(съвсем кратичка комедия)

web

Действащи лица:

Поета Симов - интелектуалец от столицата, наскоро купил къщичка в селцето
Денка - съпругата му, с клюкарски наклонности
Отец Павел - пристрастен към алкохола свещеник от Дренския манастир, горд собственик на раздрънкан бял форд
Големия Бакър - местен жител, едър балканджия
Малкия Бакър - синът му, тридесет и няколко годишен, развей прах
Цаньо- синът на Маньо, на годините на Малкия Бакър, грижи се за баща си и за животните след смъртта на майка му миналия месец
Маньо - местният животновъд, мързелив и двуличен, като всички местни впрочем
Дядо Фъ- възрастен жител на селото, забавен използвач и весел събеседник
Кака Роса - добре узряла селска кака около петдесетте, пожароопасна вдовица

Място на действието

Затънтеното балканско селце На кръста с няколко жители и също толкова виладжии.

Време на действието

Два дена от живота в това, наскоро изчезнало от картата на страната, село.

ЧАСТ ПЪРВА

Чуват се изстрели от ловна пушка. Някой псува, долавя се само “Майка ви овча!” Сцената - почти празна - представлява двора на разпадналото се ТКЗС, в което сега се помещава добитъкът на Маньо. В средата е разпъната маса като за банкет, но само с чаши, вилици и с две-три бири по нея.

Излиза Цаньо, хванал под ръка железен леген за пране, в който бърка нещо с голяма дървена лъжица.

Цаньо: Брей, майка им овча! Нагазили са пак в нечий двор. Тате, ходù ги прибери, че съседите ще ни канят пак на печено. Ама ти си виновен, дето им даваш на тези селяндури да ги стрелят!

Маньо (Излиза наперен.):Остави ти овцете, жени ни трябват на нас! Че ей на - тези чорапи осми път ги обувам без пране.

Цаньо: Какви жени? Мама миналия месец умря! И ти вземи, че ги изпери чорапите си накрая като са мръсни, ами не ги пъхай вечер пак в чекмеджето. Издушихме се. По три пъти ставам да проветрявам нощем.

Маньо: Ставал. Не ставай бре! Нека да ни намерят сбабичосани като мумии някоя сутрин! Хората навремето за свободата умираха, той сега баща си не ще да погледне. Всичкото това на теб ще остане (Сочи изпочупения селскостопански инвентар.), за да ме помниш...

Цаньо: За чорапите ти говорихме.

Маньо: Правя ги тези четирдесет дена днеска и ще се засиля немедлено до долното село да се поогледам за някоя по-яка булка... Щото майка ти намери кога да умре! Тамън преди да прибере сламата. А този добитък трябва да яде. И ние трябва да ядем. Вчера какво беше тази супа, с барут ли я беше варил - щях да съборя тоалета като влязох по нужда.

Цаньо: Разен гювеч беше то.

Маньо: Много разен, бе мойто момче, да не е паднал и някой патрон от тези, които съм провесил над печката? (На себе си.) Кога ли ще гръмнат да ни избият и те, ама кой да ги премести... Какво готвиш за панихидата?

Цаньо: Овча салата.

Маньо (Поглежда в легена.) Овча ти е главата. Само туй ли?

Цаньо: С по пет филии хляб на човек.

Маньо: Малко е. Дай повече хляб. Ракия има ли?

Цаньо: От хубавата ли да изкарам или от тази за продан?

Маньо: Кой свещеник нае ти?

Цаньо: Отец Павел с белия форд.

Маньо: Малей-й-й! Как можа пък точно най-големия смукач! Дай от тази за продан. Да го отреже бързо, че да си тръгва, щото три дена не можем да се отървем от него.

Докато говорят, Цаньо се навежда и къса тревички... билки де, около масата и ги добавя към салатата, каквото се оказва съдържанието на легена. В далечината се чува шум от кола, която приближава.

Маньо: Ей го на - пак първи! Сега, като се насмуче от рано, иди прави панихиди.

Цаньо: Тате, баламосвай го нещо поне да се съберат хората.

Маньо: Ще го баламосвам аз, да го и в... А-а-а (Мазно.) отец Павле, добре си дошъл!

Отец Павел се появява с широки крачки като освободител. Изпъчил корем и навирил глава - козята му брадичка стърчи, че не се трае. Още с влизането сяда на масата, отваря си бира и пие жадно до дъно.

Отец Павел: Ашколсун - опънали сте вече масата... Голяма жега, ей!

