Иван Велчев

web

Текстовият свят на Блага Димитрова се гради върху един парадокс. В стремежа си да открие и да назове равновесията на човека - нишките, които го задържат върху неравната плът на битието - нейният широко разгърнат макротекст го мисли всъщност като неуравновесимо същество. Същностно значение в този макротекст придобиват топоси като равновесие, отклонение, между, представящи преходни състояния, катарзисни моменти на нестабилност и несигурност, в които поетесата вижда шанса на човека да бъде - съхранявайки себе си и света, в който живее. Този макротекст сглобява своеобразен триптих, в който човешкото се явява в различни ипостаси - практическият разум, homo deviator и човекът, интуитивно прозрял онтологичната си същност. Между е принципната позиция на човека в света - той е едновременно придърпван в центробежната орбита на крайните полюси и центростремително пътуващ към себе си. Неговите „отклонения“ от централната позиция са предизвикани от стремежа му да достигне своето друго; без тях животът му би изгубил смисъла си на екзистенция.

Раждаме се и умираме в мита за смисъла...

„Отклонение“

Текстова и извънтекстова реалност, отклонението у Блага Димитрова е и познавателна нагласа, сходна с феноменологичната. Основен камък в нейната лирическа философия, то е нееднозначна категория - мяра за себепо-стигане, но и за разминаване със себе си; тъждествено и с прозрението, и със забравата. В трептенето около равновесната точка човекът създава сам себе си, отхвърляйки нормите на средността. Това трептене се ражда същевременно от желанието да се сътвори нов свят - отвъд материята, обективните образи и аксиомите; от желанието за възвръщане на света, отнет чрез безцеремонни идеологически процедури. Отклонението е плът на самия текст, поетическа техника, чрез която лирическото непрекъснато нахлува в повествованието или - обратно - стихотворният текст гради относително завършени наративни структури. Но така „девиантно“ присъства в публичния живот и самата поетеса - тя не се идентифицира напълно с никоя от стандартните самоличности на Автора в националната култура.

В отклонението човекът внезапно открива света или - по-точно - внезапно открива способността си да създава светове. Уж погрешна, посоката, не-предвидена в Евклидовата геометрия на публичното пространство, се оказва всъщност необходима, интуитивно желана („Грешката“, „Гонг“). Тя пробужда у изгубилия се по собствено желание усещането за природата като желано, но забравено „ти“, в диалога с което всекидневното започва да изглежда незначително. В този диалог без думи азът прозира своята посока и действителната стойност на собственото съществуване. В златистото лоно на есента той открива „една неизвестна геометрия, // според която диагоналът // е най-обиколният път и най-щедрият“: по-значимо от социалните гравитации се оказва пътуването към себе си. Възниква догадка за пропуснати входове към собствената същност, за невидените пролуки в плътта на всекидневието, отвъд които може би се простира един по-интересен и по-истински свят.

В ускореното социално време човекът на практическия разум пропуска тези пролуки, не рискува да свали за миг социалната си маска - дори само за да предотврати срастването с нея. Превърнал живота си в заслепен бяг след химери, той отбягва трудния въпрос какво цени и кой е всъщност. Сюжетиката на отклонението прави видими грапавините в неговия профил, разказва притчата за неговата трагична непостигнатост: този заслепен от неверие и гордост Едип бърза към мними стойности и смисли.

Контрапункт на сюжетите на случилото се отклонение е едноименният роман, в който излизането от орбитата на всекидневността остава само външно обстоятелство - мимолетна спирка, която задържа за кратко героите в ретроспективно изживяване на някогашната им връзка. В стремежа да си припомнят те съзнават, че някогашното им Ние е неспособно да ги „прибере“ отново в себе си: флуидно и разпиляно, то носи скрита заплаха за социалното ego, което всеки от тях избира по-късно. Младежката неустановеност се съхранява на друго равнище в текста - наративът я превръща в своя жанрова характеристика. Своеобразна „критика на целеустремения човек“, той разгръща есеистична притча за опасностите, които носи пълното отъждествяване с една-единствена житейска роля. Главни герои в тази притча са двете лица на човека - целеустременият Ти, следващ идеологически зададената посока напред, и ироничният, помъдрял, ретроспективно живеещ Аз. Докоснали се за миг, те се разбягват в различни посоки. Потича времето, а заедно с него и разказът спомен. Мигът любов остава извън времето и пространството, в едно чудесно преди, чието повторение е невъзможно.

