поща се отнася за участие в национален научен форум, посветен на юбилейна годишнина под надслов "Елин Пелин: наследства и прочити"; до съчиненията на Иван Вазов в библиотеката си съм подредила и "Наследството Вазов" (2002), сборник, който съдържа изследвания от български и чуждестранни учени и документира актуални за началото на ХХІ век интерпретативни перспективи към текстовете и фигурата на класика. Ще напомня и за "Конструиране на традицията. Юбилеен борник в чест на проф. Милена Цанева" (2000), за да впиша в този контекст новата книга на Б. Пенчев. И наблягащо да повторя добре известния факт, че родното литературознание не разполага със силна, влиятелна книга, занимаваща се с българските културни наследства от последните два века.

За филолога - и за националната общност - словесността е капитал и фундамент на идентификацията. При всяка радикална смяна на идеологически и политически контексти се поражда необходимост да се афишират символни капитали. Властни идеологеми диктуват пренареждане и преоценка на свои и чужди културни наследства - антично, средновековно, ренесансово, османско; наследство на модернизма, на социализма; материално и нематериално, тоест езиково, литературно и т.н. - с оглед избори на варианти за бъдеще. През важни десетилетия на миналия век за курсивиране на национални отлики в портрета с надпис "Българското възраждане" се боравеше с аксиологизми от типа "погърчената Античност", "намразеното Средновековие", респ. "Намразеното Православие" във връзка с Ботевия радикализъм и негативизъм към богопомазаните "царе, папи, патриарси"...

Точно от същностни проблеми на възрожденската културноисторическа формация тръгват проучванията на Бойко Пенчев, съставящи книгата, която ще представя резюмативно и от адмирираща позиция. От години ползвам в работата си със студентите публикуваните му изследвания и рецензии. Част от "Тъгите на краевековието" бяха ословесени в лаконичен, но многопластов "вътрешнополитически преглед"/ културологичен коментар - "Приключване с Възраждането" - от заглавната страница на "Литературен вестник", ноември 1996. Като литературовед, обмислящ спорните наследства на 90-те от двете последни краевековия, Пенчев няма как да загърби дискусията върху факторите, разривите, контекстите, наследставата на Българското възраждане, изобретявано и употребявано в отделни времеви отсечки по много спорни и по много различни, трудно сводими един към друг начини.

Изследванията от първия раздел, озаглавен "Национализиране на империята", са посветени на дискурса на националната идеология и интегративите, които конституират нацията. Двете студии от този концептуален панел и притурката (appendix) към "Канонът - вписвания и присвоявания" впримчват за задълбочено обмисляне на важни фактологизми и превъртания на взаимовръзките религия и идентичност, идеология и литература, фолклор и литература, свое и чуждо. Тук изследователят извежда в силни реторически позиции топоса Цариград и коментара на църковната борба с нейната ключова роля за легитимиране на българите като отделна нация пред Властта в Османската империя и пред света. Бих искала читателят, който цени Бойко Пенчев най-вече като литературен критик, да не пропусне тези реконструкция/пренаписвания на възлови места от официализирания историографски наратив за ролята на Цариград при съграждането на българската национална идентичност и за решаването на "черковния въпрос", обявен още през юли 1871 г. от Хр. Ботев за "несвоевремен" в контекста на секуларизиращата се европейска модерност ("религията се замени с разумът"). Статията "Православното наследство" и сегментите "Цариград - политическият град" и "Въпросът за седалището на Екзархията - Цариград като град на либералите" според мен сглобяват евристичен и аналитично убедителен коментар по темата за проблематизираното Православие, прекодирано и положено в символическото поле на конструиращата се национална идентичност. Изследователят въвежда и систематизира изключително богатата информация от разноречивия архив на и за Възраждането, фокусира вниманието върху знакови литературни и публицистични публикации, върху основополагащи становища в официализираната българска историография, за да изведе ефектни и коректни спрямо фактологията обобщения. Като това за "най-погрешното изказване в историята на Българското възраждане", оформено като искане във внесана от нашите цариградски представители петиция до Високата порта - "...трябва правителството да създаде България, а не България да създава сама себе си" (с. 42). Към констатацията за туркофилския дискурс, непрекъснато подчертаващ важността на Цариград като център на българските църковни, граждански и политически движения, бих добавила, че издателят на първия български вестник Иван Богоров тръгва от Цариград към Русия "да учи славянски", воден от характерния за Балканските възраждания защитен национализъм, кодиран в мисълта "трябува да направим първом българи и сетне България"2. През 1849 г. Богоров начева издаването на "Цариградски вестник", възприемайки имперската столица като важно политическо и културно средище за легитимно отстояване и ръководене на българските искания за стопански напредък и духовно еманципиране. С това допълване искам да укрепя важната теза на Б. Пенчев за православното наследство като инструментализирано и от туркофили, и от русофили (респ. славянофили) при откъсване на вярата от частната сфера и нейното въвеждане в публичното поле, поставянето й в просвещенска дискурсивна рамка. Рефлексията върху сложните преплитания между религиозност и публичност, върху динамиката на отношението невежество - национално осъзнаване намира впечатляващ завършек в изключително точно наблюдение: "...трансформацията на социалното поле, част от която е промяната в смисъла и ценността на православното наследство, може да бъде фигуративно резюмирана като преход от Пастира към Учителя" (с. 77).

