Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЛАГЕРЪТ НА НЕВИННИТЕ"

Ясен Калайджиев

web

1.

...

Останалите двама одобрени ги познавах бегло - момче и момиче, съответно в профилите „музика” и „литература”.

- Как се казваше момчето? - попита мама малко преди да пристигнем на гарата.

- Христо.

- Колко е голям?

- Една година е по-малък.

- А момичето?

- Диана.

- Колко е голяма?

- За осми клас.

- Да си помагате там, миличък - заключи с наставленията мама.

После към баща ми:

- И как са измислили тоя нощен влак за тия малки деца, бе.

- Хайде, хайде, не са толкова малки! - отвърна баща ми. - На тяхната възраст аз... - и даде някакъв от многобройните си примери колко по-трудно му е било на него през онези години.

Такъв си беше. Спомням си, че в този момент се опитваше да си придаде някакво привидно спокойствие, но по това как припряно сменя скоростите, си личеше, че и той е напрегнат. Помня и че ми даде само един съвет - да не си избирам легло до прозорец.

- Защо пък това? - попита мама.

- Хм, защо, защо, за да не се простуди, вечерите на морето са хладни - отговори татко. Беше странно да го каже точно той, който все настояваше да се калявам.

За разлика от тях, със зле прикритата им нервност от заминаването, аз пък едва удържах приповдигнатото си настроение. От една страна, не исках да изглеждам безотговорно нехаен на фона на всички наставления, но от друга - как да не се радвам заради очакващите ме нови и интересни преживявания в лагера! Обещаваше ги и брошурата, която получихме в Младежкия център ден преди отпътуването.

Цялата група деца от различните училища ни събраха там, в една огрята от юлското слънце зала, за да ни раздадат картите за летуването. Заедно с тях бе и въпросната брошура с информация за лагера и множество снимки на засмени деца вътре. Раздаде ни ги госпожата, която щеше да ни е отрядна ръководителка там. Всички се скупчиха около нея, за да си получат картите, а аз останах малко по-назад. Първо, защото бях направо неприлично висок за възрастта си и все се опасявах да не преча на по-ниските в такива случаи. И второ, защото така можех да разгледам останалите момчета.

Сега малко ме е срам да си призная, но ги оглеждах, за да преценя възможно ли е да има някой по-красив от мене. Точно в четвърти клас осъзнах, че момичетата ме харесват. Помня прекрасно момента, в който го усетих за първи път. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше и ми говореше една от съученичките ми. После го забелязах и във втора. До края на годината бях сигурен, че вече четири са влюбени в мен. Самочувствието ми на хубавец се затвърди още повече, когато разбрах и за едно момиче от другия клас. С нея на Коледа трябваше да сурвакаме някакви гости на училището. Разпределиха ни кой кого ще сурвака, но тя вместо да отиде при нейния си човек, се приближи и започна да сурвака моя. Госпожите й казаха да се премести, но момичето се заинати и започна да плаче. Дори хвана ръката ми пред всички и не искаше да се отдели от мен. Това малко ме смути тогава. Не знаех как да реагирам.

 

Подобно нещо ми се случи и месец по-късно.

- Търси те някакво момиче по телефона - каза мама.

Адски се изненадах. Случваше ми се за пръв път да ми се обажда момиче. На единадесет години още не беше прието дори съученичките ти да звънят, пък било то и за разните му домашни или каквото и да е там, свързано с училището, камо ли някой друг. Кой ли можеше да бъде? Озадачен, поех слушалката. Момичето, отначало колебливо, после на един дъх изстреля, че не съм я познавал, била от нашето училище, харесвала ме...

- Искам да ходя с теб! - добави накрая.

Стана ми страшно неудобно и то не само защото нямах опит в подобни разговори, а и защото вратата към стаята на нашите бе останала отворена. Телефонът се намираше в коридора и там кънтеше ужасно, когато говориш. Попитах я с почти шептящ глас на колко години е, колкото да кажа нещо.

- На десет - отвърна тя.

- Не си ли много малка за мен?

Ще падна, откъде ми щукна този въпрос?! Просто заради притеснението исках да свършим разговора по-бързо. Тя не ми отговори директно, а само:

- Може ли пак да ти се обадя? След месец ставам на единайсет.