Есеистичното романово повествование се стреми да долови контурите на човешкото битие в неговата двойственост - в безвремието на мига и във времето на разказа. Мигът - контрапункт на времето и на човека - придобива смисъл на частица безвремие, която съдържа целия човешки живот - реален и имагинерен, сбъднат и неосъществен. Този своеобразен празник сред кервана на неотличимите дни носи откровение, което обаче „бързаме да стъпчем... в себе си“. Както Боян и Неда правят това. Чрез бавно и мъчително създаван разказ всеки от двамата е овладявал енергията на мига, превръщал го е в безобиден спомен, който може да бъде прибран някъде в скриновете на паметта. Пробуден за кратко при неочакваната среща след години, неуместният наивитет на този спомен е бързо уравновесен от благоразумното им социално същество. Очерталите се контури на една друга - също своя, но непотребна вече - индивидуалност са бързо заличени, защото тя проблематизира грижливо градения разказ за собственото Аз като улегнало и монолитно, неподатливо на опасностите на желанието, неотклонимо. Така времето се оказва всъщност мяра за отклонение - то отчита нарастващите отстояния между сбъдналото се за миг „ние“ и самотния, уседнал в социалните си роли „аз“.

Верен същевременно на жанровата си природа, романът изследва непълното съвпадане на човека със себе си, разминаването между самоличностите, които съответстват на вътрешната му нагласа, и тези, които е придобил в процеса на социалната си адаптация. „Рядко, почти противоестествено явление“, мигът е съкровеното пространство на аза, съдържащо идеални образи на индивидуалното, на самопостигането. Азът ги познава в разказа, но осъзнава същевременно и тяхната неосъществимост. Така мигът остава бленуван, а разказът - единствена негова действителност. Макар да е действителност пост фактум, градена върху спомена, тя е шансът на човека да придобие битие - ако съумее да я осмисли не като заличаващо идеалната му същност време, а като единствено възможно - фикционално - проявление на тази същност. В ретроспективния наратив за мига любов героите на романа постигат истинската действителност на своя живот. Но щом времето възвръща обичайната си посока, в буквалността на социалната реалност те осъзнават себе си като недействителни. Раздвоението им между имагинерната и фактическата реалност определя парадоксалната насоченост на индивидуалното им време: „Ние мечтаем за миналото си, а съжаляваме за бъдещето“.

Самата литература се оказва обяснима като вид отклоняване от първозданната природа на мига. Заседнал в паметта и сетивата, той изисква да бъде разказан. Но думите създават негово копие, чиято неточност се дължи на факта, че трае, че притежава измерение, неприсъщо на оригинала - времето. Вид „отклонение“, литературата се стреми да свърже слово и време в четвърто измерение на битието - абсолютно необходимо измерение, възникващо в отчаяния човешки опит за овладяване на екзистенциалната неповторимост чрез повтарящите се думи.

Настоящето предизвиква разпадане на съвместния разказ припомняне - героите изживяват своето единение единствено в ретроспектива. В жизнения периметър, очертан от „тук“ и „сега“, те могат да бъдат персонажи единствено в „сериала“ на социалното си случване. Осъзнаването, че връзката им е приключила окончателно, заличава появилото се за кратко четвърто измерение на света - значещото слово, - а заедно с него и също така мимолетното усещане за истинно битие. Изчезналите сякаш думи очертават пространства, в чиято безмълвна необятност нараненият аз вижда мними гаранции за своята сигурност, но и страда в самота: „Мълчание като опната кожа на тъпан ехти в ушите ни проглушително. Търся в себе си една дума, една-единствена - да отвори някаква врата помежду ни. Но не мога да намеря такава дума“.

Постигането на смисъла се интерпретира в текстовете на Блага Димитрова като необходим, но всъщност митичен хоризонт на индивидуалния живот. Разнообразието на света е непостижимо в една-единствена смислова перспектива, отричаща всички останали. Път към него е тяхното съвместяване, възможно единствено в повествованието. Истинно в този многолик поетически свят е само фикционалното битие на аза - той съществува дей-ствително в множествеността на смисловите и ценностните перспективи.

В страната на убитите поети
се плашат и от сянката на думите -
къде по-истински венец за словото?