(Тук само в скоби да вметна - религиозният код и кодът на семейството редят отношенията в традиционните култури. Модерността инструментализира кода като система от принуди; специалист по Пенчо Славейков и българския модернизъм, но и фигура с институционален авторитет, деканът на ФСлФ при СУ Б. Пенчев си е страна в дебата за Пенчо-Славейковия ангажимент с емблематизирането, уникализирането на българския образ. Сборникът с народни песни "Сянката на Балкана", издаден в превод на английски, не снабдява с отличителност нашия фолклор; "Балканът бива засенчен от сянката на Балканите"3, цитирам важен извод от изследването на Биляна Курташева, с желание говоренето за версията на мотива "девойка и турчин поробител" от "Книга на песните", толкова дискутираната песен "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово", да се успоредява с интерпретацията на "Изворът на Белоногата" от Петко Славейков, с четене на подобни творби от Миладиновия сборник4. Много е писано за Пенчо-Славейковата обсебеност от Ботев и ботевското, от Балкана като митопоетически топос; на всички нас са ни (сме) говорили за Ботев всякак. Винаги ще има злоупотреби с възрожденското наследство и с кърваво-героическата реторика, която е "вредна" като цялостна матрица в епохата на глобализация и политическа коректност. Но работата с българска литература и фолклор в средното училище и университета е важен публичен проблем, скъпенето на темелни традиции - също. Надявам се, вярвам - заедно с Бойко Пенчев и Албена Хранова - че преподаването на "Изворът на грознохубавите" и "Зверовете на август" (Ани Илков), на "Черешата на един народ" и романите на Георги Господинов, на "Възвишение" и другите романи на Милен Русков ще е доброплодно, и то точно в контекста на националните традиции... Е, консервативната ми съпротива е обяснима).

Стана дума, че въвеждащите студии в "Спорните наследства" са писани на английски и не са достатъчно познати дори сред академичната ни общност. Дебатът върху тях предстои. Реставраторският текст за Цариград откъм избраната перспектива (пространственото конструиранe на българската национална идентичност през ХІХ век) си е покана за дискусия. В предложената концептуализация не присъства цялото ветрило от литературни репрезентации. Единяващият ефект на негативизма ("Цариград - "светът наопаки" и "Цариград - Градът на тайните") е безспорен, селектираният литературен материал за доказване на тезата - пределно убедителен. Но едрите теоретични построения, всеобхватните интерпретативни матрици винаги могат да се пречупят от значещи конкретики - това се знае. Цитираният в изследването Петко Славейков е автор и на популярната сатира "Богат и сиромах" ("Опак станал този свят!/ Само тоз, що е богат,/ той е личен и познат,/ той е сват, кум, и брат." (Кратък месецослов за 1876 г.); Пенчо Славейков отглася в "Опак край" с визии за 90-те... Нашият-и-техният свят може да бъде и същият, в конкретни социални сектори той си е ужасно същият, но едновременно, заедно с това - бива и много различен. Образът на Харема функционира като преобърнат двойник на патриархалния Дом в българската литература от периода; фокусираните от Бойко Пенчев пространствени фигурализации притежават огромен въздействен потенциал, те действително са инструментализирани и ползвани от стратегически прицеленото национално-идеологическо писане. И все пак. Според знаменитото "Житие и страдания грешнаго Софрония" дори харемът може да предложи убежище и закрила на християнския свещеник, а царските палати да фасцинират неизкушения български човек. Цариград като топос има амбивалентно присъствие и във фолклора ни. Приключвам с поговорката "Нерде Ямбол, нерде Стамбул", която като че ли не изговаря еднозначни умиления и негации. Избирам я заради финото сливане на коментар и автокоментар.

Ще си позволя и една издявка - предлагам да наместим топонима Цариград на мястото на един антропоним от статията "Цар Виктор", с нея се открива раздела "Бащи на 90-те". Ето цитатът - "Пасков е изкушение. Изкушение за критиката, която лесно редуцира текстовете му до скелет от опозиции... Пасков изглежда лесен за тълкуване или имитиране, но това е илюзия" (с. 135). Изкушението "Цариград" се появява като заглавие на роман от Милорад Павич; като заглавие на рецензия за роман на Орхан Памук ("Носталгичният Истанбул"), появява се метонимично във финия анализ на "имперската поезия" от "Балади и разпади" (рецензията "Носталгия по съчинителя"). "Тъгите на краевековието" (последното) като че ли "помнят" носталгичната творба на Константин Миладинов "Тъга за юг", печатана в Дунавски лебед, 1860 г.4 Работенето с хай тек технологии, с респектиращ репертоар от литературоведски инструменти трябва да продължи за раздипляне на преплетените истории на Балканите - политически, езикови, фолклорни, литературни... Поканата не е само към изследователя. Той е предвидил непълнотите, незавършеността - "Дискурсивните операции с Цариград са... История без край" (с. 56).

