МУСТАЦИТЕ НА ШРЬОДИНГЕР

Емил Кацаров

web

Бе къща от морска материя. Флуидни зидове, тавани и покриви, увенчани с изящен златен ветропоказател на върха на лявото крило.

Отвътре, водните стени на този дом заплашително плисваха вълни при всяко отваряне на поредната врата. Условните тапети от живи риби и захапали опашките си морски чудовища променяха своите цветове и контури като повърхност на украшения, с които си играе немирната слънчева светлина. Къщата се прозяваше при всеки полъх на въздушното течение. Дневната стая се мержелееше в дъното на прозявката й. Прозрачните пердета гледаха към улицата с изпиващите очи на юнското утро.

Жената се рееше в пространството и бавно отваряше вратите - пускаше ги като монети в кладенец. Те издаваха глух звук и потъваха отново в стените. По устните на жената пробягваха стада от закачливи кошути - едва загатнати усмивки, зелен полъх на топли градини.

Отсреща, през прозореца се виждаше тъмната бездна на увехтелия антикварен магазин. Бе точно 8 и 12 минути сутринта.

Старият Цюрих светлееше като небесна огърлица между гърдите на крайезерните хълмове. Гугукането на гълъбите, накацали в топлата постеля на слънчевото петно, сееше спокойствие и синева в очите на минувачите - миг преди да потънат в сенчестата снага на катедралата. Малко по-нагоре Аущингер щрасе се свиваше кротко между изящните тумбаци на старинните бюргерски къщи. Точно в меката й сумрачна чупка, 50 метра над речния език, бе антикварният магазин. Приведен и стар, скрит почти като яребиче гнездо сред урбанистичната гора от ренесансови къщи.

Влязох в магазина. Бе точно 8 и 12 минути сутринта...

От втория етаж на къщата, чиито водни очертания се люлееха като треви, по които слизат едри капки дъжд, се отвори огромен прозорец. Жената се надвеси от перилата му и извика на младия мъж долу, който току влизаше в тъмната дупка на антикварния магазин. Съдържателят, далечен роднина на барон Мюнхаузен, вече се готвеше да започне обичайната си тирада за необичайно редките томове с ботанически трудове от началото на 16-ти век и щастливото стечение на обстоятелствата, че “ето - на - ти си първият, който има възможност да зърне извънредно рядка находка, снопче от прословутите мустаци на пра-прадядо ми - в златна табакера с гравюра от времето на Луй 14-ти и специално посвещение на гърба й, което несъмнено е почеркът на прословута придворна дама от Виена... и всичко това на никаква цена, която едва ли си струва да споменавам... ”

Жената извика закачливо: “Господине, връзката Ви се е развързала.” Младежът се обърна и видя лицето й, което се смееше. Тя си помисли как този чужденец ще се изгуби в магазина. Като всички останали преди него. Въздъхна наум и нервно затвори прозореца, който бе озарен с цвета на беснеeщите летни бури.

Махалото на градските часовникови кули отмерваше точно 8 и четвърт.

Прекрачвайки условния праг между деня и нощта, между улица Аущингер щрасе и притегателната утроба на миналото, каквото беше тясното пространство на старинната антиквария, аз чух тихото звънче на стъклената врата, усетих хладната хромирана дръжка и по навик се обърнах към срещуположната страна на улицата. Къщата отсреща бе от камък, с железен фенер над масивната орехова врата, изглеждаше като дом на богати банкери, които през уикенда прекарват времето си в разточителни покупки из реномираните бутици на Париж, Милано и Ню Йорк. Прозорците бяха отрупани с типичните швейцарски цветя. Единият бе открехнат и от него се носеше музика на пиано. Помислих си: “Тя е там”, без да съм наясно кого точно имах предвид, връзката на лявата ми обувка бе развързана, нямаше кога да я оправям, трябваше да вляза в магазина. Случайно мернах стария часовник до тезгяха: часът бе 8 и 15.

Когато младежът пристъпи прага на антиквариата, жената се бе изгубила във вътрешността на морската къща. Тя вече го следваше само с мисълта си. Той, в известен смисъл, бе нейно творение, но само в известен смисъл. Бе сънувала идването му: не бе определен човек - хиляди лица се наслагваха върху неговото.

