СУХИНА - I

PTERIA MARGARITIFERA

Красимир Симеонов

web | Кожа

Дървоядът бе заченал плътта на стола от предния ляв крак. Бе се промушил през пукнатините на дървения под, през нишките му, на път за слелия се със земята стол. И поникна в него. Столът бе масивен, с леко протрит плат на облегалката, с гръб към вратата, люлеещ се. А меките дърворезби в началото на ръкохватките често утаяваха светлината на сутрешното слънце. Нищо повече.

Тогава ТОЙ протягаше бавно дясната си ръка и с мухоловката в нея чукваше по прозореца. Снежното покривало от другата страна се напукваше и не след дълго започваше да се стича на кристали по стъклото.

Вратата похлопна и бързо изскърца с бравата си.

- Веднага ли?

- Ако може... - второто изскърцване бе по-глухо.

Приготвяха закуската. Топлеха млякото, топяха маслото и го застилаха по филиите, яйцата пожълтяваха в олиото преди да ги обърнат... Приготвяха закуската.

Като отразено, светлото петно на лицето попиваше белотата. Кристалите продължаваха да разкъсват снега отвън. В дъното нещо все потреперваше - някъде около веждите - и пулсираше. От ленивия му ритъм резките в кожата изтъняваха и се отпускаха. Ситнежът на плътта в края на очите се забиваше при всяко мигване в изцъклените скули и при стягане на устните в усмивка. Изтласкани от тях, с движението се надигаха по три вълнички, които тихо замираха в полупрозрачните ушни камбанки. Друга троица намотаваше веждите върху високото чело, докато власинките по горните устни не позвъняваха в кухините над себе си и не пораждаха гърления надраскан хрип. Накрая дълбоката почуда успяваше да омеси всичко наново за следващия път.

А кристалите спокойно омиваха стъклото в една прилична на полски път браздичка...

* * *

Водата съхнеше върху локвите из пътя.

Тревата отстрани се повдигаше
след скакалците, после и след тъмното
на шепите, но винаги до стъпката.

Двете момчета вече трети час ловяха буболечки на междуселския път. Самият той, недалеч от тях, влизаше в гората и едва след като прегазваше потока й, се измъкваше от нея и се разстилаше до края. Децата стигнаха гората.

Раниците им потръпваха равномерно.
В шепите като ръждиви ключета скрибуцаха живинките. Трептенето се
усилваше. Накрая то бе достатъчно
лигаво, за да отвори пръстите.

Двете момчета се наведоха и измиха ръцете си. Бяха стигнали потока. И им бе чудно - на пътя са, а водата тече през него, не се заобикаля.

Ако стъпиш по няколко камъка, си на
другия бряг. Минава се по камъните
за другия бряг, където се подава
пътят. Там се подава и пътят.

Едното от децата стъпи във водата и седна на един от камъните. Седна и другото. Отпуснаха пръстите си по водата.

Заоблени светлинки лъкатушеха
между тях, задържаха се около топлото
им и унесено потичваха надолу.

Понякога
за миг в дланите сгърчваше се и уморено
потъваше сред прозрачния ромон.

Първото момче се наведе напред и промуши върховете на ръцете под камъка си. Започна бавно да се изправя. Видя изтръгването от калта. Видя сбраното - мътно и гадно - то се завихряше и започваше да опипва себе си. Видя неуверения му извор в началото, а по надолу - затъналите в белезникава теч камъни. Дълго гледаха падащите без край в калната вода животинки. И потъващите без край в калта животинки. Видя онези браздички по камъка. Те се стапяха бързо и сякаш за последно, но успяваха да проникнат във вбитите пръсти.

Дланите продължаваха да се стремят навътре. Блудкавото зелено се процеждаше под ноктите и в тях. Китките обтягаха вените и тласкаха кръвта към върха на ръцете и горещия поток изтичаше в браздите. Нагрят до бяло, дъхът доближаваше сбръчканата бледост, докато тя не го попиеше някак изведнъж. Тихо и жертвено. Утайката се издигна вяло пулсираща...

Капките се стичаха от камъка по
пръстите и капеха в рекичката.
Момчето хвърли камъка от другата
страна, прегази поточето и бавно
го обърна с калното към земята.
Второто дете също вдигна своя
камък и го нареди до другия.
Заедно ги наместиха и се върнаха
за нови.

Изтръгването бе жалко и непоносимо. Като предното, като следващото. Децата се отдалечаваха потни и превити, оглеждаха пресните буци твърд и се връщаха все по-отдалече. Нишката на слепоочията се издуваше. Отдалечаваха се и се изгубваха. Отново и отново...

* * *

Отразено в светлото петно, лицето попиваше белотата отвън. Кристалите разкъсваха снега, вместваха очите в следите си и се отпускаха върху рамката на прозореца. Тежък от водата, той сълзеше, давеше се и трудно попиваше. Няколко пресъхнали клона дращеха стъклото в долната му част и скърцаха сухо. Дървото бе близо до стената, бе старо дърво, подуло странно пръстта под себе си. Кривките на коренищата личаха още тук-таме. Земята си оставаше влажна и мека за тях и те се губеха в нея. Наклоненият ствол поклащаше короната си като малка костелива гора. Напрегнати и остри, клоните като че изтичаха от своето начало нагоре по стената към прозореца и рисуваха нещо в долния край на заскреженото стъкло. Понякога вятърът спираше. Но само толкова.

Вратата размърда въздуха и се отвори. Стаята бе топла.

- Закуската. Готова е.

Пръстите отпуснаха запотените ръкохватки и когато се подпряха на тях, столът залитна, преви се в някакъв свой гърч и сетне люшна тежестта си напред. Ръцете плахо се отделиха от дървената изработка и се сплетоха на гърба. Крачката се провлачи и едва затисна отпечатъка си, когато дървоядът утихна. Когато дървоядът утихна наистина...

Pteria margaritifera - миди, в чиято мантийна кухина се образуват най-големите бисери (бел.а.).

© Красимир Симеонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.10.2004
Красимир Симеонов. Кожа. Варна: LiterNet, 2004