Цаньо: То осем часа сутринта е още.

Отец Павел: Ама денят ще е горещ. Да я бяхте дръпнали пò на сянка тази маса!

Цаньо: Ами на, мама като не знае да умре в по-прохладното.

Отец Павел: Станалото - станало! (И дръпва още една бира.) Ха, наздраве!

Маньо: Туй здраве жената не я огря.

Отец Павел: Добре си живеят те мъртвите, Маньо, ами ние живите да му мислим. Ей го форда - сега бендикс трябвало да му сменям, а какво е туй бендикс и как се сменя не знам. Имало обаче едни, дето знаят - бая скъпо било. (Поглежда подозрително в легена.) Цаньо, я докато свършим, бъркай това... нещо... да не се залои. Строявай народа, Маньо, че да свършваме. И като стана дума тридесетте лева такса да ми ги дадеш от сега, че нататък само Господ знае.

Маньо се оглежда като гърмян заек пък помахва и от различи места на сцената влизат кака Роса, Малкия и Големия Бакър, дядо Фъ и Денка. Отец Павел започва да нарежда несвързано, четейки от Библията. От време на време ясно прозвучава “Амин”, което всички повтарят един през друг. Иначе хората са разсеяни, бъркат си в носовете и се закачат. Накрая се чува: “И Бог да я прости”. Всички казват “Амин” за последно. Настъпва неловко мълчание.

Големия Бакър: Ще я поменем ли сега Маньовица или още ще се пулим?

Маньо: А, заповядайте на масата. Цаньо, моето момче, я дай ракията.

Големия Бакър прави някакви тумбести знаци.

Маньо: И дай големия бакър за чичо си, дето му е глътката.

Сега тумбести знаци прави Малкия Бакър.

Маньо: А и на Малкото Бакърче дай малкия бакър... да ви се невидят и глътките!

Отец Павел (Става тържествен като за тост.): Народе, какво мога да кажа аз за жена му на Маньо - корава жена излезе. И дете гледаше (Сочи Цаньо.) и мъжа си не оставяше (Сочи Големия Бакър, той е сконфузен. Маньо поправя ръката на отец Павел така, че да сочи него.), пък и туй стопанство тя го въртеше... Нейсе отърва се горката, лека й пръст. (Вдига чаша.) За Бог да прости!

Всички: Бог да прости! (Пият.)

Големия Бакър пие от голям бакър, Малкия - от малък. Чашата на всеки е според темперамента му - на кака Роса и фина, и със столче, на Денка е като за мартини, а дядо Фъ и Отец Павел са с прости водни чаши. Поетът Симов не присъства, но иначе пие вода с каквато чаша му попадне.

Малкия Бакър: Чичо Маньо, кога ще го пуснеш Цаньо да слезем долу из селата някой ден, че да скъсаме синджира и да си довлечем тука по някоя курабия като кака Роса? Може и ти да намажеш.

Маньо: Той Цаньо е още малък за тази работа (Плясва Цаньо зад врата.), ама виж на теб ти е време.

Големия Бакър също удря, но доста по-силно зад врата сина си.

Големия Бакър:Аз този имот за твоите курабии ли съм го събирал?

Кака Роса: То, Бакъре, твоя имот трябва някоя наша да го гледа, че да го обгрижва.

Дядо Фъ: Че и нея да обгрижват...

Кака Роса: Млъкни, бре! У, стар човек, пък какви ги приказва!

Големия Бакър: Малки са ни децата. Да стоят, да поработят при нас, после ще видим.

Денка:Малки, ма Росо, чу ли - малки им били. (Кикотят се с кака Роса.)

Дядо Фъ: Женски акъл - хората за работа говорят, те за плющене си мислят! Маньо, как са ти конете?

Маньо: Добре. Намаляха с още един.

Дядо Фъ: Че що?

Маньо: Гръмнали са ми пепелявия под хълма. Знаеш ги, ловната дружинка на съседното село тренират на моите коне, като им доскучае. Да им изсъхнат ръцете дано! Казвам им аз, оставете поне конете. За красота ги пазя, не за печалба. Не ми разваляйте удоволствието сутрин да ги гледам как пасат на отсрещния баир...

Големия Бакър: Абе вярно, че дивеч не остана, ама защо мъчат животните?!

Маньо: Бакъре, то и ти ми простря две овце от най-сочните миналата пролет.