В гласа й имаше молба.

- Добре - отвърнах, а най-много се зарадвах, че след това приключихме.

 

Сега ми е ясно, че пубертетът на момичетата изпреварва този на момчетата.

 

И не че не проявявах интерес към момичетата, проявявах. Даже първият ми спомен, че съм влюбен, е като петгодишен в детската градина. Но освен че липсата на пубертет ме правеше пасивен, когато разбрах, че съм харесван, започнах и малко да се правя на недостъпен. Изглежда това е природен феномен - дарявайки те с предимството да си красив, природата ти отнема ума, за да не полагаш усилия в общуването. По този начин да не получиш по-голям шанс в съревнованието с другите. А другите, в лицето на моите съученици, точно по това време усилено започнаха да напредват в общуването, като гонеха момичетата, за да им вдигат поличките. И тъй като аз не участвах, а и понеже бях най-висок и силен в класа, момичетата с пищене тичаха да ги пазя от преследвачите. Правех го. Често се налагаше да защитавам и други деца от побойници или да разрешавам някакви спорове. Възприемах тези си мисии доста отговорно, може би защото мама все ме насърчаваше да помагам на по-слабите. Тя ме възпитаваше във всички видове добродетелност, което според нея бе най-важното за един човек. Като се замисля, наистина съм бил добро момче - въпреки физическото си надмощие, никога не си позволявах да нагрубявам някого, да го наричам по прякор или да изричам неприлични думи, както други момчета правеха. Впрочем още тогава съзнавах своята доброта и понякога се питах дали не съм най-доброто момче на света. Е, може би не бях толкова добър, колкото моят съученик Митко, който, ако го помолиш да ти даде нещо, например колекцията си от стъклени топчета, на часа щеше да ти я подари.

Но да се върна на харесването - след тези истории с момичетата, освен като най-доброто, бях на път да се възприема и като най-красивото момче на света. Светът за мен бе моят клас и нещата там изглеждаха точно такива. Докато един ден не ми попадна някакво списание на мама - стар “Некерман”. В него видях снимки на момчета на моята възраст - едни такива русички, блестящи, красиви като кукли. Чак тогава осъзнах, че по света може би имам конкуренти. Момичето от телефона също не се обади повече - нито след месец, нито по-късно. Тези и още някои други факти разколебаха самочувствието ми на най-красив. Вместо да се примиря с това обаче, аз очевидно съм придобил невротичната необходимост да наблюдавам другите и да се сравнявам с тях. И понеже чрез срещата в Младежкия център светът ми излизаше извън пределите на класа, трябваше да проверя дали са се появили конкуренти. И така - стоях малко по-назад и оглеждах скришом лицата на момчетата. Едно от тях ми се стори много симпатично. Още когато си вземаше картата, му запомних името - Красимир. Беше облечен с дънкова риза, спусната над панталоните, което по моята преценка минаваше за доста шик. Косата му пък, сресана на среден път, се спускаше над ушите - твърде различно от обичайните къси прически на учениците. Имаше нещо артистично във вида му. Може би щеше да ми е конкурент за вниманието на момичетата, но въпреки това ми стана симпатичен.

 

Да преценя за други красавци бе само част от задачата ми обаче. Опитвах и да отгатна по лицата на момчетата има ли сред тях побойници, от които да се наложи да предпазвам по-слабите. Не разпознах да има такива. Тук, в Младежкия, всички момчета ми се сториха едни такива добродушни, слънчеви и приветливи. Логично - нали бяха надарени деца, занимаващи се с изкуство. Очертаваше се един чудесен лагер. Прибрах се с приповдигнато настроение у дома.

 

2.

Онзи спомен за телефонното обаждане ме подсеща... Посягам отново към слушалката и... пак я оставям... Седя с часове така... и предъвквам за пореден път спомените си...

