Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЯЛА РОЗА

Емануил А. Видински

web

Спомняш ли си как бягахме от слънцето, а то тичаше след нас, за да изсветли косите ни. Беше онова лято, в което се молехме за дъжд, за да видим червеите. Но дъжд не падаше, а червеите се гмуркаха някъде из пръстта под земята, без дори да подозират, че някой над тях си мечтае да ги види. Чакахме по-благоприятни времена, а междувременно се криехме от лъчите, които ни следваха навсякъде. Бяхме сигурни, че слънцето дебне само нашите тела. И как иначе, когато кожата на всяко друго дете беше неколкократно обелена и вече посиняла. Всички тичаха само по плувки из града и лъчите сякаш вече никакво внимание не им обръщаха. Докато нашите тела бяха бели като през февруари и всяко невнимание ни струваше болезнени червени петна. Баба ми и дядо ми се мръщеха и понякога дори ми крещяха да съблека панталона си и тениската с дълъг ръкав. Аз обаче не го правех и цяло лято ходех облечен като през октомври. Знаех и за твоите родители; и ти не ги слушаше. Опълчихме се срещу слънцето още в първия ден от ваканцията. Бяхме пристигнали в града и веднага се срещнахме. Отидохме да видим реката и тъй като бе толкова горещо, се съблякохме до кръста. Същата вечер и двамата се оплакахме от болки по гърба. След като установихме червенината, която пареше при допир, сключихме съюз срещу слънцето. Особено след като ми разказа, че баба ти смятала червеното за лош цвят, защото бил от дявола. И виното, и то било от дявола. Виж, ракията на дядо ти била друга работа. Тъй като не знаехме как да нападнем слънцето, решихме, че ще му отмъстим, като го дразним: а именно, като му бягаме. Оттогава обличахме дрехи, които изцяло ни покриваха, носехме шапки с козирки и търсехме сенките. Всеки ден, на свечеряване, се плезехме срещу залеза и бяхме убедени, че слънцето е почервеняло от гняв. В това откривахме потвърждение на бабината ти теория и бяхме доволни от поведението си. С времето останахме сами, защото децата ни смятаха за странни. Не ни тежеше. Радвахме се един на друг и се обединявахме в пакта си срещу слънцето. Веднъж закъснях, защото сутринта на гости ни бе някакъв роднина. Дойдох да те взема едва към обяд. У вас също имаше някакъв човек, твой чичо. Още седяхте на масата и майка ти ме покани да се присъединя. Помниш ли? Това беше важен ден. Този твой чичо доста се чуди на дрехите ни, а след като разбра, започна да се смее. Каза, че сме били като дъждовните червеи - и те излизали, когато нямало слънце, защото го мразели. От лъчите му изсъхвали. Оттогава бяхме убедени, че си имаме събратя. Нещо, на което никога не бяхме се надявали. А появилата се преди време по гърбовете ни червенина (която отдавна беше изчезнала) и сухотата на кожата ни не можеха да бъдат нищо друго освен началото на едно гигантско изсъхване. От този ден започнахме да се молим за дъжд. Дори тичахме в осем и половина да гледаме прогнозата за времето. После отново излизахме, за да дочакаме звездния миг на своето ежедневие - залеза. Искахме да се срещнем с червеите, да се видим, да обсъдим някой неща. Например общ план за действие. Желанието ни да завали беше и единственото общо с домашните ни. Те говореха постоянно, че било голяма суша, че ливадите били жълти, направо жълти и че земята се била пукала. За миг се обнадеждихме, че червеите ще излязат през дупките, особено ако ги извикаме, но се оказа, че те се криели още по-навътре, където имало вода. Ние се пляскахме по челата и се изчервявахме за глупостта си, а червеното не беше на добре. Веднъж, бяха минали вече повече от два месеца, по телевизията казаха, че през следващата седмица се очаквало да завали. До сряда все още бях изпълнен с търпение и сила. Но от четвъртък започнах да се безпокоя. В петък се намръщих, а в неделя изпаднах в истерия. Тогава плачех в очите ти, които ми подлагаше преди устните си, защото твърдеше, че сълзите ми били много солени и не обичаш да ги вкусваш. Така и не заваля. Не видяхме червеите, което отрови удовлетворението ни от това, че останахме бели каквито бяхме, когато пристигнахме. Отмъщението на слънцето беше непълно. В началото на септември заминахме. Следващата година те нямаше. Прекарах дългите месеци угнетен, верен на пакта ни. На следващата отново те нямаше; на следващата също. На четвъртата година те видях отдалеч. Беше в бански и отиваше на плаж с родителите си. След още две години те срещнах в града с едно по-голямо момче в червен панталон. Ти не ме забеляза. И това лято свърши. Вече е ранна есен, заваляха първите дъждове. Онзи ден се разхождах след, може би, последната лятна буря за сезона. Вървях по асфалта и се опитвах да помириша локвите. В един момент се спрях пред една по-голяма и, затворил очи, напрегнах обонянието си. Нищо не излезе. Само мириса на дъжд и свежест. Когато ги отворих, ги видях. Бяха толкова много и толкова щастливи. Стоях насред алеята и гледах как червеите се къпеха в радостта си. Усетих те почти веднага. Седеше на една пейка, върху найлоновия си плик, пълен вероятно с книги. Бяхме сами в парка. Заговорих те. Попитах те за червеите. Каза, че ги обичаш, възхищаваш им се и ти е мъчно за тях. Толкова дълго чакали мига си. Сега се казваше Мария и очите ти бяха сини.

05.2003

 

 

© Емануил А. Видински
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.06.2003, № 6 (43)