Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 ПОСЛЕДНОТО КРЪЧМЕ

Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Решението да не разтуряме компанията бе взето по-рано вечерта. Пиехме в доста здраво темпо, но не може да се каже, че се наливахме. По-важното бе, че постигахме някакъв синхрон в говоренето. Пепи късаше от дървото на познанието всякакви идеи, аз му помагах, доколкото мога. Мъро гарнираше всичко със стилни, макар и в скептичен дух, реплики. Сервитьорът препускаше като състезателен кон из цялото заведение, само и само да поседи повечко при нас. Тема ни гледаше невярващо. Отдавна си бе изпила двете водки и изпушила петте цигари. Сега даянеше на нови партиди, без да им смята бройката. Само масивният чичо от съседната маса ни гледаше мрачно. Това не убягна от вниманието на Пепи и той шепнешком попита Пешо кой е този.

- Доктора - отвърна Пешо. - Всеки ден си пие тука, но си плаща редовно сметката, че и бакшиш оставя.

- Нещо не ни харесва - констатира Пепи и с вдигната чаша викна гръмогласно: - Наздраве, Докторе.

Докторът изсумтя нещо, но не вдигна в отговор своята чаша. Е, к'во пък толкова. Оставихме го на мира, но си личеше, че ни слуша и постепенно ни набира. Накрая не издържа, дойде и се тръсна на нашата маса.

- Не мога да ви слушам глупостите! - каза той внушително.

Мъро се сви виновно. В първия момент Пепи се вбеси, но после весело каза:

- Нали тука ще ги чуваш по-добре бе, Докторе! Ако си отидеш на твоята маса, може и да пропуснеш някоя глупост...

Лицето на Доктора се наля с кръв. Той положи огромните си длани на масата и тогава видяхме, че крие в тях водна чаша, догоре пълна с водка.

- Първо "наздраве"! - рече той.

- Така може - отвърна Пепи. - Предполагам, че това е отговорът на нашето "наздраве"?

- Това е поздрав между хора, които пият алкохол. Обаче, хората, които пият алкохол, не заслужават да бъдат поздравявани.

- Виж ти! Да вземат тогава да им отрежат главите. Гръклянът като е прерязан, алкохолът ще тече навън и няма да им вреди.

- Вреди, не вреди, алкохолът сам идва в живота ти. Той е последният ти скъп гостенин. Сядаш си с него в последното си кръчме, прегръщаш го приятелски и двамата си хортувате до мига на забравата.

- Какъв е проблемът тогава? - все още наперено попита Пепи.

- Проблемът е, че не чакате той да дойде, а вие отивате при него. Отгоре на всичко и химни му пеете. Светът ставал по-различен, появявали се нови искрящи смисли, поантата на живота променяла своя акцент... Дрън, дрън.

- А-а - сети се Пепи, - сега сме в десетдневката на трезвеността. Вас, докторите, сигурно по служебна линия ви карат да ходите по кръчмите и да изнасяте беседи. Поне плащат ли ви?

- Аз вече не работя, момче. Ръцете ми треперят, когато не съм пил. Ще взема да клъцна някой, където не трябва. А да се пие на работа е не просто нарушение. Това е престъпление.

- На нас гласовете ни не треперят като сме трезви - резонно отбеляза Пепи. - И тъй като ще си изкарваме хляба именно с гласовете, не виждам какво лошо има в това, че сме тръгнали по кръчмите и си приказваме това, което ни харесва.

- Приказвате, защото сте в началото. После няма да приказвате. Само ще ломотите, ще издавате нечленоразделни звуци и ще си вдигате пръста, за да си поръчате следващото.

Докторът отпи едра глътка, пое шумно въздух и продължи:

- Нещата около вас постепенно ще изчезнат - първо далечните, после и близките. Най-напред ще ви станат безразлични, после ще забравите имената им, накрая ще престанете да ги забелязвате. Масата, чашата и лампата - ето ги трите кита, на които ще се крепи светът. Друго няма да има. Казвам ви го, защото съм минал по този път. Единствената институция, която признавам, е това последно кръчме. Масата, чашата и лампата са моите Вяра, Надежда и Любов. Пиенето на алкохол е достойно занимание за старостта, отчаянието и безнадеждността. Вие не сте стари и отчаяни. Не знаете какво е това безнадеждност. Любете се. Ходете.

