СУХИНА - II

ГРИЖА

Красимир Симеонов

web | Кожа

Из тетрадка,
намерена в мазите
на Нашия град

“Аз много мислих, преди да пиша. В къщата сме тридесет и двама човека и само някои можем да дохождаме. Но вчера умря кучето, което ни пазеше. Кучето умря от старост... А ето това:

Момчето го видях, когато се разхождах под планината (има пътечка там. Тя после се изкачва лека-полека, но докъдето бях, още не се качваше). Валеше проливно и нагоре щеше да е кално.

Момчето стоеше в средата на стръмното пред едно изсъхнало дърво. Дърветата бяха на рядко и имаше доста паднали от бурите, но това беше пречупено и само долната му половина стърчеше на малка издатина. Момчето пипваше почти окапалата кора, като да я погали, а аз не мърдах, да не шумна нещо, и все гледах... На вид беше младо, ала дървото беше съсухрено, пък и живите правеха като прозорец от клоните си, та със светлото си бодяха земята пред него. Останалото шумеше като в гора, с дъжда - още повече.

До дървото, сякаш да е покълнал от зеленикаво и пръст, се наддаваше големичък вече камък. Но момчето продължи пак. Като излезе под камъка, започна в повече калното, та трябваше да се държи и с ръце в пръстта.

Хлъзваше се, забиваше коляно и пръсти в мекото и - не бързо - отново.

Някъде тогава приближи камъка, а аз, че са ми стари стъпалата, седнах долу из тревата да погледам.

Този камък седеше, заседнал на ръб и дълбоко, но иначе не се мъчи и сигурно да беше минало малко време, когато го отпусна по стръмното - и все с гръб - че се изплаших и станах, но то отскочи от пътя му, а камъкът се заби в три дървета по в ниското. А момчето се обърна и седна в шумата, дето беше мокра от дъжда, и трепереше. Като го гледах, мислех да се качвам при него, но все не можех...

Момчето е такова:

С един небесен синчец на ремъче около шията и с голяма, къса черна дреха.

Малко до изровеното лежеше прекършен дебел клон и то го взе, и като го вдигна зад врата си, плъзна към двата му края ръцете си, и като не ги достигна, се извърна и тръгна така като промушен на кръст. Където стърчаха на често корени, успяваше да се крепи около тях, но стръмнината се надигаше още...

Беше дъждът, а аз сякаш да бях вече водата по капките - нощем захладняваше...”

............................................

“А човек в кал, мокър, в трескаво такова засъхване, стигна горе на равното, в началото на ниската трева и падна по очи, затиснат от проболия го напречно кол, с разперени под него напуснати и сухи ръце...”

.............................................

“Тогава пропълзя из под корените в края на челото черният щурец и пое нататък - из високото си зеленикаво и свойта пръст...”

(със съкращения)

© Красимир Симеонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.10.2004
Красимир Симеонов. Кожа. Варна: LiterNet, 2004