Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "МЕСТА ЗА ДИШАНЕ"

Емануил А. Видински

web

Лятото дойде и Милена реши да не го изпуска, както толкова лета преди това. Взе си цял месец отпуска, стегна багажа си и замина. Обиколи половин Европа, без да прави планове или да пришпорва времето. Първата й спирка беше Гърция. Остана три дни в горещия ад на Атина, разхождаше се, пътуваше с таксита, посещаваше музеи и ресторанти, понякога някой я изпращаше до хотела й, но никога не се качваше с нея. Отиде до Крит и посети гроба на Казандзакис. Камен й беше говорил много за него, беше прочела почти всичко, преведено на български и през цялото време имаше усещане за пролет и съживяване, за носталгия по пробуждането. На корабчето, което я върна в Атина, написа картичка на Камен.

„Ако не бях чела Казандзакис, това щеше да е друг остров. Сега сякаш е пълен с вдовици, облечени в черно, с поезия и с увлечение по Изтока. Прашен поздрав от Крит. Милена”

Изпрати я още същата вечер от хотела.

По молба на Камен отиде да види и Евтихия. Къщата бе точно такава, каквато я бе описал. Огромна и затисната от всички страни с високи дървета, сякаш искаха да я опазят от нещо. Не беше ремонтирана отдавна и фасадата й се лющеше, лехите в двора бяха изоставени, а шумата от миналата есен още покриваше земята. Милена позвъни и чака дълго, дори обиколи парцела, но не срещна никого. Надникна през един зацапан прозорец и видя мебели, покрити с чаршафи, стелажи до тавана, пълни с книги, много картини по стените и няколко скулптури. Само една бе с лице към прозореца и изведнъж Милена си даде сметка, че тя е една от шестте статуи, които Камен бе направил преди десетина години. Представляваше красив млад мъж, с волева брадичка и твърда стойка, но общото впечатление беше по-скоро за мекост, за някакво противоречие и дълбока тайна. Милена дълго гледа това лице, прилепила нос в стъклото. Накрая позвъни още веднъж и си тръгна.

Шансовете Евтихия да е жива, бяха наистина минимални, щеше да е над 90-годишна. Все пак Милена тайно се надяваше да я срещне. Толкова бе слушала за нея.

От Атина замина за Истанбул. Там остана пет дни и сякаш не й стигнаха. Вихърът на този град я помете и пое в себе си, обикаляше улиците денонощно, спеше изключително малко и въпреки подмятанията на мъжете, нито за секунда не се почувства застрашена. Запозна се с млада двойка (Ким и Нора), които бяха дошли дотук чак от Дания със своя екомобил, бяха го паркирали до Синята джамия и там спяха. На втория ден Милена напусна хотела и се премести при тях, в караванката имаше цяла отделна стая с легло и беше изненадващо комфортно вътре. Сутрин тя ставаше, за да купи нещо за ядене, будеше спящото семейство с мириса на топла закуска и заедно пиеха кафе в малката кухничка на екомобила, гледайки потока туристи и местни, който преминаваше покрай прозорците. Тримата откриха магията на нетуристическите места в този невероятен град, сляха се с местното население, забъркаха се в малък скандал, при който Ким едва не пострада заради лукса да се разхожда с две русокоси красавици из нощен Истанбул.

В края на четвъртия ден влезе в едно туристическо бюро и зададе въпроса, който толкова пъти бе чувала от устата на актьори в разни филми:

- Кой е следвашият полет в рамките на Европа, за който има места?

Имаше места за Одеса, София и Копенхаген. В Одеса не й се ходеше, да се връща у дома беше рано, затова тя избра Дания. В ранния следобед на следващия ден се сбогува с Ким и Нора, които намериха за изключително забавно, че Милена отлиташе точно за Копенхаген, и пое с такси към летището. Шофьорът се оказа български турчин. През цялото време не спря да ломоти на родния й език, макар че вече го забравяше. А може би именно защото го забравяше. Накрая й взе смешна сума за превоза, целуна й ръка и потегли.

В Копенхаген Милена трябваше да се отбие при майката на Нора и непременно да опита от курабийките й. Тя винаги правела, без значение очаквала ли гости или не. Първоначално Милена изобщо не смяташе да я посети, но когато пристигна късния следобед на летището в Копенхаген, времето беше ветровито и мрачно и вместо да вземе такси до центъра и да потърси хотел, тя даде адреса, който Нора й бе написала на една бележка.