Големия Бакър: Те твоите овце, Маньо, са общи - аз до обяд не мога да ги изгоня от моя двор. Да не говорим за кучетата ти, дето ги храня цяла зима.

Маньо: Аз пък храня дядо ви Фъ, ама не се оплаквам.

Дядо Фъ: Че колко ям аз?

Маньо: Абе почти нищо, ама колко пиеш!

Дядо Фъ: Туй съм го наследил от бабата. Баба ви Фъ, нали помните как ви наобикаляше по дворовете с вързана на ластик под полата бутилка с ракия. Милата, още й пазя бутилчицата с вързалката.

Малкия Бакър:Тате три пъти е стрелял по нея, щото я мислил за вълк. Как пък ни веднъж не я уцели?

Големия Бакър: Баба ви Фъ беше природно чудо - ту я има, ту я няма. Като се протегна сутрин, докато препикавам доматите и тя току пред очите ми изникне като призрак - неведнъж съм се опикавал от уплах. Ще каже: “Бакъре, я ми сипни в бутилчицата от твойта пущина, да ме държи топла до обяд”. Сипвам й аз от ракията и докато се обърна да я питам как е напоследък, гледам само димилка по пътечката. Че бърза беше бабишкерата де, не можеш лесно я улучи пък дори и с пушка.

Дядо Фъ: Голяма жена беше!

Цаньо: Къде един и двайсе висока...

Дядо Фъ: Посвила се беше с годините, ама аз винаги изотдолу съм я гледал. (Просълзява се.) Ей нà и Маньовата сега си замина...

Отец Павел: Тя смъртта, дядо, е лесна работа - всеки я може. Ама туй да си жив! Маньо, като стана дума, ти тридесетте лева ми ги дай най-добре сега.

Маньо: Парите ще ги оправим, отче, виж сламата обаче остана неприбрана.

Кака Роса: Че колко й трябва на една слама, дето толкова я повтаряш, откак умря жена ти - един трактор, няколко мераклии и малко време. Както сме се събрали днес, що да не ти помогнем привечер. (Настъпва предзвето оживление.)

Отец Павел: Слама ли? То аз с навеждането не съм добре...

Големия Бакър: Може, може.

Дядо Фъ: Росо, проста жена си ти да знаеш!

Денка: Тамън ще взема и Поета Симов да се поочупи.

Кака Роса: Вземи го, че да ти го поочупя аз, да видиш какъв разкършен ще ти го върна. Той що не дойде на панихидата?

Денка: Пише милият!

Малкия Бакър: Пише, грънци - зяпа мач по телевизора! Чак в нашия двор се чува.

Денка: Малко е глухичък горкият, ама пък как пей!

Цаньо: Чували сме го и как пей - през три села кучетата разлайва.

Денка: Той тогава беше прегракнал малко. Ама то на вас не може да ви се угоди!

Дядо Фъ: Денке, я по-добре ни кажи ти, като как е той в... онази работа - деликатната? (Намига. Другите се подхилкват.)

Денка: В поезията ли?

Дядо Фъ: В на баба ти хурката!

Денка: Аз баба му не я познавам...

Дядо Фъ: Женски акъл - ти за плющене му говориш, той за поезия си мисли.

Денка: Ама за сламата ще дойде!

Отец Павел: А стига с тази слама, че вече се изпотих. Туй панихида ли е или... Маньо, я кажи едно наздраве! Ха, така! Росо, да си махнеш краката изпод моите, че както съм божи човек, такъв шамар мога да ти олющя!

Кака Роса (Подхилква се към другите.) Много е серт, ей.

Маньо: Ха, наздраве!

Всички: Наздраве!

ЧАСТ ВТОРА

Неголяма полянка в планината, където гостите са поканени да събират Маньовата слама. Големия Бакър е взел трактора си, който е извън сцената и всички го товарят, като за целта трябва ту да влизат, ту да излизат от сцената, докато говорят. Междувременно едно шише ракия обикаля гостите и всеки с удоволствие пие. Поета Симов е с групата.

Отец Павел: Глупав народ, ей, глупав и това си е! Къде се помъкна слама да прибира насред яденето.

Дядо Фъ: Глупав не, ами хитър. Толкова хора изтърват ли се? Чудя се как и плевника не ни накара да препокрием.

Отец Павел: Значи сега и благодарни трябва да бъдем? Язък, всичко ще се залои!

Малкия Бакър (Закача го.): Отче Павле, че понаведи се малко, де.

Отец Павел: Кръстът не ме държи вече, моето момче. То като стана дума, хей Бакър, защо селото ви се казва НА КРЪСТА?