 

На перона вече се бе събрал доста народ. Приближихме до отрядната, която стърчеше със списъци в ръка в центъра на събитието. Сега имах време да я разгледам по-добре, за разлика от Младежкия, където гледах друго, ха-ха. Имаше нещо много строго във вида й. Донякъде ми приличаше на римските пехотинци от една рисувана книжка вкъщи - беше също толкова масивна като тях, а катраненочерната й коса сякаш бе нахлупена на главата й като шлем. На всичко отгоре носеше полутъмни очила с дебели рамки дори в този момент - почти полунощ. Вероятно прожекторното осветление на гарата пречеше на зрението й, защото тя засенчваше очите си с длан, когато трябваше да погледне в някоя посока. Отметна ме в списъка и разля физиономията си в нещо като усмивка пред мама:

- Не се безпокойте за нищо, госпожа! Децата са в сигурни ръце. Да, да, на плажа ще има спасители. Не, госпожо, няма да ги пускаме сами из града. Лагерът ще ги научи на много полезни неща - и т.н. Общо взето като съдържанието в рекламната брошура.

Накрая добави:

- Децата са толкова невинни същества, госпожа! Те имат нужда от нашите грижи и внимание. Ние сме се посветили на това.

После до нея застанаха и други родители с отрочетата си и тя насочи вниманието си към тях. Тогава мама настоя да намерим Христо - момчето от нашето училище. Запромъквахме се между групичките, пръснати по перона, докато най-сетне го открихме заедно с родителите му. Нашите се впуснаха в обичайните любезности за опознаване, а ние с него мълчахме един срещу друг.

По едно време майката на Христо се обърна към мен:

- И да се подкрепяте с Ицко там!

- Разбира се, госпожо - отвърнах по обичайния начин.

Не че знаех каква подкрепа има предвид, освен ако не е да го закрилям като по-голям. Но така формулирано, звучеше сякаш процесът ще е взаимен, което, спомням си, ми се стори странно - с какво можеше да ме подкрепи едно хлапе? Всъщност не бях против да другаруваме, но самият Христо стоеше мълчалив и безразличен към разговора и дори не ме поглеждаше. Може и да бе заради онази ми излагация пред цялото училище, на която със сигурност бе станал свидетел. Нищо чудно да ме смяташе за „лузър” - един вид неудачник - а кой иска да другарува с „лузъри”. Нямаше откъде още да знае, че всъщност съм лидер, ха-ха. А може просто да бе с по-затворен характер, не знам, така и не разбрах до края. Но мама очевидно разбираше веднага за какво мисля, защото после се наведе към ухото ми:

- Намери си някой приятел там, мама.

И кой знае защо в този момент аз се сетих за Красьо от Младежкия.

 

Влакът най-после пристигна и множеството окупира вратите му.

- Обичам те! - притисна ме мама към себе си, преди да се разделим.

Татко малко несръчно също ме прегърна. След това ми помогна да кача чантата по високите стълбички, после подаде тази и на Христо. Двамата помахахме на родителите си и влязохме в коридора. Там вече бе настанала суматоха - всички тичаха в търсене на места - един в едната посока, друг - в другата.

Загубих Христо някъде в блъсканицата - уж вървеше зад мен, а като се обърнах, го нямаше. Вероятно бе влязъл някъде, без да сметне за нужно да ми се обади. Продължих напред и малко по-нататък открих едно абсолютно празно купе. Влязох и тъкмо си слагах багажа на поставката, когато запъхтени и препъвайки се в големите си чанти, ухилени от тичането, в купето нахълтаха три момчета. Ето, че нямаше да остана без компания! Още с влизането обаче единият каза:

- Купето е заето! - и без дори да ме погледне, започна да си намества куфара.

С огромно изумление се извърнах към него. Ама че нахалник! На всичко отгоре беше с една глава по-нисък, нищо особено на вид. Въпреки лятната жега, бе навлякъл дънково яке.

- Глупости, аз бях първи, как ще е заето! - възразих, както си е редът.

Онзи се обърна към мен, сякаш само това чакал.

- Казах, чупка!

С по-невероятно незачитане на собствената ми личност още не се бях сблъсквал! Затова се постарах отговорът ми да прозвучи решително.

- Че какъв си ти да ми кажеш!? Има толкова свободни места тук...

Загледахме се право в очите - онази закачка кой ще издържи по-дълго погледа на другия. Още секунда трябваше, за да се хванем за гушите... Точно в този момент откъм коридора, съвсем до нашето купе, се чу проточеният глас на отрядната:

- Всички лагерници да се придвижат към последния вагон! Имаме запазени места там!

