Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СНЕЖИНКО

Христина Узунова

web

Живяло някога едно момиченце, още детенце, със своето братленце в къща, голяма почти колкото блок, с двор хубав и широк... Майка им - в Испания, баща им - в Дания. По незнайни причини там живеели. Децата да ги видят копнеели. А родителите тъй отдавна ги изоставили, че за тях забравили. Хлапетата живеели скромно, почти като бездомни. От време на време получавали децата част от дядовата заплата. Момичето да върши работа трябвало, а момчето играело, бягало...

Веднъж отишли децата за гъби в гората. Когато събрали цяла торбичка, видели къщица мъничка - с врати без дръжки и ключалки, направени от на стол облегалки. Имало прозорец, но без завеси и никой не й знаел адреса. Любопитни станали децата и почукали на вратата. Оттам излязло нещо кръгло, с краченца, пухкаво и с носленце. Нещо със съвсем малки ръчички и радостни сини очички.

- Кой си ти? - попита го момчето и лекичко го ритна по крачето.

- Ей! - възкликна пухкавото нещо. - Защо ме риташ? Та това е зловещо!... И впрочем, аз съм Снежинко, накратко - Инко.

- Кой?! - момичето попита.

- Първо научи брат си да не рита!

- Добре - рече момчето. - Няма да те ритам вече по крачето.

- Щом обещаваш... - Инко каза и вратите им показа. - Влизайте, всичко ще ви разкажа, отначало до края даже.

В къщата на Инко беше студено, чак стените бяха заледени.

- Сладолед? - той предложи и цял килограм на масата сложи.

- Не, не - децата казаха и след като се отказаха, Инко взе кутията със сладоледа и странно ги изгледа.

- Защо е толкова студено? - попита момчето възмутено.

- Преди живеех на небето, но ме заболя крачето, спънах се в облак голям и паднах ето там - показа той с малката си ръчичка една върбичка. На небето помагах на татко ми драг да сипе сняг. Там, където живея, е студено - на топло съм като масло разтопено. Когато паднах, сняг валеше - това спасение ми беше. Къщурка си измайсторих и със снежни длани я заледих. Искам пак на небето да живея, да лудувам там и да се смея!

- Ще измислим нещо - каза момчето. - Някак ще те върнем на небето...

Снежинко възкликна, а момичето викна:

- Хайде да почваме, додето не се е стъмнило, иначе пак ще се прибираме в туй чернило.

Тръгнали да търсят голям клон за коша на техния балон. Имало само дребни съчки, а не едри пръчки... Най-накрая намерили един клон, почти колкото слон. Не могли до вкъщи да го довлекат, затова решили инструментите си там да занесат. Чукали, рязали чак до сутрин ранна и най-сетне кошът станал. Почнали да правят балон от хартия, ала станала една бъркотия - ръката на Инко цяла била в лепило и върху балона се залепила. Наложило се балона да скъсат децата, за да не остане там на приятеля им ръката.

Няколко обикновени балончета взели и ги напълнили с хелий. Завързали ги за коша и Инко вече да излети можел.

- Благодаря ви! Утре вече няма да съм на земята - ще летя в небесата!

На следния ден събрал си нещата и казал на децата:

- Не тъгувайте за мен - ще ви пиша писма всеки ден!

- Довиждане, Инко! С теб бяхме прекрасна дружинка...

Снежинко отлетял към небесата и си тръгнали децата.

А в къщата им голяма чакали ги татко и мама. Щом децата за Снежинко разказали, родителите казали:

- Браво! Добре, че сте помогнали на това човече! Хайде да идем в гората да си поиграете... И да знаете - вече няма да ходим ни в Испания, нито пък в Дания.

Децата заживели щастливи, волни, игриви. А Снежинко, когато замразявал полето или гората, не заледявал само къщичката на децата.

 

 

© Христина Узунова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)