Големия Бакър: Заради това, че е на кръстопът.

Отец Павел: Какъв кръстопът, то асфалтов път няма...

Големия Бакър: По царско време преди шестотин години е било на кръстопът.

Отец Павел: Тези драки?

Дядо Фъ: Драките са ти в гащите! Боляри са минавали оттук на път за гръцко. Последната война Хитлер да беше имал малко мозък и да ни беше въоръжил по-добре, щеше да я спечели.

Отец Павел: Дядо Фъ, то последната война беше в Ирак наскоро, ти от кога не си чел вестници?

Дядо Фъ: Откак умря бабата. И от мен да го знаеш, момче, че истинските мъже броят тези войни, в които са участвали. За това и войната на Хитлер за мен не е Втората Световна война, а единствената и последна война, в която съм участвал и която признавам...

Дядо Фъ е доста пиян и разгорещен. Някой току го подпира, за да не падне.

Поета Симов пък е сред най-работните и не обръща видимо внимание на разговорите около себе си.

Цаньо: Дядо Фъ май пак се отеменужи набързо!

Кака Роса: Как ми действа тази хладина. Иде ми да си смъкна блузката.

Малкия Бакър: Како Росо, туй не ти е Столицата да дефилираш оскъдно облечена и безстопанствена, пък да ти се размине.

Кака Роса: Не съм аз безстопанствена.

Дядо Фъ: Че не е - не е! Оня будала Колю от долното село сутрин цъфва да си пасе кравата пред поляната й рано-рано. Да го пита човек защо минава по десет километра всеки ден.

Маньо (Докато влиза забързан за слама.): Питах го - не казва.

Кака Роса (Кокетничи.): Любов е туй, Маньо, любов!

Големия Бакър: Тя жена му да го научи, ще види една любов - поне два реда зъби ще му избие.

Кака Роса: Ама, прости хора сте вий - низки!

Големия Бакър: Нисък беше мъжа ти, аз съм един и деветдесет.

Кака Роса: Искам да кажа - подли.

Дядо Фъ: За подли - сме подли.

Денка: Ние с Поета Симов не сме. Нали, мило? (Милва Поета Симов по потната глава. Той продължава да работи усърдно.)

Цаньо: Вие пък сте най-подли! Онзи ден бяхте смъкнали синджира от кофата на кладенеца, за да не си взема вода Бакъра, че имали гости.

Денка: Ами десет души бяха станали, ние без вода ли да стоим?

Дядо Фъ: Този кладенец никога не е пресъхвал, ма Денке, защо говориш глупости.

Денка: Той Поета Симов го предрече големия глад... и жад! Вие обаче не чувате! Разхищавате! Ей я Роса през ден се къпе на двора.

Отец Павел: Тъй ли? На двора?

Малкия Бакър: Тъй я! Че и се сапунисва.

Денка: А тези бунаци до един нагъзени на оградата й и зяпат.

Отец Павел: Че какво зяпат?

Компанията го поглежда слисано.

Дядо Фъ: Бе, то има какво - материал много.

Кака Роса: Какъв материал, бре? Как така ще зяпате, аз да не съм обща? (Кокетничи.)

Поета Симов (Спира с трудовите напъни, говори леко и префърцунено.):То, ако позволите, госпожо Роса, понеже ние, поетите, на женски теми сме особено отзивчиви. Вие действително ни принуждавате да Ви асимилираме крайно едностранчиво. И то предимно със сексуален привкус.

Групата е като ударена с мокър парцал.

Големия Бакър: К’во каза?

Дядо Фъ: Какъв кус-кус?

Малкия Бакър: Каза, че поетите били женчовци със сексуален вкус - демек педали!

Денка: Умен ми е той. (Пак го милва по главата.) И никак не попържа и разни подобни.

Поета Симов: Не възнамерявах да се вмятам в разговора така енергично, но не мога да търпя елементарното, поради което си позволих да Ви защитя, госпожо Роса.

Отец Павел: На теб, Поете Симов, четенето ти е в повече. Сложно говориш, пък нищо не казваш. Добре, че ги гледаме по телевизора такива, че сме им свикнали.

Кака Роса: Но пък благодаря Ви, Поете Симов. Трогната и разнежена съм.

Дядо Фъ: Да не ти падне блузката, внимавай!

Денка: Я по-далеч с твоите флуиди (Показва й гърдите.), че поетите са доверчиви души - де що женски капан видят, все са думнали в него.