Отдръпнахме се един от друг. Аз лично с облекчение, защото изобщо нямах настройката да започвам пътуването с неприятности. Дребосъкът пръв си взе куфара и само заканително ме изгледа за последен път, а едно от другите момчета, минавайки покрай мен, съвсем тихо ми прошепна, очевидно, за да не го чуе ръководителката:

- Той ще бъде царя на лагера, бе мъжки! - и с презрителна усмивка ме отмина.

“Царя” - това ми се стори доста странно като определение, но, ей богу, така каза. На кого би му минало през ума, че в един детски лагер трябва да има някакъв си цар?

 

Без да броим, че в началото на деветдесетте „царя” като понятие съществуваше само в приказките.

 

Направо си бе обезпокоителна увереността на тези момчета, че тоя дребосък ще е такъв на лагера! В коридора хвърлих поглед към отдалечаващия му се гръб. Сега под дънковото яке успях да различа широките за детската му възраст рамене. Беше дребен, но доста набит. “Сигурно се има за много издокаран” - помислих ядно, колкото да му намеря някакъв недостатък. Нямаше друго обяснение да е с това яке в лятната жега. Наистина беше тъпо решение да се навлечеш така, ако не е желанието да се изфукаш. То и аз бях обул новите маратонки, които мама ми купи специално за лагера същия следобед. Тъкмо бях легнал да подремна, за да не ми се доспи точно преди отпътуването вечерта и...

- Мойто момче, мойто момче! - провикна се мама още от коридора с ударения на о-то. Често ме будеше така и сутрин за училище. Май вярваше, че с тази закачка повдига настроението ми още от мига на събуждането. Понякога обаче, когато много ми се спеше, навикът й ме дразнеше. Предпочитах да ме будят с някакъв по-тих глас или жест, а не с този бодрячески възглас. И сега стана така.

- Уф, мамо, кво си се развикала, остави ме да поспя!

- Ставай, ставай, достатъчно си почина! - весело ме апострофира тя. - Ако продължиш, довечера няма да можеш да спиш във влака. Хайде, ставай да премериш тези маратонки!

И ги извади от кутията. Недоволното ми сумтене премина в радостен възглас. Мама знаеше, че ми харесват точно такива - имитация на футболни обувки. На всичко отгоре направо залепнаха по крака ми. Бях във възторг, че ще мога да пътувам с тях.

И сега този с якето да ми вгорчава пътуването! Все още с разтуптяно от спречкването сърце тръгнах към последния вагон. Влакът вече набираше скорост. Застанала в края на вагона, отрядната подканяше пристигащите. Влязох в предпоследното купе и с учудване открих свободно място точно до прозореца. На всичко отгоре бе по посока на движението - най-доброто място за пътуване с влак! Знаех това от нашите, които винаги ме поставяха там - хем можеш да гледаш навън (не че сега в тъмното щеше да се вижда нещо), хем като си с лице към движението, няма да ти стане лошо. С други думи, вече имах опит от пътуванията с родителите си. За разлика от братовчед ми, който, макар да беше с няколко месеца по-голям от мене, при първото си пътуване с влак предната година спря с ръчната спирачка експреса за София. По погрешка, разбира се, не нарочно. Липса на опит! Пътували като нас през нощта - тъкмо набирали скорост по някакво нанадолнище. Братовчед ми решил да вземе нещо от багажа си горе. За опора се хванал за червената ръчка, която се намира точно под поставката и наистина изглежда като да е предназначена за опора. В първия момент никой не разбрал защо влакът спира. Половин час стояли насред полето в непрогледната тъмнина. Нещата се изяснили, когато се появили кондукторът и полицаят с фенерчета. Наложило се да ги глобят. Влакът закъснял много и сума връзки били изпуснати.

 

Купето ни скоро се напълни с деца - поне десетина общо. Помогнах на няколко от момичетата да си качат багажа на поставките - ползата от това да си висок. Даже вътрешно се зарадвах, че се проявих като кавалер.

Направи ми впечатление, че повечето от пристигналите се познаваха отпреди. Всички възбудено си говореха, прекъсваха и надвикваха един през друг. Постепенно разбрах, че се знаят от разните му кръжоци и школи по изкуствата. В купето непрекъснато някой влизаше и сядаше, а друг ставаше да види приятелите си по другите купета. Чувстваха се като у дома си.

