КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ

Красимир Симеонов

web

Може би, нещата щяха да придобият друг обрат, ако дядо ми - Бог да го прости! - не беше формулирал желанието постоянно да съм в центъра на внимание с нежното: “Малкият ми маниак!”

Получих траен шок за цял живот. Доскоро си мислех дори, че да си маниак, е част от типичната ни балканска природа и всеки от нас по условие е такъв. Това облекчаваше в ученическите ми години общуването с учителите - гледах снизходително на приумиците им, но затрудняваше контакта ми с нежния пол. Бях в началното училище, когато за първи път излязох с момиче, което дори не бях виждал. Един приятел ми даде телефона й - познавали се от детската градина, и малкото, което знаех за нея, бе, че била едричка за възрастта си. За мен, разбира се, по-важното беше да не познава дядо ми, който да й напълни главата с мнението си за мен. Горе-долу по същото време правех първи стъпки в себеутвърждаването. Те се заключаваха в умението ми да крия порноснимки и бележника си с оценки от баща си. Някои от тези умения вече съм усвоил. Преценявайки, че се развивам нормално, навлязох в пубертета. Верен на трактовката на дядо ми, на първия учебен ден в девети клас се качих с мотора -подарък от него - до директорския кабинет и поставих своеобразен рекорд като ученика, получил най-светкавичното наказание след постъпване в ново училище - 48 минути.

Годината тръгна добре. По-големите не ме закачаха; викаха ми Маниака и дори ме включваха в забавленията си през междучасията. Любима игра ни беше те да пушат в тоалетните, а аз да им изтърсвам цигарите. Обикновено ме учудваше светкавичното им изчезване малко преди да влезе някой от учителите. Още повече ме учудваше фактът, че държах седем или осем запалени цигари и гледах с неразбиране. Подочули “диагнозата” ми, преподавателите проявяваха търпение, изгасяха цигарите, водеха ме при директора, и толкова. Всичко започваше след това.

Тук е моментът да спомена, че учех в училище с няколко момичета и безкрайно много момчета. Явно поради този факт от управлението бяха предпочели като директор да назначат човек, който е в нашата категория. Та, като стана дума, трябва да отбележа, че директорът ни беше натрупал педагогически стаж най-вече в спортните салони. Беше тренирал седемнайсет години бокс, а после десет години бил треньор на същата школа, която направи града ни известен с този спорт.

Влизах при него винаги изпотен и притеснен, но излизах с чисто съзнание и крайно просветлен. Наистина, веднъж бях забравил от кой клас съм и дали въобще уча в това училище, но разсилният предвидливо ме пое от вратата и ме заведе до класната стая. Бил съм влязъл в час благ, с месиански поглед и, сякаш вървящ по водата, съм прекосил редиците… Мисля, че от този момент нататък натрупах доста почитатели.

Училището вървеше. Имах проблем с няколко предмета, но най-вече с химията. Учителката по химия ни беше съседка в квартала и често се виждаше с нашите. Това я беше принудило да мисли, че съм новият - не Менделсон, ами другият - Менделеев, и смяташе, че ми е вродено да му знам трудовете и таблицата наизуст. В интерес на истината в края на обучението си вече я знаех, но не научих химията повече от магарето на бай Петко, дето с него пренасяхме училищните въглища, когато бях наказан.

Дойде ред на зрелостните изпити. Жалко, че в този момент имах приятелка и не разбрах много от подготовката за тях. По мое време обаче, скъсат ли те на матура, ставаше една...

Баща ми беше влиятелен човек в града и заместник-директорката - също химик - реши да ми организира скачени съдове, за да ми помогне - тя да си го излей на баща ми, а той - на мен. Добре замислено, но не бях предупреден, и две седмици се храних със сламка. Иначе изпитите си ги взех от първия път.

- II -

В казармата попаднах случайно в интелигентен род войски - за голямо учудване на фамилията. Дядо ми не пропусна да уточни на клетвата: ”Сега ще им даде да се разберат!” Далновидни са старите хора.

На шестия месец от службата щяхме да имаме проверка от Генералния щаб. Явно бях прикрил маниащината си добре, защото ме избраха за командир на една от бойните машини. Ракетната установка беше учебна и само симулираше стрелба, но това не попречи на началник-щаба да си тръгне с бял кичур в косите, а мен един камион войници да ме откарат до гарнизонния арест. Не можех да зная действително, че вместо да прихвана целта, съм дал заповед за огън по Паметника на Червеноармееца в центъра на най-близкия град. Помня само, че от люка изведнъж цъфна зачервената глава на полковника, която крещеше: ”Е, гнидо, този град го срина, ами почвай другия!”

