Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТРЪМНИНИ

Ивана Янева

web

Селото беше намерило жителите си преди два века, по кърджалийските времена, когато хората ценяха недостъпните стръмнини повече от упойващото плодородие на равнините и гората, опряла в гърба им, бе за тях най-надеждна опора, защита и дом.

Навсякъде изпод тънката земна кожа избиваха и стърчаха, обрасли с габър и тръни, коравите кокалаци на стария Балкан. От тях бяха зидани долните катове на къщите, горните стени бяха лепени от глинестата му плът, а плочите на костенурчените покриви бяха цепени от скалистите брегове на реката.

С годините хората оредяваха и все повече заприличваха на мястото: телата им изсъхваха и се вкоравяваха, кожата придобиваше землистия цвят на кирпича, а очите им се прочистваха до самото си дъно, винаги бистри и будни като бързите планински води.

Тази вечер, след мръкване, дядо Иван Чолака усети, че в съвсем запустялото през зимата село има някой. Той дълго се вслушваше и ловджийският му нюх се мъчеше да долови какво става.

…Сякаш нещо голямо и живо ходеше по двора. Не беше нито някое от дивите прасета, които разораваха с глигите си горната поляна, нито еленът с грамадни клонести рога, които изпояде ябълките, зазимени в папрат под сами прозорците. Не се спускаше от гората, нито се изкачваше покрай бълбочещия в дола поток... С нищо не принадлежеше на мястото, беше съвсем непознато: чуждо и враждебно.

Полека и без да светва, той мина в хашевото и откачи чифтето от стената. Слизаше от чардака и, срасли се със стъпките му, старите дървени стъпала не издаваха нито звук.

В обора тревожно се раздвижи и запръхтя добитъкът. Той се дърпаше, тъпчеше и притискаше в ъгъла, както в оная нощ, когато мечката мина през селото. После изпусна с облекчение въздъх, дори в пълната тъмнина позна присъствието на стопанина си и се успокои.

И тогава - в настъпилата тишина - изтрещя пушката. Първо едната цев. После другата.

 

Нощта се движеше. Тя напредваше през пространствата на безжизнен и безоблачен февруари, само звездите се издигаха все по-високо и блясъкът им ставаше все по-остър.

И когато Орион достигна пълната си сила и завластва над цялото небе, изотдолу се появиха други светлини - втренчени и настойчиви - и се закатериха, опипвайки пътя.

Коли, и без това редки, отдавна бяха престанали да идват, но тази беше мощна машина, риеше с ръмжене завоите и настървено пълзеше нагоре. Накрая се изравни със селото, изви рязко, извади от тъмното и хвана в огнения си поглед цялата къща.

От пърпорещата кабина скочи човек по анцуг, сложи ръце в джобове, огледа двора, пруста, стареца, седнал на прага, и запита някак свойски, по махленски:

- Ей, дядо, имаш ли някакви животни тука? Къде са ти животните?

- А бе... Има там две добичета... Ела, ще те заведа - пак така отвърна бай Иван.

 

- Аз да съм на таз държава ! - викаше кметът. - Крумови закони ще въведа! Размъкнаха, изпокрадоха всичко, а аз тука трябва да гледам хората в очите. Ама тъй е: като не им стиска и си траят.

Той седна и се укроти:

- Кажи, бай Иване.

Беше му съвестно. Старият човек трябва да беше тръгнал преди разсъмване, да е извървял осемте километра разбито шосе до кметството по тъмно, за да го чака на ранина до олющената пейка пред входа.

- А бе... то тъй, ама на тебе да ти влезе някой среднощ в къщата, какво ще му направиш?

- Кой? На кого? - На мене?! - Да влезе. Да вле-зе. Няма да излезе!

- Ами ако са двама? - със съвсем необяснимо съучастие запита бай Иван.

- И трима да са - утрепвам ги на място!

 

Ранният посетител се изправи, прибра крака, изпъна се и застана мирно. И тъкмо тази войнишка стойка, получена в казармите на някогашна България, накара кмета да забележи колко преминал и безтелесен старец беше всъщност бай Иван Чолака. Палтото висеше от раменете му, панталоните бяха стегнати на сухия кръст с въркозунка.

Той сви пръсти сякаш държеше щипка сол, докосна челото си, придвижи ръка надолу, после отдясно наляво, и рече:

- Ела да ги прибереш.

 

 

© Ивана Янева, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 07. 2003

=============================
Първо издание, електронно.