Известно време аз седях мълчаливо в моя ъгъл - не познавах никого, нямаше при кого да отида - не знаех къде седна Христо. Освен това считах, че не е много редно да ходим насам-натам и отрядната да изгуби дирите ни. Още размишлявах за спречкването от преди малко. Чак около час след тръгването се отпуснах и започнах да се включвам в разговорите. Даже по едно време се пошегувах, че ако се дръпне червената ръчка ей там, може автоматически да се предизвика появата на кондуктора. Точно тогава срещнах любопитния поглед на момичето, седящо срещу мен. Този поглед вече ми бе познат от влюбените ми съученички. Посрещнах факта с известно безразличие. Още повече че тя беше със силно пригладени коси, хванати отзад в две плитки, а носът й имаше подчертано изрязани ноздри. Това й придаваше доста суров вид, което не ми допадна. В очите й нямаше топлота и предпочитах повече да не срещам погледа й. След малко извади кутия бисквити и мълчаливо я протегна най-напред към мен. Привидно това изглеждаше естествено, защото седях точно отсреща й, но само аз осъзнавах, че е заради харесването.

- Не, благодаря! - отказах. Не ми се ядеше изобщо. А и, както казах, не исках да се сближаваме, каквото желание откривах в жеста й. Ако си бях взел, щеше да ми се наложи да любезнича после.

Тя поднесе кутията към другите и след малко излезе. Няколко минути по-късно вратата на купето се отвори и се показа отрядната.

- Момче, ти няма ли да станеш малко? - насочи тя въпроса си най-неочаквано към мен.

- Защо? - попитах съвсем невинно. Трябваше ми малко време да осмисля причината. Може би на някого му е станало лошо, задето е седял с гръб към движението и трябваше да се сменим?

- Не виждаш ли, че всички други отстъпват местата си на правостоящите? Само ти не си станал от самото начало. И отгоре на това питаш защо!

Правостоящите?! Продължих още няколко секунди да я зяпам недоумяващо и не помръднах.

- Хайде, стани де! - гласът й придоби интонации на отегченост, сякаш говори на бавно развиващ се. - Какъв кавалер си?

Все още без да съм наясно за какво говори, станах смутено. Забележката й ме накара да се почувствам много неприятно. Заради прословутото ми послушание не бях свикнал учителите да ми говорят по този начин. Още повече че малко преди това самият аз се възприех като кавалер.

Излязох в коридора. Там веднага разбрах защо била цялата работата - няколко от децата, включително и момичета, стояха прави, тъй като местата не стигнали за всички. За тях се притеснявала отрядната и затова решила да ме обиди на кавалер! Обаче място за нея явно имаше, защото потъна в някое от купетата, още преди аз да изляза. Смущението ми премина в яд - можеше да ми обясни всичко по човешки - откъде да зная, че местата не са стигнали - нали седях от самото начало и то в дъното на купето!

 

Мисля, че възрастните често не си дават сметка как няколко подхвърлени небрежно реплики могат да накарат едно дете да се почувства унизено. Не проумяват, че и децата имат достойнство и то от най-ранна възраст. Знам го със сигурност заради професията си - работя като възпитател в детска градина.

 

Застанах в коридора, чувствайки се хем като наказан, хем обиден. Беше около един след полунощ. До вратата на нашето купе стоеше и момичето с опънатите коси - нали беше излязла малко преди мен. Известно време мълчахме един до друг.

- Ти от кое училище си? - попита накрая тя.

- От “Иван Рилски” - отвърнах и пак се загледах напред.

- Няма ли да ме попиташ аз от кое съм? - продума отново тя след кратка пауза.

- Важен е човекът, не училището - отвърнах като някакъв всезнайко. Нещо подобно бях чувал от мама: „Важен е човекът, а не името”. Всъщност бях потиснат и не ми се говореше изобщо. Мислите ми бяха насочени към историята с отрядната. Момичето обаче прие отговора ми за някакъв намек.

- Какво искаш да кажеш - че съм интересна като човек ли?

За да не задълбочавам разговора, отговорих едносрично и донякъде неопределено:

- ...Ъхъ.

Тя обаче прие това като добър знак за продължение.

