Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
<<<

РАВНОСМЕТКАТА

Сгушила глава между коленете си, Стиляна трепереше от студ и яростно безсилие. В забравеното от бога планинско селце токът угасна внезапно и надеждата й да сгрее премръзналите си крайници напълно помръкна. Безбройните опити да запали огън в камината останаха напразни, а мракът и тишината бавно проникваха навсякъде. Затвори очи и потъна в тях. Някъде дълбоко вътре в нея трепна светлинка и преди да угасне напълно, успя да се закачи за нишката на спомените. Завъртя се лентата на преживяното дотук и един глас (отначало тихо, а после все по-ясно) занарежда дълго потискания си монолог. Говореше си сама сякаш. Чуваше ясно думите - бяха нейни. И все пак слушаше, като да ги чуваше за първи път. А тишината ги правеше ясни и отчетливи, разбираеми...

Когато наближаваш 50-те, единственото, което със сигурност трябва да направиш, е да обърнеш съзнанието си навътре с хастара, да го изтръскаш здраво и без страх да погледнеш какво ще изпадне от най-скритите му гънки. Да подбереш онова, което става за работа, и да изхвърлиш ненужното!

Да видим какво имаме дотук?

ДЕТСТВОТО. Добре, като всяко друго, можеше да остане такова, каквото си беше, а и нямаше как да го променя, макар да съзнавах, че там наистина изгубих първите свои илюзии. Сблъсках се за първи път със смъртта на обичани от мен хора, но както често става с децата - забравата идваше по-бързо, отколкото можеше да се предполага. И въобще, раните от детството заздравяваха лесно и поносимо. После?

РАННИЯТ МИ БРАК (защо никак, ама никак не се доверявахме на родителските съвети?!). Провалът му. Захвърленото с лека ръка студентство. Веднъж, че и два пъти. Ревността на съпруга ми. Нямаше никакви основания за нея, но изхождаше от собствената си "кръшкаческа природа". Аз бях прекалено млада и още по детски чиста, за да владея "номерата". Отлично го знаеше и той, иначе да беше ми извил врата, но ей така - профилактично ("вържи попа, да е мирно селото!") се презастраховаше. Отначало със заплахи, а по-натам и с действия. И какво ли не измисляше като "наказателна мярка". Ех, орисийо, моя! Ако можех тогава да зная, че скоро ще го напусна, нямаше да отстъпя. Но пък знаех колко е луд и се уплаших истински. Стигаха ми безкрайните "фиести" у дома, пиянските му хрумвания надминаваха всеки сценарий и често завършваха със синини и за двама ни. Можеше да ме убие някой ден, ей така - за свое забавление. Беше пъргав като котка и непредвидим като торнадо. Така че се примирих и приключих с ученето. Май бях голяма пъзла. Не умеех да се боря. Винаги почвах нещо, а после все ставаше така, че го зарязвах. Лош атестат за личността ми, който щеше да остави задълго белег върху живота ми и точно затова тук му беше мястото да се замисля върху него. Изглежда нещо ми пречеше. Знаех какво е. Имах комплекси. Ако ви кажа, че и досега ги имам, няма да ми повярвате. Или пък просто ще ви обземе скука. Но си беше и е така. Малките тревоги на малкия, обикновения човек! Ето, това е думата. Обикновен. Обикновена. Обикновено. Толкова много я мразех. Нещо дълбоко в мен й се съпротивляваше. Не исках да бъда нищо обикновено. Трябваха ми предизвикателства и ги намирах. Държах да правя нещата наопаки, винаги, за да не съм в стадото. Не че исках водачество или лидерско място, а така, ако мога да бъда някъде встрани. Силно встрани...

РАЗВОДЪТ. С вроденото ми великодушие. С проявената глупост. Само да се отърва. Да избягам. Не исках нищо за себе си. Не взех и копче от изградения със собствените ми усилия дом за двама. Още в детството се учех без колебание да се лишавам и отказвам от любими неща, не беше трудно никак да го направя пак. Този ми маниер на поведение щеше много да ми помага в определени случаи, но и да ми пречи в други...

РАЗВЕДЕНАТА ЖЕНА. Белязана с дамгата на леконравието, на "нечистоплътността" за останалите. Те можеха да се ненавиждат, да си правят кални номера, да не споделят едно легло, да не си говорят и да не се докосват, да си изневеряват. Но не и да се развеждат. Разводът за мнозина беше проказа. "Забранен" по презумпция. Дремеше ми! Поврага извратеният им морал, мислех си. Не искам такова съществуване. Не искам вегетиране. Трябваше ми истинският живот, каквото и да ми струва...