Литературоведският прочит/поглед на Бойко Пенчев превръща рецепцията във вход към разбиране на общи процеси в историята и сегашното на българската словесност и култура в балкански, европейски/респ. световен идеологически контекст. Включените във втора и трета част статии документират концептуалните сблъсъци от краевековието и първото десетилетие на ХХІ в., въвличат в актуалния диалог за наследствата - литературни и теоретични. С особена натовареност е текстът, посветен на "форматиращия 90-те автор" - Милан Кундера ("Предадените наследства"). Това трябва да се прочете.

Най-обемната четвърта част, красиво онасловена "Сърцата на настоящето", съдържа статии и рецензии, фокусирани върху най-новата ни литература и важни преводни творби. За собствена употреба тук вмъкнах изрязана от бр. 27 на "Литературен вестник" Бойко-Пенчева рецензия за новия роман на Милен Русков "Чамкория". (Тя ми си струва особено представителна и стимулираща още и още прочити). С подбраната "критическа въртележка" (Кирова 2002) последната книга на Пенчев ще провокира научен интерес сред литературоведи и културолози у нас и в чужбина. Според мен за чуждестранни издатели, критици, по-широки читателски слоеве е важно как българското академично литературознание тълкува и остойностява творчеството на автори като Виктор Пасков, Георги Господинов, Милен Русков, Теодора Димова и "Съвременния български роман". Текстовете от книгата, която представих хаотично (смисловите обеми създават проблеми), ще функционират като ориентир за бъдещи концептуализации и проблематизации на културния развой от знаменити български (но и балкански, европейски) десетилетия на ХІХ и ХХ век; лансираните от Пенчев идеи могат да се доразвият, да отворят още изследователски посоки и пространства. Да провокират по-широк читателски интерес към романите на Радослав Парушев, Васил Георгиев, Елена Алексиева... Избирателно и в най-едър план коментирам - откъм фокуса върху рецепцията на наличното, вече "изработено" и прието наследство. И на "изработения" читател, стратегически важен обект-и-субект в литературната комуникация.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Цифровите индекси и послеписът в студията "Ценностите "Вапцаров" (с. 87-102) от частта "Канонът - вписвания и присвоявания" си струва да бъдат по-пространно коментирани; недоглеждането в бележка № 8 под черта към статията "Колко души има Яворов" (с. 107) извиква усмивка, но пък и то "работи" в подкрепа на казаното за хронологично "уточняване" и курсивиране на изследователските маршрути. [обратно]

2. Вж. Богоров (1983: 384). Автобиографията "Живота ми, описан от мене" е печатана през 1879 г. във в. "Наковалня". [обратно]

3. Вж. "Сянката на Балкана" - (не)възможната антология. Фолклор и антология (Курташева 2012: 90-109). [обратно]

4. Напр. песен № 168 от сб. "Български народни песни" (Братя Миладиновци 1861), под заглавие "Кральовица и Турчин Войвода" - разработва този драматичен сюжет, като Кральовица, Бановица успява да излъже войводата и неговите сеймени, опасва остра сабя - "Та си фати рус Войвода,/ нодзе секла до колена,/ ръце секла до лактите,/ Му извърти църни очи,/ църни очи от главата,/ Го качи на бърза коня...". Чия е тази песен е следващ въпрос - като при песните за Крали Марко - преплетени истории... [обратно]

5. "Орелски криля как да си метнех/ и в наши стърни да си прелетнех!/ На наши места я да си идам,/ да видам Стамбол, Кукуш да видам...". Творбата е писана в "белокаменната Москва" и обмечтава Цариград като мега мястото, място на местата, на удоволствието и блаженството. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Атанасова 2017: Атанасова, Катя. "Спорните наследства" - между канона и съвремието. Интервю с Бойко Пенчев. // Портал за култура, изкуство и общество, 28.08.2017.

Богоров 1983: Богоров, Ив. И се започна с "Български орел". София: Български писател, 1983.

Братя Миладиновци 1861: Български народни песни (собрани од братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина). Загреб, 1861.

Кирова 2002: Кирова, М. Критика на прелома. София, 2002.

Конструиране 2000: Конструиране на традицията. Юбилеен борник в чест на проф. Милена Цанева. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2000.

Курташева 2012: Курташева, Б. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. София: Просвета, 2012.

Наследството 2002: Наследството Вазов. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2002.

Пенчев 1998: Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. София: Литературен вестник, 1998.

Пенчев 2003: Пенчев, Б. Българският модернизъм: моделирането на Аза. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2003.

Пенчев 2006: Пенчев, Б. Септември '23: идеология на паметта. София: Просвета, 2006.

Представяне 2017: Представяне и разговор върху книгата на Бойко Пенчев "Спорните наследства". // Културен Център на Софийски Университет, 18.05.2017 <http://culturecenter-su.org/?p=7187> (27.01.2018).

 

 


Бойко Пенчев. Спорните наследства. София: Фондация "Литературен вестник", 2017.

 

 

© Катя Станева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2018, № 1 (218)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 33, 2017.