- На колко години си? - попита.

- На единайсет.

Погледна ме учудено - явно очакваше да съм по-голям. И друг път ми се беше случвало заради ръста.

- Аз на десет - каза.

Кимнах. Отново настана тишина. Да ме обижда на кавалер! Та отрядната въобще не ме познаваше. Пак събеседничката ми наруши мълчанието.

- Мислех, че когато аз изляза в коридора, и ти ще излезеш след мен - последва подкупваща усмивка.

- Защо? - не успях да проумея.

- Просто да си поговорим! - последва подкупваща усмивка.

- Ааа... Ами... не ми дойде на ум - какво друго можех да кажа.

- Абе разбрах, че няма да се сетиш сам. Видя ли как накарах отрядната да те вдигне?

- Моля? - изненадан се обърнах към нея.

- Казах на отрядната да те вдигне, защото не си ставал през цялото време от мястото си.

Изгледах я втрещен.

- И защо???

Недоумявах - да не би пък тази тук нещо да ме мразеше - нали не си взех от бисквитите й. Или може би чувство за справедливост я е подтикнало - искала е да седне някой, който се е изморил да стои прав?

- За да дойдеш да си поговорим тука на спокойствие, ето защо! - отвърна момичето съзаклятнически. Опасяваше се да не я чуят другите от коридора. В гласа й долових и нотка на раздразнение от моята очевидна несхватливост.

- Какво да си говорим? - попитах и аз леко раздразнен.

- Ами... за това, на лагера да станем гаджета - каза чистосърдечно тя. - Видях, че ме заглеждаш в купето.

Това ме довърши. Стоеше насреща ми с подкупващата си усмивка, убедена, че АЗ СЪМ Я ЗАГЛЕЖДАЛ и че ще приема предложението й, след като ме беше натопила пред отрядната?!

- Не си ли много малка за мен? - изтърсих първото, което се сетих. Не исках да й кажа нещо друго по-грубо - тя не съзнаваше, че ми е навредила. Въпреки това, сега тя ме изгледа втрещено. Помълча няколко мига, все едно че съм я зашлевил, долната й устна потрепери и тя притвори очи, сякаш да преглътне обидата. После каза със силен глас:

- Какъв кавалер си ти, бе? - след което се врътна и си влезе бързо в купето. Точно в целта. Тая вечер се късаха да ме обиждат на кавалер.

Дочули репликата, останалите на коридора се обърнаха с любопитство към мен. Там стоеше и едно пълничко момче с благ вид, какъвто обикновено имат хората с по-закръглени форми. То се приближи.

- Кво става?

- Нищо - казах, - женски истории! - Сигурно съм прозвучал като някакъв суперспец по тая тема, ха-ха.

- Абе, мани ги момичетата! Особено тая... от нашето училище е. Ти как се казваш?

- Огнян - отвърнах, - но ми викат Оги.

- Росен - каза той и протегна към мен ръката си. - Но ми викат Фъков.

- Това фамилията ли е? - попитах.

- Не бе, нещо на английски е, но всички ми викат така - готино е. И ти можеш...

Продължихме да си говорим. Беше трети за четвърти клас. Познаваше доста от хората.

- Има един дребен с дънково яке, познаваш ли и него? - попитах.

- Ааа, сигурно е Илия, защо?

- Нещо се сдърпахме и един друг ми каза, че оня ще е царят на лагера. За кой клас е той?

- Шести за седми. И тренира борба. Голямо идиотче е, по-добре не се заяждай с него.

Такъв дребен, а в шести клас - бях учуден, че излезе по-голям от мен.

 

Някъде към два и половина Фъков тръгна да си търси място, понеже тук-там по спирките слизаха хора. Всички други от коридора вече се бяха уредили. Аз обаче се чувствах задължен да остана прав заради нареждането на отрядната. Никой не го беше отменил и по моите детски разбирания то си беше в сила.

Скоро вратата на съседното купе се отвори и оттам излезе Диана - момичето от нашето училище. В маниерите и фигурата й вече се забелязваше напъпващата женственост, гърдите й се очертаваха под блузката. Остави вратата отворена - да проветряла малко купето, че станало задушно - и сви капризно устни, както считаше, че трябва да постъпи една истинска дама.