СЕКСЪТ. Забранената тема! Тогава се гнусях от него. Свързвах го с покорството и задълженията (кой ги беше рамкирал?!) на жената. Чувствах се като добиче на заколение. Трябваше ми опит, исках да се самонамеря в този батак от неразгадаеми истини. Твърдяха, че излъчвам перверзност. Очите ми блестели, кръстосвала съм многозначително краката си, гласът ми бил подканящо топъл... нима аз имах представа от тези "индикации"? Очи като очи, че даже хич - кафеви, малки, но за някои - апетитни маслинки. Краката ми, верно, прави, издължени, но пък мъжът ми твърдеше, че те "остават встрани" и нямат никакво значение. Гласът? Е, добре, от една страна, той беше нежен, ласкав, интонационно многообразен, акцентно наситен, овладян и страстен (за каквото и да ставаше дума в диалога ми и с мъже, и с жени), но пък, от друга - аз отлично съзнавах силата му да убеждава, да неутрализира и подчинява другия на волята ми...

ДЕТЕТО МИ. Извънбрачното. Незаконното. Копелето, както тайно и явно бе прието да се нарича. Още едно дамгосване. Можех да счупя всяка глава, в която се пръкваха упреци, но прощавах. Нещастници! Има ли нещо по-стойностно, по-ценно от майчинството?! Дори нищо повече да не успеех да сътворя в жалкия си животец, това беше повече от достатъчно. Моето, с променлив успех осъществявано и реализирано родителство! Всички понякога, поради различни обстоятелства, изоставяха за определен период от време извън обсега на вниманието си своите деца. Занимаваха се с по-важни, както им се струваше, дела. И не даваха никому обяснение, най-малко на себе си. Защото бяха "законни родители". Аз, обаче, бях "под лупа" и всяко отстъпление встрани се забелязваше и коментираше. Под прицел! Врабче сред хищници! Ако можеха да знаят, че ги разгадавам, че се отнасям с пренебрежение към "напъните" им, че нося в себе си убедеността да съм ги надскочила с един ръст поне, щяха да подивеят от ярост. Но не знаеха и ме подценяваха, а това ми доставяше удоволствие - те даваха мило и драго да имат моята свобода. И моите, както им се харесваше да ги наричат, нахалство и непукизъм. Човек можеше да избира. Според възможностите и силите си. Не че бях по-силна от тях. Просто бях по-честна. Наивно вярвах, може би, че човек е такъв, какъвто е, и всяко притворство се наказва все някога. Да, аз бях белязана. С непокорство, своеобразие, инакомислие, колоритност, безразличие към установеното общоприето... За всичко това си струваше да бъда жигосана! Защото никой не е нещо повече от другите и никой няма право да се самоотделя от тях - всички бяхме души, творения на божията промисъл. Трябваше ми време да го открия в писанията на по-велики умове и да го проумея, но беше още твърде рано за мен...

КНИГИТЕ. Прочетените и другите, които никога няма да разтворя дори. Господи, какво ли нямаше в тях и кой ли не беше се претворил там! Имах толкова много любимци. Като се започне от Аристотел, Платон, Сенека, цялото войнство на древната реторика и после... Пушкин, Чехов, Тургенев, Сенкевич, Пруст, Лондон, Хемингуей, Моъм, Ъпдайк, Стайнбек, Стендал, Балзак, Камю, Мопасан, Юго, Зола, Жорж Санд, Кестнер, Овадия, Маркес (ще пропусна много, много от тях)... За какво се бяха трепали преди нас? Какво искаха да ни кажат или внушат? Аз ги попивах и, странно как, се самоидентифицирах с тях, с преживяванията им, с тревогите и неудобствата на времето, в което бяха живели, със съдбите им. Стилът им беляза маниера ми на изказ, формира поведението ми и предполагам това ме правеше така често неразбираема за околните. След многото четене се раждаха и фантазиите ми, не закъсняваше и безразборното писане в мерена и немерена форма на речта. За самоконсумация и самоутвърждаване - единствен отдушник в самотата ми и бягство от реалностите...