Докторът рязко млъкна, пресуши чашата и равнодушно изслуша въпроса на Пепи:

- И къде да ходим? По комсомолски събрания и Ленински съботници? По стълбиците на кариерата? По етажите на властта?

- Не зная - каза Доктора.

Той се върна на своята маса, за отрицателно време опраска още двеста грама, плати и си тръгна, без да се сбогува с нас. Имаше късмет, че още не бяхме чели Венечка Ерофеев, иначе щяхме да го размажем.

- Що за енигматична личност? - промълви Мъро, след като дезактивира остатъчната радиация с ново количество ментовка.

Та тъкмо краткотрайното присъствие на Доктора при нас обедини компанията около идеята да не се поддаваме на нихилистичните му внушения. Социалната ни цялост следваше да се съхрани и през нощта. Тъй като моята квартира бе най-близо и най-безлюдна, именно там трябваше да пренесем духа на кръчмата. Но ето, че Пешо Мастиката не беше проявил характер и се бе поддал на лумпенпролетарския си манталитет. Неговият полет бе приключил, преди още да се отлепи от пистата.

Когато с Тема най-после пристигнахме, сгрети вътрешно, но с премръзнали носове, Пепи и Мъро също ги нямаше. Или си бяха тръгнали, или не бяха идвали изобщо. Не можах да преценя аз ли ги бях предал със закъснението си, или те се бяха избудалкали с мен. Видях, че Тема се колебае.

- Не се притеснявай - рекох аз, - Бухала го няма. Целият апартамент е празен. Ще спиш на самостоятелно легло.

- Кой е Бухала? - запита Тема като тръгна по стълбите пред мен.

- Съквартирантът ми.

- И защо е Бухал? Не може да спи нощно време?

- Ами, така си викаме един на друг.

- Я, гледай ти, това е нещо ново. Твоите приятели нищо не казаха по този повод тази вечер. Ушите ми се изприщиха да слушам кой кого как трябва да вика. Сега излиза, че можем взаимно да се викаме.

- Не стана на въпрос - обясних аз, докато отключвах и влизахме. - Това е някаква моя прищевка. Да наричам някого така, както той нарича мен. Нещо като парола за разпознаване, когато си в тълпата и трябва да повикаш другарчето си. И удобен начин пръв да разбереш, когато другарчето ти не иска вече да другарува с тебе. Примерно, ти да му викнеш "Горски", а той да ти отвърне "Бракониер".

- Значи, щом ти ми викаш Тема, а аз на теб - Боби, не сме приятелчета?

- Съгласи се, че ти не можеш да ме наречеш Тема, а аз теб - Боби. Понякога това не пречи на приятелството. Като помислиш колко Ивановци има на тоя свят, остава само заради това всички да са приятели. Тук не става дума за имена, а за прякори. Искаш ли водка?

- Приключихме с пиенето! - отсече Тема.

- С какво да те почерпя? - настоях аз.

- С нищо - рече тя. - Просто ми дай хавлия, някаква чиста пижама и ме пусни до банята.

Направих го, после се пооблегнах на възглавницата на леглото. Последното нещо, което си представих, бяха отпуснатите ръце на Тема, които бавно се кръстосват, хващат краищата на полото и в шеметно движение нагоре се разплитат. Разхвърчаха се искри, тъмнината пламна и огненият океан бе прорязан от огромния бюст на Тема. Когато се събудих, нея я нямаше. Една случайно хрумнала ми и после забравена Тема.

- Тук ли е Тема? - ревниво попита Пепи, когато няколко минути след като се бях изкъпал и избръснал звъннаха с Мъро на вратата.

- Няма я - отвърнах, като не допуснах самодоволни нотки в гласа си.

- Че къде ли ще е? - Пепи без нужда надникна на терасата, под масата и леглото.

- Няма я, Пепи - повторих аз. - Отишла си е. Вие къде изчезнахте снощи?

- Водих Мъро до тях. Намерих го на "Ситняково" в състояние на творческо изтощение. Така е то, като не си подбира репертоара. Лермонтов е труден за пресъздаване.

Мъро, който със скептическа гримаса наблюдаваше и слушаше Пепи, измъкна от шкафчето до леглото ми останалата от вчера бутилка водка и му я подаде с думите:

- Убий звяра в себе си!

