ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА СТРАДАНИЕТО В “ДВЕ ДУШИ” НА П. К. ЯВОРОВ

Димитър Станчев

web

П. К. Яворов е “мрачният” поет на своето време. “Млад -/ на младост зноя” не усетил; застинал в “мисъл тъмна”, която “коса на смърт размахва” срещу него; невиждащ друго, освен смъртта, той броди - воден от “непонятен тласък”, “улисан из тълпата като луд”, и “без сълзи” оплаква участта си (“Маска”). Движи се по незнайните пътища на света, често сковаван в потрес пред странностите на съдбата, в невъзможност да разбие “вечната” “Ледена стена”. В боязън от забравата: “И подир мене с пепел вятъра навсъде/ следите ми засипва: кой ги знай?” (“Две души”)

Вгледан в незримия “тъмен безкрай”, П. К. Яворов се разкъсва между човешките и свръхчовешките ценности. Животът на поета е непрестанно разпъване между абсолютното и невъзможността за осъществяването му; затова той е живот на борба. А както казва Н. Й. Вапцаров, “Борбата е безмилостно жестока”. Такава е тя и в трагическото съществуване на П. К. Яворов, но осмислена на фона на вътрешния душевен конфликт; освободена от ежедневно-битийната публичност и независеща от нищо физично. Затова П. К. Яворов е неспособен на човешка близост - той е в “царството на страданието”, породено от собствената му уникалност. Затова и в сърцата на хората остава като спомен за един самотник, изключителен в същността си пример за противоречивостта на човешкото мислене. Пречупвайки всичко през призмата на своето трагическо светоусещане, П. К. Яворов създава качествено нов свят - свят, изпълнен със самота. Свят, съществуващ само от желанието да намериш изход от него, за да се отправиш към далечното - метафизичното.

Самотата е основен мотив в поезията на П. К. Яворов. В стихотворението “Две души” тя е неотлъчно свързана с живота на лирическия герой, оковава го в “двойния пламък” на душевния му конфликт. “Две души” е творба за непрестанно продължаващото страдание. Символ на изтерзаната, ненамираща покой човешка душа, изправена пред въпроса за вечно предстоящ избор. Избор, намиращ се някъде между човешките ценности и “простора” на абсолюта. Затова страданието е екзистенциално - то е вътрешно, безначално и безкрайно, обричащо героя в постоянно търсене на нови мъки, на ново страдание. То е предопределено.

Още заглавието, като обособен, метаезиков израз по отношение на лирическата творба, внушава двойственост - “Две души”. То разкрива неединно по своята същност фикционално пространство, както и нематериалност, безплътност, призрачност на образите. Загатва за две субстанции, различни една от друга, при срещата на които е възможно пораждането на конфликт.

Конфликт, наличието на който се потвърждава веднага, със самото навлизане в тъканта на стихотворението. При това свидетелствата за него са разнопосочни. От една страна, общият смисъл и засилената глаголна употреба в началните два стиха (“не живея”, “горя”, “борят се”). От друга - строежът на фразата: акцентите върху всяко от съобщенията в границата на стиха, атомизирането им (“Аз не живея:/ аз горя./ Непримирими”) и междустиховият анжамбман (“Непримирими/ в гърдите ми”). От трета - ролята на пунктуацията в обосноваването на едното чрез другото (двоеточието като графично предаване на пояснителни отношения). В резултат на тези особености, характерни за поетиката на П. К. Яворов, се изразява откъснатостта на лирическия Аз от рамките на живота. Азът “не живее”, той “гори”, търсейки ново пространство. В акта на “горене” той открива мечтаната нова истина. Това е истината за самия него - той е раздвоен. Раздвоен между “живеенето” и “горенето”: едното - като факт, който е минало, а другото - като настояще, минало и бъдеще. “Горенето” е акт на спора, акт на конфликта - непрекъснат, постоянен, вечен. Като огъня.

А огънят е мястото, откъдето идва демонът, представящ половината от душата на лирическия герой. Демонът се свързва със злото. Той провокира разрушаването на социалните връзки. Враг е на човека и прониква в мислите му, за да го тласне към негативни прояви. Явява се в сънищата и предизвиква страх, ужас, кошмари. Свързан с фалша и лъжата, с изкушението и измяната, демонът е противник на ангела. Ангелът има друго естество - той е символ на доброто, на красотата и чистотата. Той не идва от живота. Той идва от “живота”, какъвто лирическият герой би желал да има - живот в абсолюта, в селенията на ангелите и мистичното.

Ангелът и демонът, серафичното и сатанинското са в непреодолим конфликт, но “в гърдите” на Аза съществуват заедно. Те го обричат на непрестанни мъки и болезнени терзания. Причина за страданията на Аза са целите му, които са екзистенциални цели. Основен проблем и смисъл в неговото съществуване е търсенето на метафизичната истина. Но лирическият герой не може да открие свещените скрижали на живота, защото се е откъснал от метежната бързина на битието, а и приземено-прагматичното не е неговото “Аз”. Всъщност те, скрижалите, са скрити дълбоко в душата му, дълбоко в предопределения вътрешен конфликт. Оказва се, че те са недостижими. Героят не може да намери пътя към тях, към абсолюта. Той е далече от метафизичната истина, далече от високите човешки ценности. Дирейки постоянно, трескаво, Азът открива, че е “никъде”, и пак страда. Невъзможността за проникване в истинското познание го измъчва и “суши”; той се чувства обречен на своята предопределеност. За героя страданието е пътят, който трябва да се извърви, той е бъдещето. Той е цената и от него няма изход, защото и ангелът, и демонът “пламъци дишат” - пламъците на конфликта.

Конфликтът между двата образа ги води към гибелната паст. Самоунищожителният акт е единственият начин за поддържането на магическия “двоен пламък” като път към истината. Лирическият герой осъзнава своята съдба и своето безсилие пред великата тайна. Той се самосъжалява и самооценява. Той се вижда в пламъка на собственото си страдание. Вижда “пепелта”, която оставя след себе си. Вижда, че ангелът като част от него също има гибелна участ. Той вижда всичко. Знае своето бъдеще, знае всичко. Знае, че няма да достигне абсолюта. Докато е жив, ще е все на границата между собствената си трагическа същност и метафизичната истина. Защото той е човек... И страда. Връзката “човек - страдание” е толкова добре изградена, че почти не се долавя разлика между двете понятия. Те са равнозначни. И винаги ще има “градушки” върху човека, докато съществува конфликтът в него, докато е жив самият човек. Терзанието е естественият му спътник. Навсякъде и във всичко властват “враждебни лица”. Светът е зъл в своята страдалческа непоносимост както за героя, така и за всички други като него. Защото и те, издигат ли се - падат, и техните души копнеят “на светло” да починат, но “все дирят” (“Аз страдам”). Такава е тяхната съдба.

“Новият” свят на П. К. Яворов не е поносим; още повече - разбираем за всички. Но той е единственото логично обяснение за душата на един търсещ човек, стремящ се към невъзможното, обречен на своята предопределеност. Разкривайки конфликта в съществуването на своите герои, поетът “изгаря” своята човешка мъка. За него тя е “добрият спътник”, следващ го навсякъде. И все пак “вечната стена” - с глава той не я разбива.

© Димитър Станчев, 2003
© Издателство LiterNet, 16. 05. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация В: “Годишник 2003 на Математическа гимназия “Д-р Петър Берон” - Варна", Варна, 2003.