МОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Калоян Иванов

web

Вече наближавахме. Чувствах го. Усещах мириса му. През целия път, докато пътувахме насам, си представях как седя на скалите, слушайки разбиващите се вълни под мен. Как усещам вятъра, шепнещ в листата на дърветата зад мен. Когато най-сетне пристигнахме, нетърпението ми вече завладяваше и останалите. Слязох от колата, събух се и изтичах по студения пясък. Чувството да видя отново морето бе невероятно. Сякаш през целия си живот бях чакал този миг. Изтичах до брега и влязох няколко крачки навътре. Водата бе студена. Това обаче нямаше значение. Стоях там, загледан в хоризонта и скриващото се слънце и наблюдавах картината, която копнеех да нарисувам. Нищо друго нямаше значение. Писъците на децата, играещи около останките на пясъчните си замъци. Смехът на влюбените, тичащи по вечно променящия се бряг. Щурците с тяхната меланхолична песен, даващи ни сигнал, че вече е време да се приготвим за нощта.

След пет минутна размяна на "айде-де"/"сега-идвам", най-сетне се стегнах и се присъединих към останалите в разопаковането на багажа и сглобяването на палатките. Бяхме скапани от дългия път, а и явно нямаше да палим огън тази вечер. Извадихме по един студен сандвич, смачкан на дъното на багажа, купихме си кола и седнахме пред палатката да хапнем и да решим какво да правим на следващия ден. Естествено, нямаше начин да посетим всички места, които си бяхме набелязали, но поне стана лаф. Един по един, всички се прибраха по палатките, докато останах сам на плажа. В тишината се чуваше думкането от баса на далечна дискотека и лаят на някое нервирано псе, което още не беше се аклиматизирало. Новолунието създаваше впечатление за непрогледен мрак, чието спокойствие се нарушаваше единствено от една-две компании, играещи карти под светлината на мъждукаща крушка. Извадих пликчето с джойнт от колата и си свих една цигара. Вятърът все се опитваше да ми попречи да я запаля, но накрая успях и тръгнах по посока на шума от вълните. Стигнах до мократа ивица и се заслушах в грохота на вълните. Чувството, което изпитах в този момент, бе нещо подобно на страх. Страхопочитание, ако бъда по-точен. Невероятното чувство на нищожност, което ме връхлетя, бе сподавено от също толкова невероятно кашляне. След като почти успях да видя вътрешностите си, хвърлих картончето във водата, където малката искрица живот в него угасна бързо. Прекрасният шум на вятъра, галещ гребените на вълните, караше кожата ми да настръхне. Замислих се колко дълго бях чакал този миг. Бавно и с неохота тръгнах обратно. Започнах да си представям как на сутринта ще изпия едно кафе, ще запаля цигара и после ще се потопя в топлото море, след което ще легна на кърпата и ще оставя слънцето да отнеме и последната капка солена вода от тялото ми. Усмихнах се блажено, намъкнах се в спалния чувал и заспах.

На сутринта като се събудих, усмивката още бе на лицето ми. Направих си едно кафе и ми стана малко тъжно, щом се сетих, че тази година няма да ходя на море.

23. 07. 2002

© Калоян Иванов, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2003
=============================
Първо издание, електронно.