Когато слезе пред къщата, небето бе надвиснало необичайно ниско, поне за нея, слънцето пробиваше само тук-таме тежките облаци и придаваше на всичко странна светлина. Улицата бе малка и с почти еднакво равни красиви къщи на нея. Пред всяка имаше градинка и ограда с врата, през която Милена влезе, за да стигне до звънеца. Почти веднага й отвори възрастна жена с бяла коса и сини очи. Синьото бе много наситено и плътно и Милена веднага беше пленена от красотата й. Жената се усмихна сърдечно и веднага изрази на немски предположението, че тя сигурно е симпатичната българка, с която дъщеря й се е запознала в Истанбул.

Милена беше поканена да влезе, веднага беше почерпена с прословутите курабийки, които наистина си струваха, пи чудесно кафе и дори малко бренди към него, докато не спираше да разговаря с майката на Нора. Толкова бързо установиха връзка помежду си, че преди да седнат да вечерят, почти нямаше тема, която да не бе поне начената.

Милена остана през нощта, и през следващата, и през по-следващата. Имаше чувството, че бе намерила своя роднина, която никога не бе виждала дотогава, но с която кръвната връзка бе неимоверно силна. Подобно усещане имаше и когато разговаряше с Камен, но по един съвсем друг, мъжко-женски начин. Представяше си, че Ида е нейният образ след 40 години, че тя самата ще изглежда точно така, ще говори така и ще излъчва тази неповторима свежест на севера, сякаш безплътност, но наситена с тонове и цветове, с присъствие и едно спокойствие, което издаваше вътрешна хармония.

Хванати под ръка, двете се разхождаха из Копенхаген. Обикаляха града непрестанно, по начина, по който Милена правеше това в Истанбул. Един ден дори отидоха с кораб до Швеция, изкараха чуден следобед там и се върнаха вечерта. Не спираха да разговарят, Ида се чудеше на немския й, но Милена възпираше комплиментите, обяснявайки, че от години работи с немски и английски и е нормално да говори свободно. След това отново се впускаха в някоя тема, сякаш знаеха, че имат ограничено време и трябва да бързат.

А времето им наистина беше ограничено. По време на една вечеря Милена й каза, че трябва да тръгне скоро. Ида не протестира, само се усмихна и сякаш отново стана онази жена, която й бе отворила вратата преди няколко дни. Някак спокойна и знаеща, мека, без ръбове и остроти. Заедно купиха билет за влака до Берлин.

Когато таксито спря пред къщата и двете излязоха пред вратата, Ида стисна малко по-силно ръката й и я погледна дълбоко в очите. Прегърнаха се. В очите на Милена имаше сълзи. В тези на Ида топлина.

Вече на път за гарата Милена си даде сметка, че този поглед бе насочен към основната история, за която бяха говорили последните дни – Константин. Имаше някакво послание в този жест, в този поглед, което тя не можеше още да разбере, но усещаше.

Бяха се разбрали най-късно другото лято Ида да й гостува в семейната им вила на морето. Можеха да дойдат и Ким и Нора. Тези думи не звучаха като празни обещания на хора, които отскоро са се запознали и въпреки договорките никога повече не се виждат. Милена знаеше това и то й носеше радост.

Тя пътува още няколко седмици, обиколи източна и южна Германия, отби се в замъка Сан Суси в Потсдам, посети Лайпциг и Ваймар, мина през Дрезден, след което пристигна в Прага и остана няколко дни. Оттам Бавария и Швейцария, затвори се съвсем сама в една планинска хижа, два дни не мръдна от хълма, седеше пред вратата, загърната в дебело одеяло и наблюдаваше природата, долините и високите върхове, които й се виждаха съвсем близо. Почувства се изчистена от всички наслоения в себе си, вдишваше дълбоко и не мислеше за нищо. Два дни просто беше себе си, тялото си. Не допусна нищо да помрачи това изключително вътрешно възстановяване и зареждане. Вечер си готвеше нещо вътре, пиеше чай преди лягане, облегната на някоя външна греда и вгледана в звездите. През деня правеше кратки разходки, без да се отдалечава много от хижата.

Когато напусна Швейцария, си помисли за Ида и за светлината, която излъчваше. Сега се чувстваше именно така.

Остана десетина дни във Франция, нае си кола и се спусна до Кан. Спираше, където й се приискаше, нощуваше в малки хотели, от които най-обичаше семейните. Не знаеше френски, но това не се оказа толкова голяма пречка, разговори не водеше с никого, само разменени реплики със служители или сервитьори. В едно малко село няколко километра преди Кан домакинята извади семейния албум и го заразлиства пред нея. Не можеха да си говорят, но можеха да прекарат малко време заедно, сближавайки се. Милена се трогна от това ненатрапливо желание за учтивост и комуникация и на следващата сутрин подари на жената много красив шал, който преди години си бе купила от Будапеща.