ЛЮБОВИТЕ. Все едно и също откритие - колкото и различна да бях, все не стигах някому. Все ме предаваха. Все ме подменяха с някоя друга и все не успявах за някого да бъда единствена и неповторима. Отиваха си от мен - рано или късно! Сигурно е повече от естествено и сигурно причините баха у мен... Това ме отчайваше. Но не губех надежда. Навярно някъде има поне един мъж на света, който ме чака или търси. Трябваше вече да се е родил, а може би отдавна е мъртъв...

ВТОРИЯТ БРАК. Надеждите и неразбориите в него. Дребните сметки и едрите разочарования. Рутината от натрупаното дотук и изненадите. Повтарящата се грешка в опитите ми да променя човека до себе си, да му помогна, да го изтласкам нагоре, да го накарам да блесне в собствените си очи, за да достигне накрая до онзи връх, от който бих могла да го гледам с възхита и обожание...

ПРИЯТЕЛИТЕ. Най-странното и необяснимо нещо. Не ги делях по интереси, както често се случва при другите. Нямах приятели за спорт, за разпивка, за бизнес и разни от сорта. И все пак... Улавях се, че се раздавам в повече, отколкото им беше нужно или очакваха от мен. Плашех ги, сякаш изисквах от тях да ми отвърнат подобаващо, сякаш бях бомба със закъснител. Така не минаваше много време и се усещах в позицията на предаден човек. Тогава още не разбирах, че това е нормално и се случва почти на всеки. Контактите, като се започне от онези, първите (в детството още) приятелства и се стигне до днес, някак все имаха едностранно звучене. Не млъквах и заливах длугите с безкрайна река от информация, забавлявах ги, утешавах ги, напътствах ги - без да се питам трябваше ли им това и доколко. На моменти вероятно да, бях им нужна, защото имах силно развито чувство за такт и бързо улавях досадата или нежеланието да се коментира даден въпрос. Друг път, обратно, така се увличах, че просто се самозабравях и изгубвах в обстоятелственост и многобройни повторения, с което навярно ги отблъсквах. Егоистът в мен търсеше обаче взаимност, обмен на информация, пълнота в диалога. И когато не ги получавах, ги отрязвах след третия фал. Както се казва, вадех "червения картон" - приятелите ми можеха да сбъркат до три пъти, а четвърти изобщо не им се полагаше. Злопаметна ли бях? Злото така ме плашеше, че на момента го изхвърлях зад борда на съзнанието си, но пък не забравях, че ми го бяха причинили, дори когато подробностите изчезваха напълно от паметта ми. И поради ужасната ми гордост (един от греховете, които сигурно никога няма да преодолея) все намирах начин някога, някъде да припомня на когото трябва, каквото трябва. И да ухапя в най-неочаквания момент. Предполагам, от дявола ми е, защото иначе разбирах отлично, че е проява на човешка слабост. Все пак, правех го само с онези, за които преценявах, че го заслужават - от гледна точка на собстветните ми разбирания за справедливост, разбира се... Имах много приятели. Или поне аз възприемах всеки по-задълбочено познат за приятел. Познавах се с много хора и трудно прокарвах демаркационна линия между познанство и приятелство. Сигурно така е с повечето хора, които бяха израсли сами - без братя и сестри. С времето нещата улегнаха. Пресях много от тях. Отшумяваха емоциите и отстъпваха място на разума. Някои сами си отрязаха пътеките към мен, други обстоятелствата издухаха от личното ми пространство. Преглътнах много обиди, преживях безброй предателства. Предполагам, че причиних и аз самата болка на мнозина, но сигурно така е трябвало да се случи. Писано е било. Тежи ми наистина понякога, но намирам и утеха - не съм забравила никого. Или поне - никого, от тези, които значеха нещо за мен. Ако и аз се явявам понякога в спомените и сънищата им - това е достатъчно.

РОДИТЕЛИТЕ. Невероятни. Благородни. Честни. Добри. Нежната и обична моя майка - всички думи на този свят не биха стигнали, за да изразя чувствата си към нея. И силният - безкомпромисен, но и справедлив мой баща... Щурата ми, сладка моя баба и милозливата ми и кротка леля. Най-близкото ми обкръжение, което отдавна не е между живите. Липсват ми!!!

РОДНИНИТЕ. Сложен въпрос. Като всяко осиновено дете, знаех от майка си, съм била и желана, и не! Не съм им се харесала еднозначно. Имали са своите доводи и мога да ги разбера. Била съм много грозно и болнаво (като всяко недоносено бебе) същество и перспективите за моето развитие съвсем не са били розови - давали са си сметка колко трудно ще бъда отгледана, а може би и възпитана... Нагласите на роднините към мен с времето донякъде се измениха, но и донякъде останаха същите. Бях трън в очите на повечето от тях. Имаше и такива, обаче, които ме обичаха посвоему. Е, и аз си имах предпочитания. Едни обичах, други и до днес не понасям. С някои от тях изминахме дълъг път до разчупване на леда помежду ни, с останалите никога не се разбрахме. На собствените ни съвести ще почиват и грешките, и прошките.