Оттогава по време на учения ме изпращаха в отпуска, за да не ме види някой от началниците, че се излежавам в спалното помещение и не съм ангажиран с нищо - офицерите бяха станали суеверни.

По него време настъпи аварията в Чернобил. Хората в “цивилизацията” поне нещо бяха подочули, докато ние в “дивотията” се радвахме на огромните количества зелена салата, която ни даваха и изяждахме по една тава на сядане.

Това си беше подло. Прецакаха цяло поколение. Имах нужда от промяна и кандидатствах във висше учебно заведение. Взеха, че ме приеха и - ето ме студент. Навлязох в новото си амплоа деликатно и стеснително. Първия месец ни изпратиха на бригада. Изселваха турците от страната и имаше много работа за вършене. Не казвам, че са постъпвали правилно, но времената бяха гадни.

- III -

Като част от интелектуалния елит на страната се надявах нещата бързо да се нормализират, тоест да започна да излизам поне с две момичета едновременно, да се правя, че чета по две книги наведнъж и да имам поне две мнения по един и същи въпрос. Част от интелектуалния елит бяха обаче и преподавателите ми, та номерата ми често не вървяха пред тях. Аз не губех надежда и дейно участвах във всякакви начинания, твърде смели за онези години - първото наказание в института по политически причини, първата окупационна стачка, първият групов секс... Бях активист. В трети курс обаче се сблъсках с горчивата истина. Имах колега, който не блестеше с ум - бе, направо си беше простак; не умееше да говори добре, всъщност не знам дали въобще можеше да говори, беше грозноват, от село и баща му гледаше кокошки. Как ме порази обаче фактът, че след поредната ваканция той се върна с кола, повали - в прекия смисъл и не с интелекта си - няколкото симпатични студентки около нас и цъфтеше с тях по кафенетата до края на следването ни, като черпеше всичко живо. И мен ме почерпи веднъж, но после трябваше да му напиша курсовата работа за Джойс. Това ме наведе на подозрения, особено когато почерпи със ски-курорт заместник-ректора по идеологическите въпроси. Мисля, че оттогава му беше самочувствието на заместник-ректор. Три пъти в полупияно състояние ме наказва с последно предупреждение за изключване и представете си почудата ми, когато след завършването си видях и трите наказания вписани в студентската ми книжка и заверени с подпис и печат. Сега е шеф на полицейско управление. Страх ме е да си помисля!

Следването ми приключи с гръм и трясък. Написах дипломна работа, която никой не разбра, но преподавателите в комисията се разделиха на два фронта, като и двата ме мразеха. Видях, че тучните години на волен живот са свършили и се метнах, за да заплувам във водите на живота - някъде откъм Ледовития океан насам. Станах учител.

- IV -

Да си учител, е приятно и някак топло. Разбира се, жена ти трябва да изкарва много пари, че да преживявате. Най-добре да е пилот или миньор - да я виждаш по-рядко, защото така или иначе от домашни за проверка няма да се виждате кой знае колко. Имах приятел - колега, с когото за повече авторитет лепяхме теракота и фаянс по апартаментите след работа. Но връх в кариерата ни беше, когато започнахме да правим метални остъкления на тераси и вече можех да си плащам тока, та спрях да вземам социални помощи. Бях строг учител. Последния месец като такъв получих заплата колкото за един килограм сирене. Тогава бях най-строг. Влязох в дирекцията и безмълвно, но с изразително лице си депозирах оставката. С нескрито облекчение директорката ме дезактивира като учител и аз заминах за Южна Африка.

Това е държава на контрастите. Аз, логично, видях само тези от отрицателната страна. Но съм чувал за хора, които са преуспели там. Пристигайки на летището, имаш все още златната възможност да се върнеш - уж случайно си сбъркал летището, страната и континента. Но не, ние продължихме. Обменихме двайсетина долара и се качихме на първото такси за Претория. После разбрахме, че градът е на петдесет километра и май ще ни вземат за бели роби още в началото на нашата визита, защото нямахме достатъчно пари да си платим. Тук ни помогна променливото африканско лято, което се заключава в ангажимента на дядо Господ да ти излива поредица от кофи с вода върху главата, така че да ти се намокрят и вътрешностите. Колата изгасна насред магистралата. Караше я чернокож младеж, който явно не беше българин, та да скокне и да си я поправи. Зачакахме. По едно време си мислех, че чакаме да ни залее потопът - така силно валеше. Допадна ми спокойствието на този местен жител. Той гледаше кротко напред, търпеливо приел съдбата си. Друг е въпросът, че аз, достойният син на баща си, оцелявалият след четири запоя с бай Киро Змея, отрочето на един буен, но заблуден народ, не изтърпях и в транс попитах може ли да видя двигателя. В родината ни това може и да е нормален въпрос на един многознайко към друг, но в другите страни винаги следва въпросът: “Да не би да сте автомонтьор?” Обясненията нататък бяха излишни, така че просто взех ключовете и излязох на дъжда. Черният стоеше вътре и махаше панически с ръце. Помахах му и аз и се наведох над двигателя. Веднага ми мина през ум, че не разполагам с водещата новация в отстраняването на какви да е проблеми в България - телта, но слава Богу, минах и без нея, за срам на рода си. Показвайки се над капака, съм изглеждал вероятно като спасител. Шофьорът запали и тръгнахме. Мълчахме дълго. Оттогава, когато и да ни видеше в града, този таксиметров шофьор спираше и ни возеше, докъдето пожелаем. Беше разбрал, че сме черни кaто него.