„Увенчаване“

Да се оставиш на центробежните, по същество асоциални сили, означава да имаш куража да откриеш своята различност и постоянството да виждаш в нея своя шанс. Лирическият субект на Блага Димитрова, осъзнал себе си като „екзистенциално различен“, поема към светове, непознати на другите.

„Различен“ е запазена марка на човека на изкуството, който не се бои да напусне коловозите на обичайното. Алегоричният образ на забравената да свети през деня улична лампа представя особеното му присъствие-отсъствие в света - подобно на електрическата си двойница на дневна светлина поетът изглежда нелепа и дори ненужна фигура („Бегло пътем“, „Импулси“). Но всъщност той не принадлежи на деня, чужда му е безвъпросната яснота на делника. Неговият живот е в тази надредност спрямо обикновеното. Странната му фигура е осмислена в текста като знак на неусвоени от разума пространства, на неподозирани светове във и извън човека, на не-умолимостта на битийния кръговрат. Разпнат „между отсам и отвъд, поетът е именно между“ („Орфей отсам и отвъд“, „Отсам и отвъд“).

Отклонението, търсещо собствената различност, е запомнящият се жест, с който Блага Димитрова придобива свое лице в „страната на убитите поети“. Видимо несъвпадаща с образа на „съгласния“ писател в епохата на тоталитаризма, тя създава текстове на разногласието, които откровено отхвърлят опитите за тотален контрол над езика. Едва ли присъствието й в публичния живот ще бъде описано прецизно, ако не съдържа думата отрицание - и в малките жестове, и в амбициозния замах това поведение е осезателно чрез излизането от установените в националната култура стереотипи, регулиращи поведението на автора в извънтекстовия свят.

Поетесата не прави „женското“ свое литературно амплоа („не бих разделяла езика, този висш инструмент на духа, по полов признак“ - „Благодаря за този дар“, „Времена“), но смята, че поради природата си жената има специфична роля в обществения живот: „да опитоми мъжкото абстрактно, раздуто пространство на властването, като го приземи със свои ценностни координати: конкретност, земност, тукашност, домашност“ („Нейната зона“, „Разногласици“). Неприемането на тоталитарната безогледност я превръща в дисидент. Нейният темперамент и мисловността й по принцип изключват „монотеистичното“, моносемантично изживяване на света. Романът „Лице“, публикуван през 1981 г., предизвиква гнева на догматичната критика с от-кровеното демаскиране на сталинизма. Той е иззет от книжарниците, а самата му създателка става прицел за платеното недоволство на не едно перо. Някои засегнати реагират твърде спонтанно: „Ще я удуша със собствените си ръце“, пише до събрание на Партията ревностен привърженик на официалната политика“¹. Поетесата не може да прости разрушаването - безмилостното заличаване на един ценностен свят, което оставя човека в състояние на етическа „безтегловност“. Интонациите на осъждането варират от гневното „Убиха планомерно вярата“ („Отпечатъци“, „Между“) до сатиричния „стихолетопис с приписки“, „Часовникова кула“. Разрушената кула се превръща в алегория на Голямото рушене, емблематичният герой Съборенски сякаш срива - „здравата с класов подход“ - самата Вавилонска кула на езика. „Вид скенер за откриване на раковите заболявания на обществото“, езикът отчита тези разрушителни процеси - избуяват „нелепи плевели на речта“, плод на деформирано мислене, хората се превръщат в „същества без цветова гама, без отсенки, без вътрешна пластичност“ („Език и власт“, „Предизвикателства“).

Единственото, което съгражда епохата на разрушението, е Стената - не само тази, която се стреми да раздели физически Изток от Запад, но и тази, която прокарва граници вътре в човека и се превръща в принцип на частния и обществения живот. Поетесата с болка установява, че това мрачно творение продължава да хвърля сянка дори след рухването си - пред човека се изправят „междуетнически, междуцветови, междуезични - цяла джунгла от стени. И над всички - стената на омразата, по която тече ток с високо напрежение“ („Разногласици“, с. 261).