ИЗВОДИТЕ. Имах хиляди причини да си дам сметка за нещата от живота. Поне за онези, с които той не ме отмина. Постепенно натрупвах опит и беше нормално да направя някои заключения. Да изградя принципи (твърде много, впрочем), да им бъда подвластна. Някои от тях се самоопровергаха и провалиха. Не бих могла да изброя всичко и все пак има неща, които си струва да бъдат споделени. Имаме, например, невероятно точни поговорки, произлезли от живия живот, предизвикани от човешките неволи, съпътствали хората от древността, та до днес. "Преклонена главица сабя не я сече." Така е, но не ме устройваше. При този опак характер, си беше повече от ясно. Затова и често главата ми "падаше в чувала". При първата проявена несправедливост към някого от колегите или към мен, напусках демонстративно работа, сякаш не се нуждаех неистово от нея, за да се прехранвам... Така се разделях с обичани хора, така влизах в ненужни конфликти и създавах имидж на човек, който "ни се води, ни се кара"... "По-добре късно, отколкото никога". Ето нещо, което е и вярно, и не е. За мен късно не беше по-добро от никога. Защо ми е да постигам каквото и да е, ако ще е късно. Или в точния момент, на точното място и с точните хора, или по-добре никога!... "Който не е с мен, е против мен!" И този "постулат" никак не ми допадаше. Който не е с мен, просто не беше стигнал до мен, а може би и аз до него. Значи трябваше още да "повървим", за да се "срещнем" или "застигнем" (според случая) и да се изравним, да тръгнем в една посока... "Вържи попа, да е мирно селото!". И за какво му е на това село мир? За да си остане село. Нали в спора, в конфликта се раждаше истината, а и прогресът беше заложен пак там... "Колелото на историята се върти". Ами като се върти, значи, каквото и да правиш, пак ще стигнеш до точката, от която си тръгнал и ще се повториш. Не противоречеше ли това на извечния стремеж към съвършенство, а и на развитието изобщо?... "Каквото посееш, това ще пожънеш!" Да, да, прекрасно, напълно истинно, но не винаги. Не се ли случваше да правим добро и да получаваме само черна неблагодарност, или пък не бяхме ли виждали хора, които сееха само бури, а жънеха слава и благополучие... Примери много. Ако продължа, няма да свърша. Но си говорехме за изводи. Направих си моите. При това съвсем не бях чела още Библията и не познавах десетте Божи заповеди. Ще се опитам да изброя само най-важните, основните, както ми се струваше, и дано не ви досадя:

1. Бъди честен, а значи верен на себе си. Съображенията, нагаждачеството, дори ако допринесат нещо, то ще е временно.

2. Загубената битка е урок и калява за всички останали битки, които предстоят.

3. Не пипай нищо, което не е твое и не давай от своето на този, който няма нужда от него (в буквалния и в преносен смисъл).

4. Богатството не е в материалното, макар матералното да ти е нужно, за да имаш спокойствие и сигурност, които да ти позволят да сътвориш нещо полезно за поне още един друг човек на този свят.

5. Щастието е в надеждата. Ако окончателно постигнеш това, към което се стремиш, то значи си свършен - мечтите трябва да са недостижими, само целите се преследват и реализират.

6. Срещу добротата всички аргументи се топят. Прави добро, без да очакваш отплата от този, комуто си го сторил - ще дойде друг път някога доброто при теб отдругаде и това е повече от сигурно.

7. Убивай враговете си само с мълчание и пренебрежение. На всеки непримирим конфликт отвръщай с внимателно затворена или затръшната (според темперамента) зад гърба си врата - нека опонентът ти остане да си говори сам.

8. Научи се да прощаваш. Силният е великодушен, а слабият може само да размахва юмруци (силата на аргументите срещу аргументите на силата).

9. Всеки човек е космос - и злият, и добрият, и бедният, и богатият, и дребничката душа, и възвишената, и никой не е само такъв или онакъв. Значи - нямаш право да съдиш, единствено е нужно да разбираш!

