Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 СЪРЦЕТО НА НИЩОТО

Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Изглежда бяхме в някаква пустиня, защото лицето на Пепи плуваше и се гърчеше в тлеещия от маранята въздух. За сметка на това гласът му звучеше ясно:

- Мисля, че можем да тръгваме.

- Готово ли е всичко?

Моят глас също звучеше ясно. Странно, предвид факта, че съзнанието ми се бе разпаднало на малки и големи острови и моето "Аз" скачаше от един на друг, без да знае къде да се установи. Бродех опипом из този странен архипелаг, с гадното чувство, че подобно на галактиките във вселената, неговите острови се отдалечават един от друг с главоломна скорост и няма кой да ги спре. Нали накрая трябваше да се установя на един от тях и да гледам смаляващите се късове от паметта ми, от въображението ми, от чувствата ми, докато изчезнат зад хоризонта. Какво щеше да стане тогава? Дали щях да се строполя мъртъв, като човек, комуто са отрязали ръцете и краката? Или щях да се почувствам радостно облекчен, заради това, че съм се отървал от собствените си излишъци, съхранен и приютен върху единственото парче от себе си, което не ме е напуснало, но и аз не съм го изтървал?

- Всичко е готово - каза Пепи с неестествено ясния си глас. - За всеки случай да проверим. Жив ли е Ленин?

- Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить! - гордо отрапортувах аз.

- Добре! Има ли проблеми със здравето Брежнев?

- Здравето има проблеми с Брежнев!

- Кога ще умре Тодор Живков?

- По всичко личи - чак през деветдесет и осма.

- Ш-ш-ш-т - започна да се кръсти Пепи, - да не чуе дявола. Хайде, за последно - в кой етап на развитото социалистическо общество се намираме в момента?

- В момента не се намираме никъде. Грешка - намираме се навсякъде. Във всеки един етап.

- Готово-о-о! - Пепи доволно потри ръце. - Елиминирахме времевия фактор. Сега да видим сметката и на пространствения. Къде се пресичат успоредните прави.

- Тук не могат. Пресичат се на друго място.

- Бравос! Ами как изчисляваме дължината на окръжността?

- Пием по петстотин!

- По деветстотин - поправи ме Пепи. - И какъв е резултатът?

- Делириум тременс!

- Ти си гений! - с възхищение каза иначе пестеливият на похвали Пепи. - Хайде, зареждай и да излитаме!

От мержеливостта пред мен изплува огромна чаша от мътно стъкло. Стискаха я костеливи пръсти с дълги, изкривени и мръсни нокти. Комай не беше ръката на Пепи, ама кой да се впуска в подробности. Ръката наведе чашата към мен и аз докоснах с устни грапавия й ръб. Река от лава потече в мен и изгори всичко по пътя си...

Свестих се нейде из лишено от координати пространство, сред облаци дим и пепел, а към мен с пълна скорост се носеше двойка метеори. Понечих да вдигна ръка и да се предпазя от неизбежния удар с тях, но двигателната ми система явно отказваше да се подчинява на мозъчните команди. Поне аз си въобразявах, че продължавам да имам мозък и че той продължава да изпраща сигнали към телесата ми. Метеорите обаче направиха плавен завой, минаха някъде зад мен и изневиделица цъфнаха пред очите ми. Оказа се, че не били метеори. Бяха Пепи и Мъро. Пепи стоеше прав в гранитно кошче за боклук. Кошчето се клатеше, сякаш се намираше в центъра на водовъртеж, но Пепи стоеше стабилно в него. По бузите му течаха сълзи. Устата му мълвеше: "Аз не съм вече Пепи, аз отдавна съм боклук и тук намерих своя дом!" Мъро кръжеше около Пепи стиснал здраво в лявата си ръка порцеланова плоча, върху която с калиграфска четчица и черен туш изписваше китайски йероглифи. Беше гол, но наметнал кожух със скъсани копчета. Пешовете на кожуха приплясваха от полета му и придаваха на цялата сцена ангелско великолепие.

