Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЛНИК

Константин Константинов

web

Намръщена и няма, планината се открива бавно гънка след гънка в едно безкрайно и уморително еднообразие. Пълзим по изровения път, сред хаотичното безредие на разхвърляни хълмища, потопени в дълбока тишина. Крайпътните храсти не шумолят, никаква птица не се обажда. Лъхат пустош безпределните кафяви ридове и в тоя предвечерен час шумът на мотора звучи откъснато и безотрадно с една злокобна отчетливост. Някакво чувство на нещо смътно познато, полуизгаснало в паметта и сега наново промърдало съзнанието. Сякаш си бил някога, преди хиляди години из тия същи гребени и хълмове, проснати като гърбове на праисторични чудовища - и също тъй неприветливо и глухо са мълчали те в оня далечен час на залязващото слънце. Сякаш някакъв космичен сън от памтивека се е спуснал над тоя загубен кът и днес само стъпките разбуждат това мъртво мълчание.

Някъде, вдън урвата, реката бучи непрекъснато, пенлива и бърза. Ниските лъчи на слънцето огряват далеч там, на изток, лепнати на отвесния скат като лястовичи гнезда, тъмни къщурки на някакво селце. Ала и речният шум, и далечното селце сякаш са родени пак от тоя безначален сън и ние се движим смутени, като в зловещата приказка за заспалото царство.

И когато след няколко минути пътят съвсем неочаквано се чупи и пред очите ни изведнъж, току до нас, лъсва оголеният скелет на Мелник, ние окончателно потъваме в страшното царство на миналото и пустошта.

Град?... Нима е град тоя безреден куп срутени и полусрутени каменни постройки, пръснати по двата бряга на изсъхналото корито? Това селище без улици, без глъч и без хора?...

Един призрак, мълчалив и трагичен, на изчезнал свят, едно видение от друго време, последни останки от странната смесица на странно италианско градче с чисто ориенталски форми под яркия тюркоазен купол на това южно небе. Като бойни кули се издигат по склоновете на двата бряга оцелелите още домове: пет-десет метра каменни основи, със знаменитите, издълбани вътре мелнишки изби, а на върха - широките дървени и джамлии чардаци на къщята. Изправени на тия каменни нозе, те приличат на левенти хайдути, с бели навои и рунтави калпаци, застанали на стража и вгледани към юг. А над и около тях в широка и зла усмивка, огрени от слънцето, се хилят жълточервените отвесни ридове, които заграждат в полукръг някогашното цветущо селище.

И тишина, подлудяваща тишина цари из тия развалини. Две войни са прошумели тук, една след друга, и не са оставили наистина камък върху камък. И днес - така е от години вече - градът брои 721 жители: единствен град на земята навярно със 721 жители. И тия 721 човека довършват съня на града, на сградите, които една след друга се рушат, на опустошените безчетни лозя наоколо.

"Когато почнат дъждовете - разказват ни, - по цели дни не излизаме: дерето залива всичко, къщите се отделят съвсем и чакаме, докато премине. А щом една сграда се събори - пренасяме се в друга..."

Стъпките ни ехтят по изкривения калдъръм на пътеките. От мазгалите на високите стени лъха спарена влага и дъх на джибри. По стъклата на чардаците блестят жълти петна от залеза и тук-там се мерне черна забрадка на старица, като старинна гравюра в рамката на прозореца.

... Тук е бил някогашният планински курорт на древна Византия. Тук е било далечното, но приятно място на заточение за висши - мирски и духовни - сановници на империята. Градът на седемдесетте църкви, руините на които белеят на срещния склон. По-късно и мюсюлманската власт не е досегнала това прикътано селище, закриляно от сенките на Пирин и Беласица. Ехтели са радостно бакърджийските дюкянчета; звънтели са от песни и глъч буйните лозя наоколо; кадила е над градеца своето гъсто благоухание черната шира; кервани коля са скърцали по равнините на Тракия и Македония, отнасяйки гранатовата кръв на планината. Животът е бил истински живот - пъстър, одухотворен и значителен, - не безпаметна и дълга агония...

Днес - една фигура, едно дюкянче-дупка с провесени въжа, чувалчета боб, няколко сапуна, приклекналата фигура на планинец при две тенекии дребни ябълки - и безстрастната слънчева усмивка над това каменно гробище...

И все пак там, при входа на града, е шумно и людно. Утре е празник и под столетния чинар, дето се гуши схлупеното кафене, са се събрали на приказка сиромашки облечени, но спретнати и весели хора. Искрящото вино пак обикаля столчетата, двама души ожесточено друсат ръце и викат: "двесте наполеона" - "сто петдесет!" - пазарят кон. Отстрана другите дяволито ги поглеждат и задяват. А в кратките паузи на глъчката долита някъде отгоре и далеч мекият напев на окарина.

Сенките се удължават и преминават отвъд, по срещния рид. Небето се залива от синьозелени талази, ветрецът замислено прошумява в клоните на чинара. Пада още една вечер над мъртвия град.

Смътна тъга залива нещата наоколо: колко призрачно е наистина всичко тук - долу, на земята!... Сякаш изведнъж безсмислието и пустотата на вселената плисва своя беззвучен, смразяващ смях и помрачава тихия божи ден.

Сбогуваме се с града и хората. Една млада двойка, дошла от няколко месеца от София, ни изпраща. Бледи, изнурени, но енергични и умни лица: вчерашни младоженци, почти юноши - той с университетско образование, тя с полувисше. Тя предано се е облегнала на ръката му, а неговата стройна фигура, стегната в шаячен пътен костюм, диша коравина и упорство. Гледам ги и ми става страшно. Какъв подвиг е да заровиш обичта и младостта си в това глухо място, дето всеки камък лъха безутешност и смърт! Но сдържаната - би казал човек - сериозна усмивка, която свети в очите на двамата, изведнъж ни смущава, като че иска да каже: "Това е тъй просто и естествено: те са дошли тук драговолно, заедно да работят. Какво чудно в това?"

"Ще вървя с вас донякъде" - казва момъкът. "Къде по това време? - питаме ние. - Нали утре е празник?" "Той тая заран се върна от село, но утре има неделно училище в С. - отвръща меко другарката му - и не бива да отсъствува..." И на златноогнения фон на залеза нейната самотна, изпращаща фигура се изрязва, висока и тържествена, като благославяща мадона.

Поемаме отново начупения път, по безкрайните хълмове. На склона, до един завой на пътя, двама души с мотики, наведени в здрача, коренят рядката гора и изравняват мястото. Нашият спътник посочва очертания правоъгълник: "Вижте как се завоюва тук земята - педя по педя... Приготвят нива за тютюн..."

И изведнъж широко просветление развява тежкото чувство от града. Някаква елементарно-проста и лъчезарна истина блясва ослепително. Тъй нищожни изглеждаха сега всички външни и временни неща, значителни допреди малко: нима те бяха същината в хилядолетния път на един народ?... Що от туй, че се рушат отделни градове, че гинат хора единици или стотини? Животът не е ли едно непрестанно преображение? Но чий меч ще преломи тая сурова воля, която преодолява дори природата, и коя сила ще угаси това радостно съзнание за дълг и за правда, което не се бои от смъртта?...

В черната пролетна нощ блеснаха фаровете на машината. Встрани бягаха навъсените рътлини, полето се откриваше - тъмно, просторно, пълно с кипнали пролетни сили. Ние мълчахме сега, приобщени сякаш за пръв път от непознатата и велика душа на народа.

1926

 

 

© Константин Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2013, № 6 (163)