НЕПОБЕДИМОСТТА НА РЕАЛНОТО В “ПРОЗОРЕЦ” НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Ивелина Кирилова

web

Поезията на Атанас Далчев се вписва в границите на модерността с най-ярките черти на това понятие, вложени в него през 20-те години на ХХ век - предметност, сетивност, плътно и натрапчиво усещане за маса и тегло, субект без лице, без каквато и да е идея за това, какво желае или не желае. Битие без надежда, цел, смисъл; всъщност то не е битие. Смъртта е принципът на единственото разумно познание. “Хората се раждат, за да умират”, и от това произтича усещането за нищожност на живота. Смъртта е видяна като принципната безсмисленост на всекидневното съществуване. В един свят, където нищо важно и истинско не се случва, животът може да се разглежда като напълно равнозначен на смъртта. А кой може да победи смъртта? Тя е вечна и непобедима. Следователно непобедимо е и жалкото всекидневно съществуване, реалността.

Стихотворението “Прозорец” на Атанас Далчев очертава една илюзорна алтернатива на действителността и същевременно утвърждава усещането за непобедимостта на реалното. Още заглавието отделя реалността от неистинската действителност, защото понятието “прозорец” има смислова функция на граница между реалния свят и илюзията. Той отделя човека от другите човеци. У Атанас Далчев прозорецът може да се възприеме и като обект, през който надникваме в човешката душа, в най-съкровените блянове и мечти на човешкото сърце. Той е вход към други светове, извисили истината над емпиричното. Така, поглеждайки през “нашето зимно стъкло”, ние надникваме в “другата” реалност на Далчевия лирически свят. Тя не е населена само с диаболичните предмети от бита; в нея са ситуирани живи персонажи - братче и сестриче. В тази “друга” действителност присъстват съпричастността и състраданието, вълнението и страхът за съдбата на другия. Приказният мотив за бродещите из гората братче и сестриче е център на разгърнатата поетическа визия. Във вълшебната приказка гората приютява, закриля, но в нея дебнат и опасности. Когато се преминава през тези опасности, натрупват се знания и опит, става се възрастен. Там се крият мечтата за щастие и знанието, необходими в живота. Минавайки през тази “бяла гора от сребро”, в която “няма вълци, нито има ветър”, Далчевите герои намират “вълшебната птица/ с лъчезарните златни пера” - символ на знанието. Мъдростта, която тя им дава, слага край на илюзорната реалност, гледана през вълшебното стъкло, и връща читателя отново в непобедимата реалност. В читателското съзнание отново се появява предишното - “познатият път” към смъртта.

Явно е, че прозорецът на Атанас Далчев е вход към други светове, проправящ пътя към желанието на човека да се доближи до изначалните открития за битието. Но в “Прозорец” заедно с лирическия субект надникваме през “зимно стъкло”, което ни открива “другата” действителност в лирическия свят на поета. Зимните стъкла са заледени - по тях има прекрасни фигури. Гледайки през тях, всичко навън изглежда красиво, топло, игриво, весело. Но излезеш ли навън, те очаква сурова, студена, безжизнена и нерадостна реалност. Така прозорецът е осмислен като място на някакво преображение; той дава възможност да се вгледаш в някакво друго време, в друго измерение на човешката способност за прозиране. Поглеждайки обаче навън, виждаме една жестоко измамна реалност. Погледнеш ли през прозореца, изчезват “познатият път” и къщите. Остава “бяла гора от сребро” - символ на доброто. Тази “бяла гора” - “другата” действителност, не е населена само от диаболичния свят на вещите, които по принцип населяват Далчевия лирически свят. В бялата гора са ситуирани живи персонажи - “мойто братче и мойта сестра”. С употребата на притежателното местоимение “мой” поетът подчертава своето съпричастие към съдбите на тези две деца. Още повече, че за брат си и сестра си човек е не просто загрижен; те са му близки, а това предполага силна привързаност към тях и страх за съдбата им. Следователно “другият” свят, огледалото на действителността, което отразява само липсващото в жестоката реалност, е населен с добри чувства, съпричастност, състрадание, вълнение от съдбата на другите. Времето в този приказен свят сякаш е спряло. Часовникът, който отброява ударите на живота към смъртта, е спрял своя ход. Времето - унищожителната стихия, която превръща в прах всички човешки усилия и начинания, отсъства, а лирическите субекти са ситуирани в една безметежна нереалност. Акцентът в приказния мотив за бродещите из гората братче и сестриче е най-вече върху минаването през гората. Не лутането, не страхът, не копнежът по прислоняване са определящи. Определящ е ходът, прегърнатото детско преминаване през сребърната и сякаш приветствана гора. Белият й цвят е знак за нейната вълшебност. Децата бродят из нея безстрашно. Гората във вълшебната приказка приютява и закриля, но в нея дебнат и опасности. Тя е последната права, по която трябва да се премине от светлия свят на детството към неизвестната реалност, мрачния живот. В народните приказки децата влизат в гората, за да съберат определени знания и умения, преодолявайки трудностите в нея. Влизайки в нея, натрупвайки опит, преодолявайки трудностите, те излизат от нея като възрастни хора. Гората е своеобразно училище, което подготвя децата за трудния живот на големите. Но тя крие и светли тайни - мъдрост за теб самия, за света и битието. В нея се крие надеждата за щастие, което в Далчевия лирически свят винаги остава в омагьосаната гора, в “другата” реалност.

Гората от “Прозорец” обаче е пуста, в нея няма вълци, т.е. няма трудности и опасности, които да преодоляват. Няма и вятър - символ на промяната и още едно доказателство за безвремието, в което са изпаднали лирическите персонажи. Братчето и сестричето просто минават през гората, не се стремят да изградят себе си като личности, преодолявайки трудности. Те са се оставили на течението. Изминават “познатия”, предначертан път, за да стигнат неизбежния му край - смъртта. Но те все пак търсят щастието - вълшебната птица, символ на мъдростта. Това е детският порив към онази преобразяваща модалност, която открива входа към самия онтологичен център на съществуването. Откриването на птицата обаче при Атанас Далчев се оказва край, а не начало. Защото вълшебната птица не дава така търсеното щастие, а знание. Знание, че светът извън тази гора е пуст и мрачен. Знание, че смъртта неизбежно ще те достигне, или по-точно - ти ще достигнеш до нея в края на пътя си.

Птицата-знание братчето и сестричето намират на “седмия ден”. В Библията е казано, че Бог създава света за шест дни, а на седмия си почива. Също като Бог може би птицата-знание създава света извън вълшебната реалност, а на седмия сребърната гора се разтапя от горящите нейни пера. Но в Библията човекът се ражда, за да живее, а в “историята” на Атанас Далчев се раждат двама нови човеци, за да умрат в застиналата, непобедима реалност.

Въпреки че човек разбира, че действителността е непобедима, у него все пак се запазва късче надежда, че светът може да бъде и по-добър, или че след неизбежната смърт ще отидем в “другата” реалност - по-добрата, по-красивата. Осъзнал своето безпомощно състояние в света, човекът се пита - не е ли природата сляпа сила, която създава, за да унищожава.

Това, което възспира човека, е инстинктът за живот. Защото той е по-силен и от най-тежкото страдание, от най-безнадеждното отчаяние, от смисъла на живота. Затова ни остава само да мечтаем. А когато не можем вече да мечтаем, умираме.

© Ивелина Кирилова, 2003
© Издателство LiterNet, 01. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация В: “Годишник 2003 на Математическа гимназия “Д-р Петър Берон” - Варна", Варна, 2003.