Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Налях на Пепи едно успокоително, налях и на себе си. След толкова много пиене вече бях просмукан от миризмата на алкохол, но интересно, въпреки изтощението се чувствах обладан от някаква странна трезвост. Това беше трезвостта на свръхпияния - граничното състояние, при което ти си стигнал такава непредполагаема крайност, че от нейната противоположност практически не те дели нищо. Оттук нататък пиенето само некрозира плътта ти (което аз усещах в изтръпналата безчувственост на кожата и органите си), а разсъдъкът ти става все по-ясен, по-подреден и изчистен. Грешат тези, които си мислят, че това е апотеоз на диалектиката; точно обратното - то е тържество на релативизма. Колкото повече отдалечаваме две неща едно от друго, толкова по-ясно ги различаваме, но когато разстоянието помежду им стане толкова голямо, че да се вижда само едното, ние вече не можем да кажем кое от двете е то. Струва ни се, че е ту едното, ту другото; че едното се е превърнало в другото; че е едното и другото едновременно. Същото като покоя и движението, като повърхността и бездната, като грозното и красивото... Питате се какво е това ли? Веднъж Пепи обясни на Джери тези неща долу-горе по следния начин:

- Ако искаш да мислиш правилно, трябва да се абстрахираш от диалектиката, трябва да забравиш кой е Хегел и задължително да пратиш разните количества, качества, борби и дружби на противоположностите, отрицания на отрицанията, на майната им. Представи си, че караш кола, че натискаш газта и тя се движи все по-бързо. Какво следва от това?

Както обикновено, Джери неспокойно мърда и се оглежда. Пепи му изяснява въпроса:

- Ти се движиш все по-бързо. От все по-бързото движение, ние трябва да стигнем до покоя. Как?

- Спира ни катаджия - радостно отвръща Джери.

- Това не е покой, това е принуда - вика Пепи.

- Блъскаме се в дърво и умираме - още по-радостно отвръща Джери, сигурен, че е осигурил покой както на колата, така и на нас самите, при това - вечен.

- Джери - казва му вече вбесен Пепи, - ако не се съсредоточиш, преставам да ти обяснявам каквото и да е!

Джери бърчи чело и ясно се вижда как мислите текат по него. Ех, как би го подхванал сега Пепи, как би го "транжирал на субинтелектуални атоми" [От лексикона на Пепи: "Интелектът на Джери е фикция, която допускаме само за да можем по-лесно да понесем действителността, в която, за съжаление, присъства и той. Ако пренебрегнем това удобство, неминуемо ще установим, че на мястото на интелекта в Джери свободно плуват свръхлеки субинтелектуални (т.е. изпразнени от съдържание и лишени от смисъл) атоми. Интелектът е нещо сложно и непостижимо за Джери. Защото, ако приемем, че всяко сложно нещо се състои от прости неща, то неизбежно следва да заключим, че Джери е несъвместим със сложните неща, тъй като по-просто нещо от него няма.] За беда, днес Пепи не е обхванат от чувство за свирепа справедливост, Джери дори го отегчава. Пепи клати глава, въздъхва и казва:

- Виж как става това. Когато караш бавно, ти се безпокоиш: дали спазваш правилата, дали не си пийнал повечко снощи, дали книжката ти е в джоба, дали мигачите ти работят, дали в аптечката има бинт, дали не трябваше да минаваш преглед скоро, дали пък и старшина Винтчо не те дебне тъдява. Движиш се все по-бързо и безпокойствата ти започват едно по едно да падат по пътя и да се изгубват в перспективата на огледалото за обратно виждане. Последен пада образът на Винтчо от Тъдява. И той изчезва в перспективата на...

А Джери, извил гръбнак като сиамски котарак в напрегнато очакване, поглъща жадно думите на Пепи. Пепи пък си ги реди така, както той си знае:

- Скоростта става все по-голяма и по-голяма, а тебе те обзема все по-тържествено спокойствие. Първо изживяваш освобождаващ катарзис...

При последната дума Джери мъчително преглъща. Пепи го тупа свойски по рамото:

- Не го бъркай с оргазъм, Джери, чети по-внимателно речниците.

- И Аристотел да чете - обажда се назидателно Мъро, както винаги на линия, захапал кренвирш с нещастна физиономия, - в "Поетиката" на Аристотел го пише.