Пепи надигна бутилката и ако не уби, то поне нанесе смъртоносна рана на звяра в себе си.

- Не се впрягай толкова, Пепи. Ти каза, че сме тръгнали по кръчмите. Приеми, че животът е такъв - като ходене по кръчмите. Влизаш, постояваш, излизаш. В една кръчма, после в друга. Попадаш на една Тема, после на друга.

- Да бе, животът е кръчма - кисело рече Пепи. - Много са ти евтини метафорите тази сутрин.

От тези думи разбрах, че няма да ми се размине. Оказах се прав. Обикаляхме кръчмите в триъгълника "Петте кьошета - ВМИ - Пирогов" и Пепи така ме пришпори с темпото на пиене, че до обяд вече се бях опопил. После тръгнахме по посока на центъра и навсякъде, където отседнехме, бях демонстриран като екзотичен екземпляр. Пепи подаваше коварни реплики, а аз плещех простотии, които в момента ми се струваха големи остроумия. Нашето дуо имаше променлив успех: някъде ни гледаха кръвнишки, на други места ни черпеха. Колкото до Мъро, той ставаше все по-мрачен и вял. Тъй де, Пепи нали на мен имаше тъпкано да връща, върху мен се беше съсредоточил; колко му е на Мъро да се почувства пренебрегнат. А Пепи постепенно освирепяваше. Колкото и да бях фиркан, разбирах, че всичко е заради Тема. Нямаше късмет днес Пепи, никакви Теми не стояха на гюме в обикаляните кръчми. Вярно, тук-таме разни лелки-пиянделки ни хвърляха похотливи погледи, натискаха се за по някое питие, рошеха косите ни с пухкави пръсти и използваха всеки сгоден случай повехналите им синьо-бели меса да попадат под погледите ни. Ние давехме погнусата си в нови количества алкохол. В противовес на народната мъдрост, според която между грозната и красивата жена разликата е три ракии, с всяка следваща глътка лелките ставаха все по-противни. В един момент ми се стори, че всъщност по кръчмите ни сподиря една и съща вещица. Все същите нескопосно къносани коси, все същата голяма уста, изцапана с евтино червило, все същият безсрамен кикот, разкриващ безвкусната смесица от метални и златни коронки по зъбите. И бръчките същите - пълни с кал от потта и пудрата; и шията - като на оскубана гълъбица; и гърдите в деколтето - като дунапренена гъба, току-що изцедена от мръсната вода... Пепи вършеше какви ли не еквилибристики, за да ги шитне на мен, ама те упорито налитаха на него. Той им казваше, че са "магесани от зли магесници", питаше ги дали, ако ги целуне, ще се превърнат в принцеси и настояваше да споделят с него спомените си от живота на бохемата през трийсетте. В крайна сметка ги прогонваше със заклинателни знаци и молитвени откъси на латински. Вглъбен във висшия пилотаж на Пепи, съвсем бях престанал да обръщам внимание на Мъро. Когато се озовахме, в резултат на странен дрейф, в кръчмата "Деветте магарета" и Мъро не си поръча нищо за ядене, бях обзет от тревога. Продължаваше да си прилича на езическо божество, но в момента това божество беше или много болно, или (пу, пу, в пазвата) - мъртво. Лицето на Мъро бе застинало в гримаса, която напомняше изображение на китайски дракон. Сбутах Пепи и кимнах към Мъро. Пепи се стресна.

- Хей, Мъро! Какво ти стана бе, човек? Да не си се наакал?

С последните думи на Пепи Мъро излезе от ступора. Първо си врътна очите, после размърда пръстите на лявата си ръка. Накрая прегракнало каза:

- Лампата, чашата, масата! Не мога да живея повече така! Трябват ми повече опорни точки - не за да преобърна, а за да не повърна върху света. Искам да замина. Искам да стана космонавт и да отлетя за Марс. Искам да ме съпровожда русокоса миньонка със сини очи. Не трябва да е по-висока от метър и петдесет. На тегло да е около четирсет и два килограма и триста и петдесет грама, съсредоточени главно в гърдите и ханша. Сега си тръгвам за квартирата, защото нищо от това не може да ми се случи. А не искам то да не ми се случва в последното кръчме. Но за да бъда удовлетворен, налага се на път за вкъщи да свърша една малка работа.

