Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Чистият въздух ме удари като юмрук в диафрагмата, чак се закашлях. По улиците отдавна нямаше никой, дори трамваите не се движеха. Виелицата бе стихнала, но снегът продължаваше да се сипе и безпощадно, пласт по пласт, да затрупва следите от отминалия ден. Все едно, нищо вече нямаше да се повтори, нищо нямаше да се изживее отново по същия начин. Нищо от това, което предстоеше, нямаше да компенсира онова, което се е стопило в безвъзвратността на миналото. Без да се замислям дали бих искал животът ми отново да се повтори, аз едва не се разридах от мъка при мисълта за оня миг на моето умиране, който неумолимо ме чакаше в бъдещето. Именно този миг бе пробляснал през снежната пелена, бе напомнил за себе си и бе стоварил върху душата ми мъката по неудържимостта на времето и крайността на моя живот. Трябва да съм бил много пиян. Иначе как да си обясня, че тъкмо в сладкото безвремие между вчера и утре, бях започнал да мисля за смъртта. [От лексикона на Пепи: "Колко прекрасен изглежда животът, когато си пиян! И какво хубаво избавление е смъртта, когато си махмурлия!"] Затова бях готов да падна на колене и да зацелувам ръцете на Тема, когато тя мина покрай мен - с прелест като за зимна нощ - разпери ръце и обърна лице към небето.

- Вижте, вижте! - възкликна тя. - Представете си, че снежинките не падат, че не се движат. Все едно, ти летиш нагоре и нагоре. Прекрасно е!

Без да мисли, Пешо Мастиката вдигна глава, загуби равновесие и за малко да счупи витрината. Именно тогава се намеси Мъро. Поривно тръгна през снега и зарецетира: "Печальный Демон, дух изгнанья, летал над грешною землей, и лучших дней воспоминанья пред ним теснилися толпой..." Ритъмът на крачките му бе в синхрон със стихотворната стъпка. Беше велико! Пепи, за да не остане по-назад, се изпъна, взе се в ръце и започна: "Друг мой, друг мой, я очень и очень болен." Внимаваше да не стъпва в дирите на Мъро. "Не мога да тъпча върху поезията и да размазвам нейния смисъл - обясни по-късно той. - Оная вечер Мъро бе самият Демон. Ти видя ли как светеха следите му? Сякаш всяка стъпкана снежинка бе избухнала в огнен цвят. Уж вървях редом, а не ми достигаха сили да заредя стъпките си с енергия, колкото неговата."

И така, Демонът пердашеше напред, воден от ритъма на поемата, Черният човек го следваше по петите, а Пешо, Тема и моя милост ги наблюдавахме. Тема промуши ръка под моята и леко се облегна отгоре ми.

- Големи сте образи - каза тя в ухото ми.

Това, изглежда, беше комплимент. Тема си ги умееше тези работи. Разбира се, остроумието и елегантността на стила са неща, които имат значение. Но не и в онзи момент, когато пръстите ни бяха преплетени в моя джоб. Изглежда Пешо Мастиката бе решил да последва светлия пример на Пепи и Мъро, защото политна напред и патетично започна:

- Веднъж шурито...

- Седеше до бурето - помогнах му аз.

Щяхме да се справим с общи усилия.