- Ти защо не седнеш някъде? - попита.

- Не искам - отвърнах и поясних причината с интонацията на огорчен небрежага, - оная ме накара да стоя прав.

Това, че казах „не искам” сега си го обяснявам - звучеше като един вид съзнателно взето от мен решение, докато по-логичното „не мога” щеше да звучи, сякаш нещата са извън моя контрол. Но защо казах „оная” и сега не мога да си обясня. Никога дотогава не се бях изразявал непочтително за възрастен, и то за учител. В случая по-скоро желаех да подчертая пред Диана огорчението си от несправедливото отношение спрямо мен и в същото време да й направя впечатление с едно небрежно стоене над нещата, каквото трябва да има всеки настоящ или бъдещ истински мъж.

- Коя оная? - полюбопитства Диана.

- Отрядната - казах, поддържайки леко пренебрежителния тон.

Диана видимо се смути .

- Недей така, бе! - каза тя някак натъртено.

- Кво недей, кво недей? - възроптах енергично, учуден от липсата на подкрепа. После поклатих горчиво глава и се загледах през прозореца като знак, че няма какво повече да дискутираме. Но в този момент Диана се отдръпна крачка назад и повтори още по-силно и с подчертан укор в гласа:

- Недей така, бе!

Аз отново се извърнах към нея. Че имаше нещо нереално в поведението й, имаше. Но откъде идваше то? Толкова ли беше примерна, че с тоя плам да защитава ръководителите от всяка небрежно казана дума? В следващата секунда като кабар в задника ми се заби един факт - Диана стоеше между мен и отворената врата на купето, откъдето бе излязла! Затова и преди още от горепосочения факт да изкристализира някакъв извод, реагирах като при убождане - бързо и стреснато. Иначе казано, заобиколих Диана с рязко движение и промуших глава в купето й. За мое нещастие - да, там зад завеската, точно до вратата седеше отрядната! Погледите ни буквално се срещнаха от упор. Това, че тя не спеше, не гледаше разсеяно някъде настрани, а се беше вторачила точно в мен, означаваше, че е чула всяка моя дума. Очилата й ги нямаше, така че можах да преценя по погледа й колко е напушена. Сякаш всеки момент можеше да изпусне въздух и със свистенето на издишащ балон да се завърти в триизмерното пространство на купето. Вместо това продължаваше да седи и да ме гледа с известна липса на симпатия, ха-ха. За нея вече бе очевидно, че не само не съм кавалер, не само че не спазвам правилата, ами говоря и с неуважение към ръководителите. На секундата отдръпнах нелепо промушената си глава, сконфузен донемайкъде. Проумявах, че трябваше да й се извиня, задето я нарекох „оная”, но нямах никакъв опит да замажа неловката ситуация. Май и сега не бих се справил по-добре.

Диана, без и тя да ми каже повече дума, си влезе в купето, сякаш за да подчертае, че няма нищо общо с моята особа.

Останах абсолютно сам в коридора. Стоях онемял от случващото се с мен. Какво можех да направя оттук нататък вече? Искаше ми се да се скрия някъде вдън земя, все едно че това е било сън, че не се е случило. Но вместо това не помръдвах - знаех, че съм в полезрението на отрядната иззад перденцето - нека видеше, че все още изпълнявам нейното нареждане и не заемам ничие място, нека проумееше, че съм готов да изкупя вината си като стоя прав, при положение че наоколо вече имаше свободни места. Било е нещо като ритуално самонаказание от моя страна. Искаше ми се тя да излезе и да ме съжали, да види, че единствено аз останах в коридора, че само аз не спя, да ми прости, да разбере, че всъщност съм само едно изпълнително хлапе. Но отрядната така и не излезе до сутринта от купето си.

„А може пък и да не ме е чула, щом не ми продума нищо и не излезе!” - даже изгря някаква слаба надежда в мен по едно време, макар по всичко да личеше, че ме е чула... Интересно как човек си хвърля сам спасителен пояс, защото иначе мисълта, че се е провалил, би го побъркала.