- Малките работи - в тоалетната! - прекъсна го Пепи. - Ти само голямата да не си свършил, че я оплескахме!

- Малката работа - безизразно продължи Мъро, - е да мина покрай един магазин. На него със светещи букви пише същото: "Магазин". Имам "служебна благодарност" от казармата за отлична стрелба. Ще си напълня джобовете с камъни и ще изпотроша светещата витрина...

- Ще те приберат в районното - не го оставяше на мира Пепи. - Там водят в тоалетната чак сутринта.

- Няма да троша всичко. Ще оставя да светят средните букви: "аз". "Аз"-ът не трябва да се губи сред други светещи букви. Те са фалшиви и заслужава да бъдат строшени. Нека да ме приберат в районното! Нали моето "аз" ще свети всяка нощ, докато не оправят останалите букви? Когато ме пуснат, пак ще ги изпотроша. Моля, не ме съпровождайте до изхода.

Мъро тържествено напусна сцената и изчезна в тъмата. Само вихър леден въздух остана от него. Пепи въздъхна, каза, че отива до тоалетната и, че там, пред олтаря на писоара ще се кръсти и моли за душата и отделителните органи на Мъро. Останах сам на масата и отново снощната мъка ми стегна гърдите. Предчувствието, че нещата не отиват на добре, се подхранваше и от подозрителните погледи на сервитьорката - младо и проклето момиче, с което имахме кратка схватка на влизане в "Деветте магарета". То първо ни се изрепчи - нямало да ни сервира, били сме пияни.

- Момиче - рече му авторитетно Пепи, - тук всеки един е по-пиян от трима ни взети заедно. Ние сме интелигентни мъже, отдали се временно и с научна цел на порока. Всички тук са жертви на порока, докато ние имаме силите да направим порока наша жертва. Ще лишиш ли "безмълвното мнозинство" от удовлетворителна за него гледка?

Сервитьорката ни пусна, но не ни изпусна от поглед. Заяждаше се, когато поръчвахме, отвръщаше троснато, когато я питахме нещо, блъскаше чашите и чиниите, когато дойдеше да ни сервира. С две думи - изнервяше обстановката.

- Тая и вещиците е прогонила! - опитах се да покажа добрата страна на нещата аз.

Пепи се подразни.

- Всеки свят - каза той, - притежава елементарна святост, оттам му идва и името. Светостта трябва да се съблюдава. Това означава, че лелките трябва да са сервитьорки, сервитьорките не трябва да са проклети девойки. Обектите на нашите желания дори когато оставят тези желания несбъднати, не трябва да са нито лелки, нито проклети девойки. Тези обекти трябва да са Теми, макар мястото на Темите да не е нито сред вещиците, нито сред сервитьорките, тоест - не е в кръчмите. Мястото им е в леглата ни.

Пепи повика с пръст проклетото. То дойде, цялото зелено от злоба.

- Извинявай чудови..., исках да кажа съкровище. Един въпрос с чисто научна цел: с кой от нас би си легнала?

Видя се, че проклетото преценява кое ще бъде най-добре: да фрасне Пепи с таблата, която като щит държеше пред гърдите си, да му донесе цианкалий вместо водка, или да викне милиция. Избра най-достойното, като натъртено каза:

- С мъже, които не могат да стоят прави, аз не лягам.

Сега проклетото стоеше, облегнато на шублера и правеше опити да ме унищожи с поглед. От своя страна, аз се опитвах да му внуша по телепатичен път, че е по-добре да влезе в тоалетната и там на място да скопи Пепи. Когато разбрахме, че и двамата удряме на камък, едновременно отклонихме погледите си. "Защо ме яде тази мъка? - запитах се аз. - Снощи всички се обичахме, тази вечер всички се мразим. А мъката ми е една и съща. Нещо с мен ли става? Мъро заради това ли си тръгна?" Не успях да си отговоря, защото Пепи с облекчен вид се завърна от тоалетната.

И кръгът отново се завъртя. Пепи поръча по още едно, проклетото сопнато му отвърна, че е последно. Понечи да прибере нещата на Мъро (Мъро не беше се докоснал нито до пиенето, нито до мезето), но Пепи си отмъсти, като каза, че щом си плащаме, ще изконсумираме всичко, което е сервирано. След това Пепи отново ме емна заради Тема. Отново ме заяде, че не съм взел адреса и телефона й. Отново му отвърнах, че съм заспал. Не съм ли й поискал паспортните данни? Да не би да съм квартален, че да й искам паспорта. Ами защо не съм й бръкнал в чантичката, докато била в банята?