Самият аз не виждах и не чувствах никаква част от себе си. Сякаш само очите ми бяха останали, но погледът ми обхващаше оня твърде малък периметър, в който Мъро и Пепи свободно се рееха. Тогава разбрах, че на това малко, осветено късче се бяха събрали душите на трима ни. Моята душа беше окастрена отвсякъде, та затова присъствах само с взора си. Душите на Пепи и Мъро си бяха цели-целенички, само че в телесна форма, която сякаш ги притесняваше. Ама как ще ги видя иначе, досетих се аз. Да не би да й е приятно на душата на Пепи в това боклукчийско кошче, сред огризки и фасове? Мигар ще се стопли възпълната Мърова душа от кожуха без копчета? Явно нямаше как. Те бяха тук за да ми покажат нещо важно, нещо, с което не трябваше да се разминавам. Затова с остатъците на волята си аз се плъзнах напред и подминах Пепи и Мъро. Исках да се обърна, но не можех. Носех се все напред и напред, към непрогледна мрачавина, от която не изпитвах страх. По пътя си подминавах всички, които харесвах. Бях щастлив, че те не ме сподирят към сърцето на нищото. Чувствах се като Джо Гидиън от финалната сцена на "Ах, този джаз". Първо минах покрай многото образи на Буцата, които той сам описваше и рисуваше. После се зададе Бухала, клатещ мъдро главата си. Когато се изравних с него, той ме замери със станиолово топче и назидателно рече: "Помни! "Мелник 13" е най-хубавото купешко вино." Зачудих се, защо пък трябва да помня, след като съм се стрелнал към забравата. Чуденето ми не продължи дълго: отпред изскочи Любашата. "Вярно е, че пуша много - казваше той с присъщата само за него сериозна веселост, - ама най-много да ме хване рак след петнайсет години. Обаче след петнайсет години ще лекуват рака. Тогава що да спирам цигарите?" Той не знаеше, че точно след петнайсет години ракът ще го довърши, затова весело и безгрижно си пееше: "Живей така, че гробарите да плачат!" Бях свидетел и мога да кажа, че на гробарите никак не им беше весело на неговото погребение. Ковчегът все не искаше да влиза в гроба и аз си представях, как духът му се възпротивява срещу това, оглозганото му от болестта трийсеткилограмово тяло да бъде вкопано в тясната дупка на гроба. Бог да го прости Любашата, обаче тогава, в оня мой полет, той беше по-жив от мене. Е, докато до ушите ми достигаше веселият му напев, насреща се зададе тъмният взор на Малин. С очи на велик инквизитор и душа на богоборец само Малин можеше да каже: "Жени, боя се зарад вас!" И го каза. Дори не се поколеба. Подир Малин идеше Мишо, леко заекващ и с купидонски лик. "Представи си - плещеше Мишо, - че си млад мъж, облечен си по последния писък на модата и кой знае защо си бил на последния етаж на нашия панелен блок. Слизаш в добро разположение на духа и когато отваряш вратата на асансьора, виждаш бременна жена, която връща от разходка кучето си. Бременната е жена ми и по стечение на обстоятелствата живее при мен, на първия етаж. В момента си търси ключа. Ти излизаш от асансьора. Чепиците са ти лъснати. Че как да не изриташ кучето, това просто ти идва откраки. Окото на кучето увисва на кръвоносните съдове и нервите, жена ми получава позиви за раждане и стрес, който не й позволява после да се върне в това жилище, а ти си тръгваш с чувството, че си осмислил вечерта си." След Мишо се задава Гареца. Тъжен, но с чувство за хумор. Държи в ръцете си котенце. Впоследствие котенцето му разказва играта, но това е друга история. Ей го и Плашето. Готин и плешив. След Плашето иде цяла редица. След редицата - нищо. Всмукваща те тъмна бездна. А сега, де! Прощаване ли беше този парад от образи и думи, или здрависване? Не можах да си отговоря. Чувах бавно затихваща гълчава, идваща от някакво ирационално "зад" мен. Чувах нокти и клюнове по стъклото на стаята си. И тогава нищото ме изтръгна от светлината, една негова клапа се отвори и плисна върху очите ми боя, по-черна от очите на Малин. Повече не помня.

 

 

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003

=============================
Първо издание, електронно.