 

Призори, може би към пет, усетих краката си адски отмалели. Новите маратонки! Като всяка нова обувка дългото стоене прав я превръщаше в менгеме за краката. Стана ми и студено. Тогава пак се сетих за оня, Илия, дето бе навлечен с дънковото яке. Ето защо е било това - през нощта във влака ставало студено, а аз не го знаех. Напразно се фуках с опита си, който имах от предишни пътувания. Илия се оказа по-опитен, по-предвидлив, по-силен, пò във всичко от мене.

Сякаш за да избягам от самотата си, от заобикалящата ме действителност, започнах да мисля за вкъщи. Ех, колко уютно щеше да е сега в леглото ми... А какво ли щяха да кажат нашите за случващото се... Е, все пак в лагера със сигурност ме очакваха много хубави моменти... С тези мисли ме посрещна гарата в Бургас. Преживях първата нощ в живота си, в която не мигнах и за секунда.

 

3.

В шест сутринта Бургаската гара ни прие с хладния бриз на разсъмването. Слязох сред първите на перона и зачаках останалите. Скоро Христо се материализира от изсипалата се тълпа и се приближи към мен. Честна дума, първото, което каза, бе, че направо не усетил кога сме пристигнали - спал през цялото време. После се протегна доволно и разтърка очи.

Ръководителите ни строиха по двама и ни поведоха към градинката до гарата, където щяха да дойдат и автобусите за лагера. Свободните пейки се оказаха малко и още с пристигането всички се разтичаха да си намерят място. Онези, които не успяха, насядаха по багажите си. Аз съзрях една по-отдалечена пейка и поведох Христо натам. След като се настанихме, още не разменил и дума с него, с учудване видях как главата му клюмна, опря се на рамото ми и той мигновено заспа! Дори взе леко да похърква, а устата му се отвори по един доста смешен начин. Погледнах го снизходително. Не можеше да издържи и пет минути без сън това дете! Явно бях значително по-издръжлив, щом останах буден цяла нощ и все още сънят не можеше да ме пребори. Това ме изпълни с гордост към самия себе си. Когато и отсега нататък да заспях, щеше да е нещо като личен рекорд. (Ден по-рано бе започнала Олимпиадата в Барселона, от който факт впрочем си припомних и точната дата на пътуването през онова лято на деветдесет и втора. Не че датата има значение - и Атланта ’96 или Монреал ’76 да е било, важното е, че покрай предаванията по телевизията поставянето на рекорди се бе превърнало в любимото ми занимание.)

Скоро усетих рамото ми да изтръпва, но въпреки това не се размърдах, за да не събудя Христо. Все пак аз бях издръжливият, нали.

 

Въпросът за спането на обществено място ме занимава и досега. Колко ли спокойна нервна система трябва да имаш, за да заспиш на открито място пред други хора. Аз никога не бих могъл да се отпусна дотолкова, колкото и да ми се спи. Това, разбира се, си е мой проблем. Предпочитам да го мога това отпускане.

 

Малко по-късно на съседната алея се появиха две момчета. Единият беше Красимир, когото помнех от Младежкия център. Другият беше доста едро момче, високо почти колкото мен, със светла коса и луничаво лице, когото, кой знае защо, не бях забелязал досега. Като видяха спящия Христо в тази гротескна поза, се спогледаха и с хихикане свиха към нас. Едрият се надвеси над него и започна да насочва средния си пръст към отворената му уста. Към мен дори не погледна, все едно ме нямаше. Почувствах, че трябва да се намеся.

- Недей, недей, ще го събудиш! - казах със сериозен тон и протегнах като преграда свободната си ръка, онази, която не бе блокирана от спящия върху й Христо.

Едрият врътна бавно глава към мене.

- Ха!? - ченето му артистично увисна като да изрази изненада. После рязко наклони тялото си напред, сякаш щеше да се сгромоляса с цялата си тежест върху ми, така както си седях с Христо на рамото. В този момент Красьо го дръпна назад.

- Остави го, Румене, не сега!

Проследих ги как се отдалечават. Христо продължаваше блажено да си спи, а аз останах сам отново да размишлявам над случващото се. Възможно ли бе да не съм изобщо толкова силен, колкото си въобразявах, щом никой не вземаше на сериозно присъствието ми?

...

 

 

© Ясен Калайджиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Ясен Калайджиев. Лагерът на невинните. Хасково: ИК "Женда-Х.Н.", 2009.