- Бръкнах й - за изненада на Пепи отвърнах аз. - Но само за да си прибера чаталчето наденица.

- А-ха - рече той. - Ницше. Вечното възвръщане. Ти не си човек, ти си една фаталност. Сигурно имаш разработен метод как да я намериш с чаталчето наденица в ръка?

- Няма защо да я търся, Пепи! Ако тя искаше да я намерим, щеше да се обозначи.

- Ех! - въздъхна Пепи. - Загубен човек си ти, Боби. Поне да беше разбрал в кой град се подвизават кравата Дойна и Бебчо...

- Стига вече! - възроптах аз. - Имаш ориентир - Пешо Мастиката. Ако ти липсват занимания, ходи и виси при него денонощно. Може някой ден Тема да мине покрай витрината. С Мишо под ръка...

- Гледай ти! Как би определил това, добри ми човече? - Пепи се беше обърнал към някакво подобие от съседната маса, което настойчиво се взираше в нас и се хилеше с беззъба уста. - Като молекулярния строеж на истинското приятелство? Или като скрижалната яснота на неговото предателство?

Подобието (въобще, цялата кръчма бе населена от същества в среден род) беззъбо рече:

- Кат шпа манги къкъ! Чайно риш кийка?

Пепи повдигна вежди, очарован от лингвистическата шармантност на това изказване.

- Ваше висшеобразование! - възкликна той. - Не казвайте и дума повече. Вие сте неопетнен от пръските на случайността. [От лексикона на Пепи: "Случайността, това са пръските, които се разлетяват, когато хвърлим камъка на причинността в локвата на действителността."]

Подобието заломоти енергично, а Пепи се наведе към мен и попита дали да не го почерпим една плодова, ако се съгласи да удуши публично проклетото.

- Ами ако тя успее първа да го удуши? - попитах аз. - И нея ли ще черпим?

- Как ще го удуши, бе? Не виждаш ли, че няма трахея и бял дроб? Не му бери грижа, тоя си диша с алкохолни хриле.

Подобието радостно ни гледаше. Пепи посочи с поглед проклетото, демек - свий й сърмите. Сгъвайки и разгъвайки телесните си части, подобен на дюлгерски метър, нашият наемник се понесе към проклетото. То дори не го изчака. Напълни му една чаша и му я подаде. Подобието я изля в гърлото си и със спазматично хилотене се потътри към мястото си.

- Що за перверзия беше туй? - възкликна Пепи. - Социалистическият реализъм не допуска подобни сцени.

Без да сме го викали, проклетото дойде, хвърли ни сметката и изсъска:

- Айде, фора!

Пепи проучи документа, провери три пъти дали сборът е правилен, след което преброи с точност до стотинка дължимата сума. Бутна я към "душегубката" и достолепно рече:

- За сервирана злоба бакшиш не плащам!

- Умряла съм ви за бакшиша! - с глас на Горгона отвърна проклетото. В този момент и от този ъгъл ясно се виждаше, че вместо коси, от главата й растат змии и гущери.

На излизане, вече отвъд прага на прокълнатата кръчма и без да се наговаряме, двамата с Пепи едновременно се поклонихме и с реверанс пратихме на проклетото по една въздушна целувка. Побързахме да затръшнем вратите след себе си, за да не бъдем пометени от стихията на нейната омраза.

- Това не е кръчма, а ешафод - с облекчение каза Пепи. - И гавра с редовия гражданин. Може ли човек, който се е отскубнал за два часа от домашната си ериния и е дошъл да полее с четиридесетградусова тинктура лютите си рани, да попадне на такова чудо, дето ще му сгризе дроба още от вратата и няма да го остави на мира, докато не го прогони? Няма ли управници в тая държава, бе? Да закрият тоя концлагер. Или да уволнят коменданта му - щурмбанфюрер Проклетия. Ако не, да започнат да пращат тук осъдените на смърт. Тя с радост ще ги посрещне.

Тъй се запътихме отново към квартирата ми, сиреч - към финалните сцени.

 

 

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003

=============================
Първо издание, електронно.