10. В любовта и заради нея всичко е позволено. И няма унижения, няма битка за достойнство, нито място за гордост, защото няма низша любов. Само користта убива любовта и я превръща в пошъл търг.

Нарочно извлякох 10 от правилата, които животът (единственият истински учител) ми наложи. Божиите заповеди едва ли биха се различавали от тях, защото законите на живота се подчиняваха на законите на природата. Не ми се искаше да ви поучавам и знам, че на мнозина ще се сторят префърцунени (претенциозни) писанията ми. Няма как - обещах ви да се самоизследвам "на глас" пред очите ви, затова потърпете, или пък просто прескочете безинтересното и досадното. А може би си струва да поразсъждавате заедно с мен...

Знам наизуст собствените си правила. Но пак (дяволското му раздвоение!) не ги спазвам винаги и във всичко. Обаче, усетя ли се, че криввам от пътя, те ме завръщат, вършат си работата.

Като имах своите изводи дотук, като можех да се огледам в преживяното, не ми оставаше друго освен да продължа напред с проумяното и наученото. Предчувствах, че слагам край на един дълъг период и етап от живота си, че нещо ново предстои. И грешките, каквито и да бяха досега, ще се опитвам да избегна в бъдеще, стига да можех. Имах за съюзник интуицията си и инстинктите, но не първичните, а онези, които (заедно с правилата) се отключваха светкавично, щом само се появеше необходимост от бърза защитна реакция...

 


Загърбила ХХ век и страховете за "края на света", които непрекъснато ни се внушаваха, бях (заедно с всички на тази планета) прекрачила прага на новия ХХІ и на едно цяло хилядолетие.

Надежда и отчаяние! Чувствах се сама, предадена, изоставена сякаш и от самата себе си. Не спирах да мисля, да пиша и да рисувам - все неща, които ми се струваше, че умея да правя. Като защитна реакция се обграждах с предмети и вещи и се капсулирах за външния свят, сякаш се готвех да живея с орлите...

Внезапно от тесния кръг на малкото останали скъпи на сърцето ми хора си отиде и най-добрата ми приятелка. Жената, която като майка все още държеше непоклатими устоите ми. Всичко вече напълно рухна и се изпепели. Изгоряха мостовете назад, а напред чернееха пепелища, върху които да събирам къс по къс основанията на душата си да издържи, да продължава да живее...

В миналото бяха детството, младостта, приятелите (мъртвите) и близките... Корените един по един загниваха и се претапяха в земята... Болките от незаздравелите рани се обаждаха като стар, станал вече хроничен, ревматизъм и...

Беше време да порасна. Почти от нищото поникваха филизи и си пробиваха път, бъдещето още предстоеше!

Идваше нова ера - тази на "Водолея", в която всички надежди красотата да спаси каквото е останало, изглеждаха напълно реални. Мечтаех за този миг от безкрая, когато любовта между хората щеше да вземе връх над омразата. А духовността най-после щеше да се възцари на трона на този тъй дълго бил предимно материален свят...

И Папа Джовани Паоло II най-после намери пътя към изстрадалата ни родина, за да измие дълго смазващия ни срам от загрозяващото петно на "българската следа" в атентата срещу него. Докато го гледах - самотен, величествен, недосегаем сред тълпата, ме обземаше неописуемо вълнение. Очите му ме омагьосваха. Опияняваха ме като наркотик, от който нямаше шанс да се спася. Взирах се в тях до болка, за да открия "благата вест" и сякаш я откривах в благия му поглед - той обичаше. Обичаше всички на тази земя и ЗНАЕШЕ, че има такава любов!...

За наркотиците се говореше и много, и малко. И право в целта, и заобикаляйки я. Сякаш бе тема за прокажени и не засягаше останалите. За наркотика вътре в нас - онзи, към когото нямаше нужда да посягаме, защото си го имахме в изобилие, се казваше твърде малко. Пред него оставахме безмълвни и разбира се, безсилни. Наркотикът на ума и съвестта ни, на темперамента и душата ни - гадното бездушие, равнодушие, овчедушие или както там... Все едно. Той беше спусъкът, който винаги безотказно задействаше механизмите на злото. С него се бяхме съгласили и дори примирили. Но идваше време на нова атака, на друга "вирусна" разновидност. Не просто епидемия, пандемия - поредната чума или избавление... Времето и само времето - някой път, някъде, някога ще може да каже!

 

<<<

© Издателство LiterNet, 29. 07. 2003
Първо издание, електронно.