Но стената на победилата разруха не е интерпретирана от Блага Димитрова единствено като външно обстоятелство. Появата й в някакъв смисъл е обусловена и от вътрешната реалност на националния човек. Неоткрил своя ценностен център, той постоянно се впуска в авантюрата на смени, привидно търсещи новото. Винаги започващ отначало, отричащ предишното - символите, имената, човека, правото, дома, страха и какво ли не още - „хомо булгарикус“ превръща непостоянството в свой житейски принцип, а това го лишава от лице, от самоличност („Хомо булгарикус - царят на смените“, „Разногласици“).

Поезията си сбира хартийките
и през прозореца скача навън.

„Молба за помилване“

Фикционалният човек на Блага Димитрова реагира на абсурдния свят, като го преобразува мислено. Феноменологичното² изживяване на мирозданието става негово убежище от натрапчивите идеологеми, катарзис, започващ от въпроса за действителността на „целият свят, физическата и психическата природа и накрая собственото човешко Аз“³. Но - необходимо е да добавим - усъмняването не е нихилистичен акт, а неверие, че светът и човекът могат да бъдат изговорени от определени идеологически наречия, че те придобиват битие в езика на омразата и заслеплението.

Интерпретация на библейската притча за сеяча, стихотворението „Сляп посев“ пародира всъщност пропагандния език, стремящ се да представи като успех очевидно несполучливия социален експеримент. Фактът, че човешките същества са изхвърлени от „самата празна шепа на Вселената“, предопределя посоката и „качеството“ на житейското им движение: „все по-ускорително, // все по-еднопосочно, // все по-отвесно, // все по-все // към Земята“. Посоката е противоположна на прогласяваната от пропагандата и градацията наред с графическото открояване на отделните степени на падането - падение, подчертава несъстоятелността на тази манипулативна реч. Смехотворно сам по себе си, усъмняването дали стремителното движение надолу е резултат на нечий произвол или - напротив - протича организирано, „под безспирен надзор“, превръща изобразеното в тъжна карикатура. Така явени в поетическото съзерцание, обществените реалности от втората половина на 70-те години на 20. век, когато е писано стихотворението, започват да изглеждат твърде различни от пропагандния си образ.

Съзерцанието е ответна реакция, чрез която човекът превръща идеологически отчуждения свят в свят на своето желание. В речта на съзерцанието Азът придобива отново пространство, отнето му от новия публичен език - пространство, в което е свободен от диктатурата на колективността. Принуден да живее сред неуютния идеологически пейзаж на единствено правилната доктрина, той е лишен от избор. Но макар и институционализиран, строгият идеологически надзор не е в състояние да го задържи окончателно в своята власт. Сивите персонажи, появили се в бригадирско-партизанските епопеи, свидетелстват за невъзможността дискурсът да бъде тотално контролиран. Макар да не отсъстват сред ранните страници на поетесата, подобен род зарисовки са твърде мимолетно изкушение за нея. Същевременно творческата й природа не й позволява отдръпване в света на сетивата, в една поезия, изчерпваща се с чувствеността. Сред оскъдния на „идиолекти“ естетически пейзаж Блага Димитрова открива своя глас в поетическа реч, насочена към една по същество феноменологична редукция - „изключване на всички трансцендентни полагания (т.е. необосновани екзистенциални съждения)“⁴. Непредубедена, спонтанна, нехаеща за „правилните“ форми, тази реч подлага на изпитание мита, за да създаде нов („От мит на мит“, „Между“), зарежда се с енергията на собствената си парадоксалност.

Със самото си усъмняване в достатъчността на емпирията и в адекватността на теорията феноменологичната нагласа, доловима в поезията на Блага Димитрова, е в разногласие с идеологическия канон. Тази нагласа проблематизира виждането за предизвестения ход на социалното битие и за социално предопределения характер на човека. Изправен сам пред загадката на битието, лирическият персонаж разколебава фанфарния образ на притежаваното от общността окончателно познание. Този персонаж е сякаш въплъщение на феноменологичната аксиома, че „познанието на всеобщото е сингулярно, то е само момент в потока на съзнанието“⁵.

Докосваш в словото не свят в наличност,
а отсъствие на нещо насъщно, лично.