- Седеше на служебната маса с някакъв негов авер - развали той поетическия финал на вечерта. - Тогава работех в "Заводска среща". "Батко, вика, нали черпиш?" Виж, за черпене може да си отвори устата, че и приказката си да върже. "Черпя, викам, де ще ходя. Ама авера ти да си плаща." "Ще плаща бе, батко, що да не плаща. Сега ми донеси, вика, бутилка гроздова и ми направи две шопски." "Чакай бе, нали авера ти ще си плаща!" "На него му дай голяма водка, той я пие без мезе. Ама, айде да не му стане нещо на човека, донеси му виличка: ако му се прииска, да си бодне някое доматче. На мен нали знаеш - лъжица." Знам аз, как да не знам. И като я подпукаха... Шурито си поръча три бутилки гроздова. Оня си плати сто грама водка. Налива му шурито в чашата, ръчка го да си вземе от салатата... Нали му е авер! Де що изпиха за моя сметка беше. А, да спрат, а, да се задавят. Няма, братче! Едва наченаха третата бутилка, шурито иска четвърта. Като някаква хиена. "До тука беше, викам, бюфетът затвори!" "Батко, репчи ми се шурито, не си слагай грях на душата. По-добре признай, че ти се свиди." А бе, ти кръвчицата ми изпи, викам си аз, за една ракия ли ще ми се свиди. А на него: "Що да отварям още една бутилка, тая още не сте изпили. Айде, свършете я, пък после ще видим." "Няма какво да гледаме, не мирясва оня, свидлив си беше, свидлив ще си умреш." "Аз ли съм свидлив, бе! Три бутилки ракия и десет салати оплюскахте за моя сметка! Поне да ми беше налял една чаша." Шурито ме сочи с пръст на авера си и му вика: "Скиваш ли го? На кака живота почерни, а мен все в устата ме гледа, да не взема да го подпия. Той от три мастики прави главата, седнал на мен сметка да държи колко мога да пия. Че аз мога да изпия целия бюфет, бе!" Чувам аз едно "Не можеш!" и в следващия миг разбирам, че се е изплъзнало от таз мойта пуста уста. "Не мога ли, впрегна се шурито, дай тука един супник!" Нося аз като малоумен от кухнята един супник, оня сипва ракията. "Дай коняк!" Нося му коняк. Сипва го. После сипа вино, бира, мастика и мента. "Друго няма ли?" "Има, викам му, газ в газената лампа." Нали ни задължават да имаме газени лампи, та като спре тока, да можем да си приберем сметките. "Носи лампата!" Нося я, тоя тиквеник сипва газта. Цялото заведение се събрало, чудят се какво ли ще става тука. А един колега взе, че се обади: "Имаме и миша отрова." "Знаех си аз, че си скръндза" - вика шурито. Ама като ви казвам "вика", значи, че наистина вика. Крещи, че се не трае. Пък клиентите, персонала - всички го наобиколили и се хилят. А той се върти като шугав, дръгне се, сякаш сърбел го гони навсякъде. И ръси отровата вътре. Разбърква всичко с лъжицата си, после вдига супника и го излочва до дупка. Взе акъла на всички. Край, викам си, най-накрая ще пукне. Къде ти. Поседя така с изцъклени зъркели, после се уригна като някой хипопотам. Аверът му без малко да припадне от смрадта. "Видя ли бе, пейзан такъв! - изкрещя ми като обезумял щурито и задърпа другия. - Айде да си ходиме, че ако ме събори, тоя като нищо ще ми тегли ножа!" Хукнаха, та се не видяха. Мен заради това ме изгониха от "Заводска среща". Обаче и на шурито не му се размина. Първо си загубил авера, после не го пуснали в общежитието, че накрая си хванал едно такси да го кара на село, при майка му. Ама що да не си хване такси, нали пари си беше спестил при мене. Закарало го таксито, а той, за да не буди майка си, легнал в пристройката, в лятната кухня. Събудил се посред нощ от глад. То, мишата отрова, изглежда, му ощавила стомаха. Видял, че на печката стои някаква голяма тенджера и без да пали лампата бръкнал да види какво е. Видяло му се шкембе. Хванал един нож - рязал, ял, рязал, ял... Сторило му се вкусно, че бая си похапнал. После легнал и откъртил. Събудил се сутринта целият схванат от коремна болка. Майка му пищи и си скубе косите. Била сложила пуловера му да се боядисва, а шурито го припознало с шкембе. Взело, че му изяло левия ръкав и малко от предницата. Едвам отърва перитонита. С жената ходихме да го видим в болницата. Лежи, мълчи, целият в сини петна - от боята. Хак му е.

Сервитьорът разказа всичко това като тъпчеше на едно място и залиташе напред-назад пред витрината на "Тракия". Сгушена в мен, Тема комай не го слушаше. Тя бе скръстила краката си и със затворени очи леко се поклащаше. Все едно си тананикаше наум и си представяше как танцува на мелодията. Всъщност, докато Пешо Мастиката редеше своята "Шуреада" в сива проза, Мъро и Пепи, все така рецитирайки, се скриха от погледите ни. Гласовете им се чуваха все по-отдалеч, затова предложих да тръгваме.

- Що ли да идвам - каза Пешо Мастиката. - Вий сте млади, аз съм фиркан, какво ще ме правите. Вътре имаме един миндер, който закъса - спи на него. И без туй съм утре първа смяна.

Понечих да възразя, защото не бяхме се разбирали така, обаче Тема поривисто ми стисна ръката. Замълчах си, а сервитьорът тъжно се наведе над катинара и несръчно заопитва ключовете. Предложих да му помогна. Той отказа, но когато изтърва връзката, се наложи и аз да поровя в снега. С общи усилия отворихме, после той дълго заключва отвътре. Светла личност беше Пешо. Алкохолът не го озлобяваше и той примирено приемаше житейската си несрета.

Повече прегърнати, отколкото хванати под ръка, с Тема тръгнахме по пресните следи на Мъро и Пепи. Никога не съм виждал по-изразителни стъпки в снега. По тях можеше да се прочете не само казаното от двамата, но дори и помисленото. "Ако не успея да избягам - говореха следите на Мъро, - ще се наложи да ги накарам да ме изгонят. Дано да ме изгонят заедно с Тема." Като своеобразен контрапункт, следите на Пепи направо заявяваха: "Не трябва да се обричаме на без-Темие." На "Ситняково", обаче, следите на двамата се губеха нейде из издълбаните коловози на преминалите коли.

- Сигурно са взели такси - каза Тема.

Безмълвието на зимната нощ царстваше наоколо. Не се долавяше присъствието на нищо - нито на човек, нито на автомобил.

- Ако искаш да почакаме - рекох аз. - Може да мине някое такси.

- Няма смисъл. И без това премръзнахме пред "Тракия".

Поехме курс към кино "Изток" като мачкахме снега непоетично и одумвахме Пепи и Мъро. Обясних на Тема, че двамата са гении, но не като нея - "на чистата красота", разбирана като естетически идеал, а на патетичните жестове и вдъхновените тиради.

- Ако приемем, че светът, в който живеем, е музей на досадата, тогава Пепи и Мъро са от онази част на персонала му, която се занимава с откриването на тайни ниши и тунели, на остроумни механизми, вградени в стените и пода, на потънали в прах тавански стаи и миришещи на плесен мазета, на изличени стенописи и скрити огледала. Те правят всичко това, за да мотивират посетителите на музея. Иначе ония ще престанат да идват. Тогава Пепи и Мъро също ще трябва да си ходят.

- И защо не ни изчакаха - отвърна Тема. - Можеха да се върнат с таксито и да ни вземат. Нека сега да мръзнат пред квартирата ти.

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.