Сценарият, зададен от някой друг, включваше момент на неочакваност, който дори при тези обстоятелства - сюрреалистичната атмосфера на къщата от вода - не губеше обичайната си доза напрежение и труднопредвидими обрати.

“Либретото” на нейният сън се състоеше в следното: младежът влезе в антикварния магазин, навън бе слънчева утрин, условният пра-правнук на барон Мюнхаузен този път не довърши докрай умелата си тирада за крайно ценните находки от миналото, които случайността е довела в магазина му. Изведнъж се запъна и след кратко мълчание каза: “Елате, млади господине, ще ви покажа нещо, което наистина си струва да видите...” Другият, заинтригуван и донякъде замаян от сумрака на помещението или кой знае от какво друго, го последва зад тезгяха. Отвори се малка врата, бяха в друга още по-малка стая, после отново през друга врата - излязоха навън, от другата страна на това, което е. Юнското слънце ги заслепи, сякаш бяха прекарали в подземие последните 20 години от живота си. Изведнъж тротоарът, на който стояха, се издигна едва забележимо, светлината започна да се рони като мазилка в срещуположната част на улицата. Получи се тъмна и бездънна нощ. На метър от тротоара властваше непрогледен мрак, докато вратичката, от която бяха дошли, бе обляна в слънчеви лъчи. Бяха на границата между деня и нощта.

Пространството отпред бе наистина бездънно. Очите им започнаха да открояват далечните планети и звездите, които висяха неподвижно и все по-ярко на линията на раменете им. Появи се леко синкаво сияние, в чиито краища просветваха розови искри. Бе почти като мъгла от звезден прах, бе почти като непознато присъствие.

Старецът и младежът бяха в тъмнината на Космоса и виждаха отляво красивото кълбо на родната планета Земя. На няколко метра от тротоара, в бездънната вселенска нощ (може би в действителност на милиарди километри от улица Аущингер щрасе), синкаво-розовата мъгла засия като наметало, обсипано със скъпоценни камъни.

Изведнъж те видяха. Изтръпнаха от ужас и удивление. Само на педя от техния свят, на педя от тротоара, се бяха срупали неизброимо количество форми, живи присъствия - сякаш изплували мигновено от безплътната неопределеност на синкаво-розовото сияние. Прибавиха се нови цветове - по-тъмни и по-заплашителни: тъмно-сиво, кафяво, мътно червено. Тези форми се бяха строили и чакаха заповед. На моменти наподобяваха човешки тела и излъчваха смразяващо желание за власт и надмощие. Всеки миг щяха да се втурнат към светлата част на улицата, през задната врата на антикварното магазинче - към света на хората... за да го завладеят.

Бяха само двамата. Сами срещу нашествениците. Лявата обувка бе отвързана и връвта й като змийче висеше в тъмнината отдолу.

“Тези са може би най-даровитите измежду нас. Били са хора като мен и теб, но изкушени от другата сила, са преминали на нейна страна...” - промълви някой. Не биваше да им позволят да проникнат в магазина, трябваше да ги спрат, а бяха само двама.

Насред този момент от съня жената винаги се събуждаше обляна в пот. Младежът вероятно съществуваше единствено само в мисълта й, нереални бяха и магазинът, и къщата, и улицата... Нямаше начин да провери дали наистина ги имаше. Вратите на водната къща бяха здраво залостени, а прозорците й никога не разкриваха несънуваната светлина.

Бе точно 8 и 17, в утрото на някой си 15 юни. Младежът бе едновременно вътре и извън магазина, бе същевременно влязал и никога непоявявал се пред вратата му (ако вярвяме на съвременната квантова физика)...

Антикварното магазинче бе уютно и добре подредено. Стари гравюри, ръкописи на неизвестни барокови композитори, сандалово дърво от научна експедиция в Индия, ретро-картички, датиращи от началото на 20-ти век, старинен глобус, сабя на драгун от наполеоновата армия... Старчето любезно се усмихна и ми обясни на развален английски език колко логични са баснословните цени на стоките му. Изведнъж се сетих, че връзката ми е развързана. Захвърлих всяко благоприличие и се наведох да я оправя. После се изправих и тръгнах към изхода. Погледнах часовника си - показваше 8 и 17 минути... Кой знае, може пък така да сме спасили света?!

© Емил Кацаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2003, № 11 (48)