Поета Симов: Нас любовта ни води, ако разрешите. (И целува ръка на кака Роса, Денка я гледа с омраза.)

Кака Роса: (Кокетничи.) То аз позволявам, ама съм бая облечена, а и пред хората...

Денка: Той не за туй, ма! Той за любовта по принцип - към творчеството, към родината и други разни такива.

Кака Роса: Ще ме извините тогаз, Поете Симов, но аз тези принципи не ги употребявам.

Дядо Фъ: Знаем, знаем.

Маньо (Вика някъде извън сцената, явно от трактора.): Дайте слама, бре!

Цаньо (Влиза запъхтян.): Тате каза да бързаме, че щяло да се съмне.

Малкия Бакър: Тате ти да си гледа работата! Бахмааму и панихида! Че аз лятоска не работя толкова!

Дядо Фъ спи на сцената. Отец Павел се е възлегнал като римлянин и зяпа нещо. Кака Роса си пили ноктите. Цаньо и Малкия Бакър нещо се закачат и подскачат. Денка вятър я вее, само Поета Симов носи слама.

Големия Бакър и Маньо са явно при трактора, защото отсъстват от сцената. Работата на Поета Симов няколко минути върви мълчаливо. Той събира сламата, а там, където тя е затисната от полегнали тела, се опитва да я измъкне деликатно.

Поета Симов: Да се поотместите малко да взема това стръкче? (Продължава възторжено.) Физическият труд ми допада. Той е възпитателен и облагородяващ.

Всички го гледат отегчено.

Поета Симов: Нямам основание да съм недоволен. Имам жена, топла храна, приятна работа и толкова приятели! Щастлив съм, че живея! Добре, че я взехме тази къщичка, Денке, в това чаровно селце с прекрасните му хора! Може и да сме виладжии, но в Столицата вече ми викат Балканджията. Да взема едно псевдонимче ли да си оформя - мъжко някакво, надеждно.

Влиза Големия Бакър ядосан.

Големия Бакър: Ставайте, мамка ви мързелива, да осъмнете ли искате тука?! Цаньо, бягай при баща си! Грабвайте последните наръчи и към ремаркето!

Всички се разбягват като наритани кокошки, само Поета Симов остава на сцената - замечтан, но и някак омерзен.

Поета Симов: Все ще се намери някой да ти прекъсне процеса. (Чува се тръгващ трактор.) А? Ама уважаеми къде така? Уважаеми? (И се затичва след трактора, обзет от паника.)

ЧАСТ ТРЕТА

Сутрин. Слънце. Въздух. Природа. Дворът пред къщичката на Поета Симов. Снощи, докато всички са били на полето, от масата под чардака е откраднат ръкописа на новата му книга. Поета Симов гледа невярващ празната кожена папка.

Поета Симов: Кой? Ама кой?

Денка: Нищо, мило. Ще си го напишеш пак, хем по-красиво.

Поета Симов: Кой-й-й-й? (Вие.)

Денка: Брех, ще се повреди нещо горкият. На кого притрябваха тези листи хартия, да опустеят дано! Как не ги прибрах, преди да тръгнем?!

Поета Симов: Ко-о-о-о-й??

Денка: Може и някой свой да е. Да го прочете и да го върне със забележки.

Поета Симов: Денке, това да не ти е книгата за предложения и оплаквания в бакалията? А и в туй тъпо село не знам въобще дали някой може да чете! Пък и кой ще е бил, като всички бяхме за сламата на Маньо? Загадка, пълна загадка!

Денка: Едно кафенце да ти направя?

Големия Бакър влиза готов за битка.

Големия Бакър: Хайде стига, ма Денке, с този синджир! Дай го, че да си извадим вода.

Денка: Синджир ли? Не съм го вземала аз този път. А на Поета Симов книгата, дето пишеше, му откраднали снощи.

Големия Бакър: Книга? От хартия? (Другите кимат.) Че на кой му е притрябвала хартия тука? (Поета Симов е потресен.) Тъй де, синджирът е поне нещо полезно, желязно, за всичко става - за тежест, кучето да си вържеш. А хартията освен за гъза. Макар че то преди и хартия не са използвали, ами клякали в прахта, понапрашвали си дупетата и готово - спестяваш хартията нацяло. (Поета Симов си скубе косите.)

Поета Симов: Помощ! Ограбиха ме!!!

Големия Бакър (Най-после загрява.): Леле! Откраднали са и синджира! Как ще вадим вода сега?

