КОТКАТА

Емануил А. Видински

web

От време на време ходех в един ресторант близо до университета. Харесвах Мексиканската салата и определена ракия. В един необичайно горещ ден в края на летния семестър се отбих там да обядвам. Заведението беше почти празно. Само вдясно от мен седеше млад мъж с извънредно черна коса и пиеше коняк с лед и кола. Аз си поръчах само салата, за ракия ми беше още рано. Запалих цигара и се отдадох на притесненията си по предстоящата сесия. Тогава я видях. Или може би тя ме видя, не зная. Беше от най-проста порода, с раирана козина в преобладаващо сив цвят. Но очите... през живота си не бях виждал такива котешки очи. Толкова проклето тъжни, свити и в същото време всмукващи чуждите. Така се изплаших от този поглед, че не обърнах никакво внимание на влязлата заедно с котката жена. Нея забелязах едва по-късно. В този момент бях прикован единствено от вниманието на животното. То ме гледаше упорито и спокойно, на няколко крачки от мен. След две-три минути бавно отвърна глава и с плавна походка изчезна. Не доядох салатата си; побързах да си тръгна.

На следващия ден отидох в ресторанта привечер. Тя пак беше там. Появи се на втората ми ракия, изгледа ме продължително и се отдалечи. Бях потен и скован. Какъв беше този ужас? Поръчах нова ракия и отидох до тоалетната с надеждата да видя как прави същото и с други клиенти. Нищо. Тръгнах си силно уплашен и в същото време развълнуван.

На третия ден отидох пак по обед. Младежът с черната коса отново беше там. На същата маса. Не след дълго котката влезе, следвана от жената, която видях преди два дни. С времето установих, че тя идваше точно в един часа, изпиваше едно кафе и след половин час си тръгваше. Веднага след това мъжът отдясно си поръчваше втори коняк и се отпускаше почти шумно. Междувременно аз бях изцяло под влияние на животното. Това ужасно, страшно и толкова прекрасно животно. С времето разбрах, че както аз идвах заради котката, така чернокосият младеж идваше заради жената. Ще я опиша съвсем накратко: беше винаги облечена в костюм, с пола и високи обувки; косата й бе червена и не много дълга. Очите не мога да определя, защото винаги гледаше надолу.

Всичко това продължи около месец. До онзи ден, в който я видях отвън. Тук трябва да поясня, че на път към университета винаги минавах покрай ресторанта. Но дотогава никога не я бях виждал. До онзи облачен ден. Спомням си, че отивах на изпит, беше събота и валеше. Тя седеше пред заведението и сякаш ме чакаше. Очите й ме обладаваха още отдалеч. Стомахът ми, и без това свит от притеснение заради изпита, се стегна още повече. Почти ме обзе паника, докато преминавах като сомнамбул покрай нея. Тя ме проследи с очи, докато отминах. Сега знам защо, но в онзи момент изпаднах в още по-голям ужас, отколкото в дните, когато ходех да я видя.

След изпита уговорих колегите да отидем другаде. Помня, че стояхме до късно в една отдалечена кръчма. Към полунощ, когато си тръгвах, не устоях на принудата да мина покрай ресторанта. Но ме очакваше зла гледка. На улицата, точно срещу входната врата, нощните лампи осветяваха малък сив труп. Беше премазана от кола, с главата надолу. Въздухът ми секна и аз се затичах в обратна посока. На следващия ден събрах сили да се върна. Дори петно не беше останало. Сега разбрах защо е стояла отвън: чакала ме е, защото е знаела какво ще стане, знаела е, че се виждаме за последно.

След няколко дни по стените около университета бяха разлепени некролози на млада жена. Познах я веднага. Прочетох датата на смъртта й. Беше същата нощ.

Преди една седмица случайно видях чернокосият младеж. Продаваше книги на една сергия. Седеше на малко столче и четеше някакво изследване върху котките.

В стаята ми притъмнява. Гледам портрета ти, мила. На него косите ти са по-къси.

06.2003

© Емануил А. Видински
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.07.2003, № 7 (44)