- След катарзиса с още по-високата скорост идва апатията, после калокагатията, след нея - атараксията, а на финала ни чака - Пепи прави пауза, за да може слисаният Джери да улови смисловата поанта, - там ни чака пълната невъзмутимост на духа, т.е. покоят. Ей това ни чака, докато все по-шеметно летим през дупките на пътя. Ама защо ли ти го обяснявам с коли и тям подобни. Те още древните гърци са си го казали: покоят е движение с безкрайно голяма скорост. Щото, ако се движим с безкрайно голяма скорост, в един миг ние ще обхождаме всички възможни точки от пространството и в края на тоя миг ще се озоваваме пак в точката, от която сме тръгнали.

Джери изглежда се е съвзел. С нахилена физиономия, нахалство, което никога не си позволява в компанията на Пепи, защото Пепи винаги си го държи омаломощен [От лексикона на Пепи: "Джери е като противобясна ваксина - трябва да се държи омаломощен, за да е полезен, иначе се превръща в епидемия."] и съвсем йезуитски казва:

- Докажи го, де!

Ей това вече никъде го няма! Джери е започнал да си отмъщава! Посегнал е на своята светиня! Влязъл е в храма с кални обувки, върти се, тъпче и цапа наоколо! Пепи, съкрушен от предателството, поглежда Джери право в очите и с посърнал глас го пита:

- Не ми ли вярваш? Не можеш ли да приемеш това, което ти казвам и без доказателства?

- Докажи го, де! - инати се Джери. - Нали всичко можеш да докажеш!

Пепи обаче успява да извади обезумял от мъка поглед, от който разбирам, че отново разиграва поучителното театро "От ума си тегли".

- Джери, Джери, сине мой - с треперещ от преглътнатите сълзи глас каканиже Пепи. - Нима ще се отречеш от мен? Нима ще изоставиш своя гуру? Нима ще отсечеш дървото на познанието, което така щедро те храни с плодовете си? Нима ще съблечеш плащеницата, с която така грижливо обвих душата ти? Нима ще предпочетеш тревогите и суетата на деня пред светлите перспективи на истината и вечността? Нима ще се окажеш низка твар, която неблагодарно ще се скрие в неистовата сянка, вместо смирено да полегне под благия ми взор?

Гласът на Пепи постепенно е укрепнал и гневните му трели се сипят върху нещастното тяло на Джери:

- Как може да ми искаш доказателства, нещастнико? За теб най-голямото и единствено доказателство съм аз! О, да, да. Ти се чувстваш укрепнал духовно и смяташ, че си готов да се справяш и без мен. Добре, щом е тъй. Но те лишавам от право на разкаяние. Плачи и скърцай със зъби, докато се съдереш, но аз ще остана глух и ням. Какво избираш за последно: мен или доказателствата?

Джери, който трудно издържа подобни тиради, вече е готов да си бръкне от скука в носа, но последните думи на Пепи го връщат в реалността. Той си няма никаква представа какъв е бил отправеният към него въпрос и тогава, както обикновено, Мъро решава да подклади огъня с две-три дръвца. Той вече е приключил с камарата кренвирши, които стояха пред него само допреди половин час и сега спокойно може да се погрижи за доброто им усвояване от организма. [От лексикона на Пепи: "Мъро се забавлява, защото смята, че това подобрява храносмилането. Веднъж ме накара цял ден да обикаляме Малашевските гробища и да четем надгробните надписи. С очите си бил видял, как котаракът на хазяина му си оправил запека чак когато накъсали в легена за котешки нужди вестник, в който бил поместен некрологът на виден другар.]

- Тъй като има най-различни видове доказателства - започва Мъро, като успешно потиска соевите газове, напиращи от стомашно-чревния му тракт, - ти, Джери, трябва да изясниш точно какво доказателство искаш: индуктивно, дедуктивно или някакво друго.

Джери не е очаквал такова усложнение. Мига, чеше си чатала и се чуди Хвърковатата чета ли се е задала насреща му или пък Радецки пристига с гръм. Мъро продължава, като мимоходом отбелязва, че германските кренвирши, и изобщо - салами, са къде по-вкусни (нали са си от месо!):

- Мен ако питаш, трябва да поискаш онтологическо доказателство. От него измъкване няма. Ако не могат онтологическо доказателство да ти дадат, е-хе-е...

Колко му трябва на Джери? Влиза в капана с двата крака.

- А! Ей такова доказателство искам!

- Какво? - пита Пепи.

- Такова, де... Онто, там...

- Онтологическо - помага Мъро.

- Нали туй викам и аз - онтологическо.

Всички чуваме как дверите на ада звучно се захлопват зад гърба на Джери. Дошло е време стратегическият гений на Пепи да блесне с пълна сила.

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.