Денка: С въже не става ли?

Големия Бакър: Така, както чезне всичко, кой ще си остави въжето?!

Влиза дядо Фъ запъхтян, изподран и махмурлия.

Дядо Фъ: Обрали са ме нощеска!

Големия Бакър: А стига, бе!

Поета Симов: Твърде добре. Нас също.

Големия Бакър: На теб какво са ти взели?

Дядо Фъ: Ключа за лампата в двора, дето ти ми го слага, Бакъре.

Големия Бакър: Че аз преди двадесет години го сложих.

Дядо Фъ: Държелив излезе. Сега как ще цъкам лампата? До тоалета да река да ида по тъмно и съм готов загинал. Снощи явно съм искал да отида по нужда, ама така съм се метнал в дерето поради тъмното, щото на сутринта чак се свестих, а от къпинака още ме сърби и боцка... отзад.

Денка: Дядо Фъ, успокой се, ти снощи съвсем нормално си падна в дерето, както обикновено, когато си пиян и се прибираш.

Дядо Фъ: Че защо не ме измъкнахте?

Денка: Защото се беше и понаакал, а и така хубаво си спеше...

Дядо Фъ: Така ли? Не съм забелязал. (И се оглежда отзад. Останалите се дръпват на крачка встрани от него.) А на вас какво са взели?

Поета Симов: На мен ръкописа на книгата, дето я пиша!

Дядо Фъ: Ръко...? От хартия ли?

Поета Симов: От хартия.

Дядо Фъ: Друго?

Големия Бакър: Друго, и синджира от кофата на кладенеца са взели.

Дядо Фъ: Целият синджир?

Големия Бакър: Ъхъ.

Дядо Фъ: Ей, сега вече я загазихме! Защото ще ме извиниш, Поете Симов, ама твоята хартия за какво им?

Поета Симов: Това вече го уточнихме.

Дядо Фъ (Недочул.): С кого се напихте?

Поета Симов: Не “напихме”, а “уточнихме”.

Дядо Фъ: Е, как сте се разбрали, без по една ракия да пиете?

Поета Симов е пред нервна криза.

Денка: Явно на всеки нещо му е откраднато. Дядо Фъ, бързай при Маньо и Роса да видиш на тях какво им липсва. И да ги доведеш да измислим каква е тази загадка... както предрече ти, миличко. (Милва Поета Симов по главата.)

Точно преди дядо Фъ да излезе, влетяват Маньо и Роса. Бесни са, не говорят, а само пръхтят.

Големия Бакър: А, така! И тези са ги окрали... К’во ви няма, бре? Щото и нас са ни обрали през нощта.

Кака Роса: (Просълзена.): Стана на мама са ми взели от двора, дето си го пазех като спомен.

Големия Бакър: Онзи куп изгнили дъски?

Кака Роса: Дъски, ама двестагодишни.

Маньо: На мен ми липсват поне пет овце.

Големия Бакър: Колко точно, Манъо?

Маньо: Синът ще каже колко точно, че може да ги изброи, а на мен ми изглеждат по-малко.

Големия Бакър: Точно са си те, ами ти си алчен. Тук липсва синджирът от кладенеца!!!

Поета Симов: А на мен ръкописа са ми откраднали.

Маньо: Че как може, майка им крадлива, да задигнат синджир от кладенец? Може ли хората без вода да оставиш?!

Поета Симов: На мен пък ми липсва ръкописа.

Маньо: Чух. На хартия ли беше?

Поета Симов: А, не!!! Какво като е на хартия?! Това е труд. Интелектуален!

Дядо Фъ: Защо бил нахален?

Поета Симов: Интелектуален, бе глухар, думата е “интелектуален”. Този труд иска много време, мозъчно напрежение, вдъхновение, талант. Все неща, дето ги нямате! Седнали за един синджир да се вайкат. Мойта книга, ако беше излязла, аз петстотин метра синджир можех да ви взема...

Маньо: Поете Симов, туй са много метри синджир - какво ще ги правим?

Поета Симов: Пак с този синджир! Стига с този синджир! Давайте да разберем кой ни е ограбил. Че да го хванем, че да му начупим ръчичките, че да му изкълчим краченцата, че да му спукаме и главицата накрая!

Големия Бакър: Брей, той нашият талант много се вдъхнови. Денке, сипи му малко ракия да омекне.

Денка: Той, Поета Симов, никак не пие.