„Тайнослов“

Но феноменологичното у Блага Димитрова не е единствено контрапункт на доктринерната пред-положеност на света. То е и познавателна нагласа, в чийто контекст отклонението се отъждествява със смисловата насоченост на самото изкуство - да се стигне отвъд видимостта на нещата, отвъд сетивните илюзии. То е усилие за разграничаване на битие и същност, импулсирано от убедеността, че те „не могат да бъдат извлечени от наличното“⁶, а трябва да бъдат създадени. В същността си тази вибрация около оста на обичайното и познатото е феноменологичен опит да се изживее светът като несъществувал-преди-мен, като наличен единствено в моето съзерцание. Измъкването изпод руините на доведения до абсурд рационализъм, освобождаването от неговите застинали и твърде дискредитирани понятия, както и стремежът да се изживее мирозданието като феномен, интригуващ със своята непредвидимост, са същностни черти в текстовия модел на Блага Димитрова. Отказът от готовите понятия превръща писането в приключение на езика и на човека в езика - „писателят започва всеки път отново да се съизмерва с езика, на който той не е господар, но който пък език не може нищо без него“⁷. Покорният език, изразяващ колективно обживени и предвидими значения, е заменен от експериментиращата реч на индивида, която, макар и да не се отказва от всички конвенции, проблематизира много от тях.

Комуникативният акт се осъзнава принципно като между - еднакво вероятно е да изрази смисъл или да затъне в плаващите пясъци на безсмислието. Той е винаги почти - неизпълнимо обещание, че можем да бъдем чрез езика, а всъщност „през този тесен процеп // ни се изнизва целият свят“ („Почти“, „Между“). Като парадоксални в самата си същност се осмислят речта и човекът: продължаваме да назоваваме, макар да осъзнаваме, че адекватното назоваване е невъзможно; разбирането, че езиковият знак е способен да представи само приблизително феномените на света, предизвиква у нас все по-силно желание да искаме от него да надхвърля възможностите си.

Откривам смисъла суров на липсата.

„Забранено море“

Феноменологичното е израз на стремежа към цялост, към смислови хоризонти, чрез които човекът би могъл да постигне своята цялост. Олицетворения на този стремеж в поетическия свят на Блага Димитрова са текстът, връзката с другия и интуицията за онтологичната същност на човека.

Онагледяваща усилията битието да се мисли в неговата цялост, текстовата тъкан се стреми да компенсира несъвършенството на паметта и сетивата и по този начин да създаде у човека необходимото усещане за свързаност на явленията в света - логическа, етическа или естетическа. Биографично-мемоарната есеистика на Блага Димитрова прави тъкмо това - възстановява прекъснатите нишки в културната мрежа, съгражда образа на миналото - защото „бъдещето има нужда от жив материал, за да мисли, да съди, да се гордее и да се смее“ („Младостта на Багряна“). Силуетите на приятели, скицирани в книгата „Отсам и отвъд“, означават като стойностни тенденции и явления в националната култура типове етическо поведение, чието съхраняване е жизнено важно. Този жест е своеобразен избор на предци, назоваващ стожерите в собствения ценностен свят - уважение към свободата на човека и правото му да прави сам съдбата си.

Стремеж към цялост изразява и търсената връзка с другия. Нерядко чрез такава връзка фикционалният човек на поетесата се стреми да избяга от собственото си непостоянство. Макар да не притежава титаничността, макар в гърдите му да не бие сърце кивот, съдържащо цялото мироздание, интензивността на емоционалния му живот напомня полетите и паденията на Яворовия лирически Аз („Безтегловност“). Но неговата драма не е метафизична, а неосъществеността му има прозаични причини - липса на традиционните обвързаности. Напрегнатият в парадоксални словосъчетания език създава образен аналог на усещането за социална и психична безтегловност. Времето не се поддава на контрол, пространството се разбягва във всички посоки: очаквано е миналото, падането е към висините, издигането - до низините.

Спасение от блуждаенето около себе си се търси в делничното. Антиромантичното връщане към „задните дворове“ е предизвикано от убеждението, че в интелектуалните си лутания човекът остава някак недействителен, а безспорното му случване е в подчинението на инстинкта, във вслушването в императивите на природата. Родовите връзки го „закотвят“, чрез тях той става разбираем за себе си и за другите. Вместо множество проблематични възможности те му предоставят една, но осъществима. Аксиомите на природата надмогват безкрайния стремеж на Аза към превъплъщения.

Възгласът „Дайте ми едно дете“ е патетичният знак за постигането на новата стара истина, че собственият Аз се ражда с осъзнаването на потребността да се грижиш за някого. Личността познава себе си в конструктивната връзка с друго човешко същество и така овладява разкъсващите я хаотични сили. Преоткриването на живота като ценност е прекият път към вътрешното равновесие.

