ЗА КОНКРЕТИКАТА КАТО ПОВОД ЗА РАЗКАЗ

Ясен Калайджиев

web

Прочетох коментара на г-н Веселин Веселинов по повод проведения наскоро в LiterNet конкурс за къс разказ. Иска ми се да отправя свой апостроф към този коментар, като преди това държа да направя следните уговорки:

Първо, апострофът ми е единствено по отношение на частта, в която той споменава моя разказ “Противопоставяне”, т.е. има повече частен характер и не е задължително да бъде оповестяван на страниците на сайта.

Второ, изпитвам истинско удовлетворение от факта, че разказът ми бе награден с поощрение, считам това за сериозно постижение в моята скромна литературна биография, още повече след като стана ясно какви именити автори са участвали в конкурса. Ето защо благодаря на журито, в това число и на г-н Веселинов, и като инициатор на конкурса, че е оценило работата ми. Това е най-важното за мен и затова доста се колебаех дали не реагирам като ощипана госпожица заради леко негативния нюанс към разказа ми, който се съдържа в коментара на господина.

Трето, приемам г-н Веселинов като авторитет, както и мнението му, с необходимия респект, още повече, че то почива на един изказан факт - че разказът ми не се е харесал в Америка, за което аз не мога да споря, защото нямам никакви данни за съдбата на творбата ми там.

И ето така узря първата причина да напиша тези редове - въпросът какво се е случило с разказа ми в Америка - публикуван ли е някъде и доколко се е провела дискусия за качествата му. Защото, така написано в коментара Ви, г-н Веселинов, аз оставам с впечатление, че едва ли не в Америка е имало масови дебати около разказа и крайният извод е, че той не се харесва (заради неактуалната си тематика, апропо). Бидейки реалист обаче, подозирам, че това е мнение на не повече от няколко човека, някои от които е възможно да са също авторитети в литературата, защо не. Но това далеч не изчерпва вероятностите някъде из Америка разказът ми да се хареса. Нямаше да напиша това, ако нямах конкретен повод - имам близки в Канада и още преди да прочета коментара Ви, бях получил тяхната висока оценка за разказа си. Те похвалиха и английския превод като много добър, за което благодаря на сайта, и между впрочем твърдят, че преведените идиоми в разказа на Христо Карастоянов (който взе голямата награда на конкурса) за камъните, които обръщат колата, и за кучето, което вие на умряло, звучат доста непонятно на английски. Всичко това е точно в противовес на изказаното от Вас мнение и само показва относителността на нещата.

А и не съм напълно убеден, че тематиката е неактуална за Америка - не ми е известно да са се преборили окончателно с Мафията, а се знае, че щом я има, там има и подкупни полицаи, съдии, прокурори, политици.

Е, може би не играят заедно тенис както у нас, може би играят голф, или пък срещите им не са така афиширани. Може би съдебната им система не е с такива пробойни в мрежите си, както нашата, но и там продължават да се създават съвсем актуални книги и филми, третиращи подобна тематика - “Фирмата” на Джон Гришам или “Съдебен заседател” с Деми Мур и Алек Болдуин (всъщност не съм много сигурен за заглавието на филма).

Освен това що за хрумване е, че добрата литература е тази, която се занимава само с непреходни теми и ценности, т.е. извън конкретиката, извън събитийността на дадено време. Означава ли това, че произведенията, инспирирани от хипи движението или примерно от движението против войната във Виетнам нямат вече никаква стойност, защото са извън всяка актуалност. Трябва ли новите поколения да не четат “По пътя” на Джак Керуак, защото е за епоха с отминала давност. Знам, ще кажете, че там е запечатан детайл от непреходния човешки дух. Тогава трябва ли съвременните български автори да не описват събитията, които ги заобикалят през последното десетилетие, тъй като това е един преходен период, който от разстоянието на още едно-две десетилетия може вместо зловещ, да изглежда чудновато-комедиен. Защо тогава в Америка продължават да се правят достатъчно гледаеми филми за тяхната зловеща епоха на първоначално натрупване на капитала.

Разбира се, хубаво е човек да напише нещо, което да го надживее. Но днес в света има толкова много автори, големите и вечни теми са толкова експлоатирани, хората са забързани и нямат време за четене, писаното слово е вече толкова достъпно и ни залива отвсякъде, че е прекалено претенциозно да разчитаме да ни четат след години. И е грешно критиците да търсят и хвалят само текстове, целещи се в тази претенция. Ние можем да разчитаме на една сравнително малка аудитория (освен ако не пишем като Гришам, след прочитането на когото в главата ти не остава никакъв спомен и поука) и трябва да я спечелим с нещо актуално тук и сега. Искам и да дам един пример от музиката: какво става с вечно зелените хитове - т.нар. "evergreens". Ами свирят се по ресторантите. Звучат приятно, но леко архаично. Т.е. никoй не смята, че те са върха на музикалните постижения, в днешните класации винаги се включват песни, които са актуални тук и сега. И звучат съвременно наистина. Дори в симфоничната музика никой не се стреми да звучи като Моцарт и да ползва неговата формула, с която остава вечен, а се търсят нови изразни средства, които може би ще бъдат преходни. Но са актуални сега и тук.

И още по отношение на конкретиката. Сценарият на филма “Обичайните заподозрени” е признат за един от най-оригиналните, създавани някога в Холивуд. В него финалът е доста изненадващ и чак тогава зрителят разбира смисъла на много от сцените преди това, изпитва желание да го гледа отново, за да си изясни всичко. И това е сценарий за няколко престъпници, разговорите и взаимоотношенията между тях - всичко е съвсем конкретно и обикновено. Смея да твърдя, че моят разказ, без да съм го целял, следва подобен модел на развитие. Така, че според мен оценките понякога са въпрос на вкус.

А и защо трябва да е минус, ако дадена тема е чужда за съответната среда. Вярно е, че идентифицирането на читателя с дадена близка нему проблематика повишава интереса към произведението. Но разкриването на нови светове пред същия този читател не е ли едно от призванията на литературата. И не е ли ограничен той в своите схващания, ако съди за качествата на дадено произведение по това, дали го засяга пряко темата. Трябва ли да приемем, че неравноделните ни ритми няма да се харесват в Америка, само защото те са необичайни за тези географски ширини.

И в края на краищата, мнението на Америка ли трябва да е определящо за актуалността на дадена тема. Някак си приемаме това като даденост, без да е правилно. Защо не се питаме дали темата, дали тази конкретност не се харесва в Румъния, Албания, Италия или някъде другаде. И може ли да се стремим да избягваме конкретиката, за да се харесаме повсеместно. Всъщност мисля, че точно това отблъсква читателя от съвременната ни литература. Витаенето на автора в абстрактността на човешкия дух, без да го пресъздава в контекста на конкретни събития е по лично мое мнение единствено маниерничене за принадлежност към някаква “задълбочена” литература и е неангажираност към читателя. Затова и вече няма да се върне епохата, когато са се издигали паметници на писателите и писането ще се превръща във все по-маргинално занимание за наивници, един от които съм и аз.

© Ясен Калайджиев, 2003
© Издателство LiterNet, 12. 10. 2003
=============================
Първо издание, електронно.