Дядо Фъ: Не пие и за това е на този хал. Може ли за един синджир да потрошим човека - дори и крадец да е.

Маньо: В наше село трябва да се пие. За да може, като ти свият синджира, да не се вдъхновяваш толкова.

Поета Симов: Съд за мародерите!!!

Дядо Фъ: Какви мъдури?

Големия Бакър: Тези, дето дерат Мара.

Маньо: За Мара Наделчина ли стана дума?

Кака Роса: Ама той пък Неделчо с неговите...

Поета Симов: Вън, майка ви селяндурска! Да не сте ми стъпили повече в двора! (Започва да ги гони из двора.)

Денка (Бягайки зад него.): Мило, да се ядосваш малко по-спокойно, че да не се повредиш нещо.

Бягащите се разминават на вратата с Отец Павел.

Отец Павел (Вика след Маньо.):Маньо, Маньо, сега ще се отбия при тебе, че сме ги забравили онези трийсет лева снощи. (Към Поета Симов.) Поете Симов, бая сте се зачервили. И гласа Ви гърми като на ранена мечка. Реших да мина да ви видя, че с Маньо не си оправихме сметките, а и в полицията долу задържали някакви бездомници, които казали, че са крали от вашето село снощи.

Поета Симов: Майка им, убивам ги!

Отец Павел: Много нещо ще да са откраднали значи! А ние да не разберем с тъпата му слама на Маньо.

Поета Симов: Ръкописа на книгата са ми откраднали!

Отец Павел гледа въпросително.

Денка (Услужливо.): От хартия е.

Отец Павел: Хартия не е намерена. То и за какво ли им е? Намерили са обаче десет метра синджир и някакъв начупен електрически ключ.

Поета Симов: Боже, боже!

Отец Павел: Да? Ако мога да помогна с нещо? А иначе трябва да слезете да си вземете синджира срещу лична карта.

Поета Симов (С последни сили.): Синджирът не е мой!

Отец Павел: Тъй ли? Ами аз да го взема тогаз - хубав синджир си е, дебел, мазен.

Денка: Синджирът е от кладенеца. Вие за кучето си ли го искате?

Поета Симов: Денке, вие ми се свят - ще умирам. Усещам, че нещо ми се разхлопа.

Отец Павел: А, портата хлопа - удря се във форда, дяволите да го вземат... Като стана дума за дяволи, да отивам при Маньо за парите аз. (Излиза.)

Денка: Мило, лекичко си поседни. Не се притеснявай толкова ще се намерят тези листи. Хората синджира са открили, че някаква хартия... (Поета Симов припада.) Поспи, поспи, пък аз да прекопая двора, докато си почивам.

Денка копае из двора. В единия му край неочаквано настъпва лайно, около което има разпиляна хартия - ръкописа. Повечето листи са използвани, но четливи и има надежда. Денка е на седмото небе. Отива и започва да свестява Поета Симов.

Денка: Мило, мило, отвори очички, миличко! (Вре му в лицето лайняната хартия и Поета Симов започва да се свестява, подразнен от миризмата.)

Поета Симов: Ох, ох, насра ли се ма, Денке, какво стана?

Денка: Не, добре съм. Крадците от снощи обаче са акали малко по-нататък... Там намерих и твоите листи. Леко са... използвани, но още стават.

Поета Симов: Не може да бъде! Дай да видя! (Разгръща ги страстно.) Смърдят на лайна. Нищо - тя поезията и без това ще се окаже миризлива работа. Да ми ги препереш!

Денка: Мило, ама прави бяха хората за ползата от хартията. Ти само дето им се сърди.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Всички са отново на маса, този път при Поета Симов. Денка като домакиня пърха щастливо. Настроението е преповдигнато. Отец Павел става, за да вдигне наздравица.

Отец Павел: Слава Богу, слава Богу, че нещата се наредиха. Прибрахме ви синджира, а Поета Симов купи нов ключ за дядо Фъ. Слава Богу, че Цаньо се върна навреме и изкара точно овцете на баща си, а Големия Бакър обеща някак да се разбере с кака Роса (Намигва му.) за нейната загуба на така ценните дъски. Браво и на Денка, която настъпи в подходящ момент лайното на онзи крадлив вагабонтин, да ме прости Господ! (Към Маньо.) Като стана дума за вагабонти, най-добре, Маньо, онези пари да ми ги дадеш сега, че нататък нищо не се знае. (Към всички.) Нашите домакини Денка и Поетът Симов са ни подготвили чудесна изненада.