Стихотворението „Безтегловност“ е един от малкото текстове на Блага Димитрова, оценностяващи усилията да бъде сложен край на „непродуктивните“ отклонения. Но в контекста на цялостното й творчество то може да се интерпретира като израз на стремежа към цялост: невъзможна в публичното пространство, тя се провижда като осъществима в интимното. Този текст отново премисля възможностите, които предлагат на човека природното и културното битие, за да утвърди естеството като алтернатива на изменчивостта на културното.

Но безпокойството, че собственото лице може да се размие сред многообразието на културни самоличности, страхът, че индивидуалността не може да се означи трайно чрез никоя от тях, остава постоянен. В усещането на лирическия персонаж, че се разпада на „пориви и погледи // на жестове, сълзи и нервен смях“ („Посоки“, „Име“), проговаря убеждението, че източникът на неговата цялост е отвъд собственото му същество или връзката с другия; в неудовлетворението от собствената центробежност се долавя неосъзнат копнеж по една онтологична цялост. Неспокоен, вечно усъмнен, забързан след различните свои лица, но и неспособен да съвпадне окончателно с нито едно от тях, човекът в поезията на Блага Димитрова е трагично невъзможен. Равновесните му центрове принципно са извън него. Тяхното търсене, откриване, изгубване и т.н. съставлява драмата на неговия живот. Образът на тъждествения със себе си човек е видение от други светове, по-скоро догадка за онтологичните устои на света. „Здраво вкопчани за себе си“, старите жени, безмълвно застинали по залез на къщния праг, са подобно видение, в чието съзерцание се постига прозрение за първоначалата и първопричините („Скръстени ръце“, „Между“).

В поредица от близки планове и смислови ракурси „иконният“ покой на ръцете се разчита като свръхзначим жест, вглеждането в който би донесло знание за действителното битие. В него се съзира знакът на овладени вътрешни напрежения („сподавена истерия“), но и този на извечното майчинско-природно начало. В думата, назоваваща този жест, се долавя споменът за мъките на Спасителя, възниква визията за периодично спасявания от унищожителните дисбаланси свят:

Върху тази кръстна мъка
всяка привечер на прага се крепи
мировото равновесие.

Сдвояването на образите на старите жени и Спасителя пробужда онтологичния спомен за овладяването на разкъсващите света и човека напрежения като самоотречение, като усилие отвъд дисхармониите на битовия „пъклен ден // с яростна шетня и хокане“ да се съзре истинският лик на битието.

Четена в социокултурния контекст на своето възникване, текстовата реалност, сътворена от Блага Димитрова, може да се види като съзнателно търсен етически, естетически и познавателен антипод на един „прекрасен нов свят“, не по-малко плашещ от този на О. Хъксли в неистовия си стремеж да удържи идеологическата права. Свободен в своето бродничество, нейният фикционален Аз е противоположност на „неотклонимия“ човек, сраснал се с идеологемата. Фикцията връща свободата на тотално интегрирания индивид; представяйки го като „девиантен“ по природа, тя му позволява отново да проблематизира, да търси своя смисъл. Зад нейната смислова флуидност и неустановеност стои културен жест, стремящ се да съхрани езика, като го предпази от превръщане в затворена в себе си аксиоматична реч.

Избрала отклонението за своя основополагаща категория, тази фикция проблематизира посоките, които поема човекът на модерните времена, притежанията и загубите му, и заедно с това гради метафора за завръщането му в себе си, при изконно човешкото.

БЕЛЕЖКИ:

1. По Тодоров, Цв. Времена. В. Т-во, 2000. [обратно]

2. Феноменологично тук ще наричаме разбирането за досега между съзнанието и света като интроспективен процес, който не е в причинно-следствена връака с външни обекти. [обратно]

3. Хусерл, Е. Идеята на феноменологията. С., 1991, с.47. [обратно]

4. Хусерл, Е. Идеята на феноменологията. С., 1991, с.15. [обратно]

5. Пак там, с.20. [обратно]

6. Хайдегер, М. Същности. С., 1993, с.58. [обратно]

7. Мерло-Понти, М. Философът и неговата сянка. С., 1996, с.104. [обратно]

© Иван Велчев, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 04. 07. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 6, 2002.