Безгрижни бяха тези години. Като не броим грижата да оцеляваш ден за ден, страха да не те депортират, защото си видял някой българин и си се заприказвал с него, а той те е предал на властите, опасността да не те линчуват някъде из улиците по тъмно и прочие.

Върнах се обнадежден. Още на летището имах планове за оцеляване в помийната яма, в която живеем. Семейно навлязохме в сезонната търговия. В България всичко е сезонно. Има туристически сезон, има сезон на доматите и чушките, има ловен сезон, сезон на увеличената смъртност при старите хора, сезон на венерическите болести. И така ние се вместихме в тази класификация. Изкарахме пари да преживеем зимата и дори си купихме дърва за огрев. Поканихме на топло и приятели.

- V -

Когато се запролети пак бях на нулата и трябваше да стана наемен работник. Кандитатствах за две работни места - като куриер и като нощен управител на заведение. Приеха ме и на двете. Жена ми ме подкрепи изцяло. Направи ми разпределение на деня, което изглеждаше така:

08,00 - начало на работния ден като куриер;

17,00 - край на работния ми ден като куриер;

17,00 - 18,00 - закуска, обяд и вечеря;

18,00 - начало на работния ми ден като нощен управител;

06,00 сутринта - край на работния ми ден като нощен управител;

06,30 - прибиране у дома и събуждане на детето за училище;

07,00 - семейни задължения;

08,00 - начало на работния ми ден като куриер.

Чувствах се пълноценен, окрилен и леко напрегнат. Вече знаех колко струва една кола-маска - половин денонощие работа с петнадесет минути почивка. Бях щастлив, но не без основание. В края на първата седмица минах на стимуланти. В края на втората - на антидепресанти, и в края на третата получих микроинфаркт. Лекарите ми казаха, че бил микро-, защото винаги можело да е и по-лошо. Така казвали на всички, които са го преживели. Лежах и мислех. В тази държава, голяма колкото един американски град, но много по-красива, не може да няма някаква тайна, която да ни проваля постоянно. Дали световна конспирация, лошо управление, грозен президент, футболният ни отбор - винаги нещо ни издебва изотзад и докато се усетим, вече сме бременни с нова демокрация, пак родно производство. Ега ти колко сме тъпи и държеливи! Няма други като нас.

- VI -

Започнах нова работа. Дистрибутирах техника. Печелех сносно. Сприятелих се с нови хора. Бях уморен.

Падна ми се за началник опърничава госпожа, която така и не укротихме. Освен лицето й, брадавиците и пъпките явно бяха превзели и мозъка й, което обясняваше забавените реакции и тежките мисловни процеси на споменатата. Горката! - беше си сбъркала професията, но то пък кой ли у нас не е. Естествено, идваше ни в повече, когато влизахме в оперативки. Трябваше да я гледаме и да кимаме с разбиране, докато други говореха. Когато тя проговореше, пък се налагаше да стискаме зъби, за да не оповръщаме стаята, защото комбинацията между тъпа и грозна физиономия ни идваше в повече. Бяхме единодушни - или тя, или ние. Така се озовах на улицата, с пари за едно кисело мляко в джоба. Докато поливахме мъката с надежден приятел и пиехме киселото мляко, попаднах на обява, че известна западна компания набира представители за сезонна работа. Не щеш ли, след всичките формалности се озовах член на сезонното семейство на мултинационалната организация. Бях впечатлен и изпотен. Още на третия ден ме изпратиха в дълга командировка из страната. Върнах се и заработих маниашки. Работа като за мен. Най-добре беше да не си женен и да живееш в спален чувал пред портала. Отговарях на част от условията и обещах да се разведа.

Като по чудо още съм в тази фирма. Праволинеен съм. Разведен. И малко осъждан. От приятели.

И съм ви благодарен за възможността, която ми давате - да участвам в конкурса “Кой последен ще си тръгне от държавата ни”, като се надявам да спечеля наградата - да сложа катинара на вратите на България.

С почит: Красимир Симеонов

© Красимир Симеонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2004, № 3 (52)