Дядо Фъ: Що ще ни възсяда?

Поета Симов (Става. Държи чаша в ръка, готов за наздравица.): Скъпи съселяни, от Маньовата слама насам попаднахме в изпитания, които не много човешки същества биха преживели. Бе накърнено най-святото ни...

Маньо: За синджира ли говори?

Поета Симов: ...възможността ни за творческа изява.

Дядо Фъ: Кой се прозява?

Поета Симов: Ние не трябва да позволим на подобни изчадия да сквернят написаното от нас, защото на словото му е съдено да живее вечно. Нека днес вземем единно решение и да основем музей на славното ни село. Да го разположим в бившото училище, където Маньо понастоящем си гледа конете и за където като първи експонат дарявам ръкописа си, който беше откраднат, обруган, но възстановен, макар и леко намирисващ. (Вдига официално ръкописа и го поставя на масата пред себе си. Всички се погнусяват.)

Дядо Фъ: Ами аз като хвърлих счупения ключ, дето ми го свиха?

Поета Симов: Дядо Фъ, дядо Фъ, в музей не се слагат разни боклуци, в нашия ще слагаме само ценни за историята на селото ни предмети.

Големия Бакър: Тъй де, ама пак ще останем без вода, като смъкнем синджира.

Поета Симов: Не, не, за синджира да не отваряме дума...

Маньо: Аз пет овце не мога да дам за музея. Но пък Цаньо може да вади конете за през деня и да ги връща вечер. Нали, моето момче?

Цаньо: Готово, тате!

Поета Симов: Не, Маньо, коне в музея не може да има!

Кака Роса: А аз какво да дам за музея, като ми няма стана?

Малкия Бакър: Како Росо, един наръч дърва все има откъде да изкараме, трай си.

Цаньо: Сега не разбрах на конете трябва ли да им чистя или Поета Симов ще им чисти, защото ще спят в музея му?

Поета Симов: Ама момент! (Още държи чашата в ръка, готов за наздравица.)

Денка: Умен ми е той! Как ще ви оправи сега историята, ще я поощави, ще я поизпъне, че да стане като нова! (Милва го по главата.)

Дядо Фъ: Маньо, що не ни преместиш тогава в музея и малкото си буре с ракия, да не се катерим по чукарите към тебе, че много падаме на връщане. Пък ще се събираме в музея, ще точим от бъчонката - и прави история после!

Всички одобряват.

Големия Бакър: Аз пък сланина ще докарам - люта, люта. Да ни изпоти!

Кака Роса: То, да взема да идвам аз да ви изпотявам от време на време. (Мъжете подвикват: “Става, става!”) Ама хайде от мен столовете!

Малкия Бакър: Тате, да дадем онази продънената врата от стария плевник за маса?

Големия Бакър: Като нищо я даваме!

Поета Симов: Чакайте бре, че то заприлича на кръчма!

Дядо Фъ: Нашата история, Поете Симов, все от кръчмите е започвала, нали знаеш?

Отец Павел: Е, видя се - аз пък ще го осветя музея ви на половин цена... Като стана дума, Маньо, ти онези трийсет лева...

Поета Симов: Ама аз не за това говорех!

Денка: Ха, наздраве сега за хубавата идея! Друго е май като има една умна глава да расте сред вашите тикви! (Всички се чукат и веселят. Поета Симов е вкаменен с вдигната чаша в ръка; не се чука с никой.) Цаньо, моето момче, все искаме да питаме с Поета Симов вярно ли е, че нашата къщичка преди я държали двама приказно красиви балетисти, които танцували по склоновете радостни и щастливи, и така се и възвисили в небесата от любов?

Цаньо: А, то и тях ги опуха ловната дружинка на съседното село като конете на тате. Сторило им се, че диви прасета тичат към тях и преди да ги видят още... Бам! Бам!... И така дванадесет пъти, докато спрат да мърдат, да ги и в... мъжките балерини! После цяла седмица влачиха дружинката по районните, за да доказват, че е било нещастен случай. Имали съмнения в полицията, защото как можело опитни ловци да не направят разлика между стадо побеснели диви прасета и двама заблудени педерасти.

Дядо Фъ: Аз на единия терлиците още ги пазя. Да ги донеса ли в музея, Поете Симов?

Поета Симов (Рухва на стола си с наведена глава и с все така недокосната чаша в ръката.): О, Боже!!!

Отец Павел: Да?

КРАЙ

© Красимир Симеонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2006, № 7 (80)