От Милано се обади във фирмата, за да каже, че удължава отпуска си с още две седмици. Никой не възропта, не бе взимала и ден свободен през последните две години. От Венеция изпрати картички на Ида и на Камен. Дълго стоя пред една, на която се виждаха няколко от прекрасните улични лампи. Константин много ги обичаше и където и да ходеха двамата преди, той снимаше уличното осветление, а Милена му се подиграваше. Много би искала да му изпрати тази картичка... но нямаше представа къде е. Накрая просто я купи и това предизвика познатото, но отдавна замлъкнало вътрешно вълнение, при което стомахът ти се свива и човек не знае границата между страх и възбуда.

Беше изхарчила огромна част от собствените си спестявания, които не бяха никак малко, но все пак не можеше да пропилее всичко. Замина за южна Италия, нае една къщурка близо до малък град и остана там десет дни. Слизаше с колело до градчето, за да напазарува, местните я гледаха с някаква смесица от любопитство, дружелюбност и възбуда. Особено най-малкият син на стареца, от когото Милена купуваше бяло вино. Вечер понякога чуваше необичайно движение около къщата и се страхуваше, но утрото неизменно я сварваше дълбоко заспала, омаяна от виното и средиземноморския въздух.

Кожата й придоби плътен цвят от слънцето, косата й се изруси още повече, а тялото й сякаш се наля и успокои.

Една вечер, когато отново шумове притесняваха Милена, някой почука на вратата й. Тя спря да диша от уплаха, но стана бавно, взе пушката, която й бе оставила хазяйката, и попита на висок глас:

- Who is it?

- Sono Io, Marcello.

Милена остана неподвижна няколко секудни, после остави пушката и отвори вратата. Навън най-малкият син на търговеца на вино зъзнеше, но едва ли от топлия вятър, както Милена веднага разбра. Пусна го да влезе, посочи му масата. Донесе му чаша и му наля малко от виното на баща му. Седна срещу него, прииска й се да запали цигара. Усмихна му се, големите му очи не я изпускаха от поглед. Направи му знак за цигара, той веднага скочи и затърси по джобовете си. Извади смачкан пакет, беше плувнал в пот. Запали й несръчно цигарата, запали и на себе си, върна се на мястото. Гледаха се през масата, тя усещаше треперещото му тяло, възбудата му, неопитността му. Беше тихо и тъмно, горяха само две нощни лампи, навън вятърът се занимаваше сякаш с други къщи. Милена загаси наполовина изпушената цигара, стана, приближи Марчело и придърпа главата му към гърдите си. Треперенето му се засили, сякаш целия се разля по нея, вдишваше мириса й, а ръцете му я сграбчиха и повдигнаха като перце.

Любиха се дълго. Милена не бе спала с мъж от години и след първия си оргазъм се разплака, прегърнала още момчешкото тяло под себе си. После й трябваше много време, за да свърши отново, Марчело бе неуморим, нямаше нужда от почивка между кулминациите, ръцето му обхождаха тялото й ту като криле на пеперуда, ту като клещи и той влизаше отново и отново в нея. Малко преди разсъмване двамата заспаха смъртно уморени, Милена сънува къщата, която двамата с Константин купиха на морето, сънува, че се разпада греда по греда и че тя трябва да отиде, за да я спаси.

Сутринта Марчело си отиде, гледайки я с онзи безумен младежки поглед, на който само влюбените момчета на тази възраст са способни - обожание, решителност и лудост. Опита се да й каже, че ще се върне на обед, а очите му говореха приповдигнатите любовни признания, които не можеше да изрече устно, защото тя не би ги разбрала. Милена се усмихваше през цялото време, позволи му да я целуне по устата, след което проследи тичащата му фигура надолу по баира. Опакова нещата си за по-малко от един час, извика такси по телефона и отиде до пристанището. Корабът, който я отведе от Италия, тръгна точно в 12 часа. На възвишението зад пристанището й се стори, че вижда да изниква една запъхтяна мъжка фигура. Усмихна се. И помаха. Фигурата не реагира.

На другия ден взе редовния полет за София.

 

 

© Емануил А. Видински
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Емануил А. Видински. Места за дишане. София: Алтера, 2008.