Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

- Искам дозволение за една малка реч - извиси глас Пепи в кръчмата "Бордо". - "Свободата, Санчо, свободата, е най-великото измежду всички възможни неща и тя ни задължава в името на бъдещи времена…" - цитатът явно се изчерпа, та Пепи продължи с интерпретацията му, - и поради това аз няма да ви викам по друг начин, освен господа. Господа от експедиционния корпус, господа от випуск хиляда деветстотин седемдесе и шеста, господин Джери - казвам ти го, защото не го заслужаваш, ти заслужаваш да ти викам "другарю", но въпреки това ти го казвам, защото се надявам, че поне веднъж съвестта ти ще заговори и ще ти каже: "Свиня си ти със зверски образ и подобие..." и няма да спре, докато не стигне до: "Защото той не се надяваше на това".

Пепи обичаше да държи речи по кръчмите. Когато от тази му слабост се заформеше скандал, той твърдеше, че е студент по актьорско майсторство и репетира ролята на Мармеладов от "Престъпление и наказание". Абе, то и речите му си бяха досущ като на Мармеладов.

- Да ме прощава Сартър, обаче адът, това не са другите. Вие, другите, не сте моят ад. И аз не съм вашият. За всички нас, адът е на другата сутрин. Утрешният ден е нашият ад. Кой ни мами и кътка към Утрешния ден, като ни обещава, че той ще е по-хубав от днешния? Този, който не знае що е махмурлук - трезвеникът. С какво право обаче той ни обещава щастливото Утре, когато днес не е с нас? Минал ли е той през лабиринта на страданието или безгрижно си върви в син костюм с червена вратовръзка по гладката пътека, полята с асфалт от самия Сатана? Гърчил ли се е в пламъците на дехидратираното си тяло и лишеното от спомени съзнание или от висотата на своето лицемерие се е надсмивал на мазната пот по челата ни и кървясалите ни очи? Очите ни! Прозорците към нашите души! В какви неистови мъки нашите души са драли по тези прозорци и са оставяли кървави дири по тях, той не знае. И как горещо са се молели Нему: да се яви Самият Той като благ старец, в черна и лъскава бюфетчийска манта, със свита лява ръка, на която виси бяла кърпа, с леко повдигната дясна, върху разперените пръсти на която, разливайки равномерна светлина наоколо, дори не трепва никелирана табла. А върху таблата, ех, върху таблата - димяща купичка шкембе чорба и две-три халби бира. И нищо от това нашите души не искат даром. Те искат всичко да бъде записано в малкото тефтерче от горното джобче на мантата Му, с химическото моливче, върху което Той да плюнчи. Да плюнчи и да записва.

- Не богохулствай! - смогна да каже Мъро и се прекръсти.

- Аз ли богохулствам? - засегна се Пепи. - Богохулстват тези, които не пият. Защото са обзети от суета и високомерие. Защото говорят за утрешния ден като за завръщане в рая. Защото не знаят на какво са обречени. Ние страдаме, но сме озарени от знанието...

В мътния въздух на кръчмата "Бордо" Пепи наистина изглеждаше като озарен. Всички се бяха обърнали и го слушаха. Дебелата сервитьорка, понесла към масата огромна табла с новите ни поръчки, почтително бе застинала насред пътя си и любвеобилно го съзерцаваше. Обзе ме безпокойство - хората от семейство Ушеви се вряха навсякъде и ти стъжваха живота за къде по-невинни изказвания. Огледах се дискретно, но не забелязах някой да е чак толкова трезвен, че да си спомня после какво се е говорело. А да се монтират подслушвателни устройства в кръчмата "Бордо" би било гавра с научно-техническия прогрес, шестващ гордо по всички етажи, звена и коридори на службите. Успокоих се окончателно, когато отхвърлих и възможността, някой да се натегне с цел да осигури пиячка до края на дните си. Плюс това, речта на Пепи ги ласкаеше: те бяха далеч от светлината, нямаха бъдеще и живееха между циментовия под и опушения таван, между първото и последното питие, между сутрешното гадене и вечерната омая. За тях беше велико преживяване да чуят колко са значими. Лелката по-скоро би се разделила с половината си килограми, отколкото да оклепа своето божество. Що се отнася до Джери, предвид потеклото му - за него по-важно бе да завърши висшето си образование, а не да трупа точки, като жертва попа пика. А Пепи сякаш бе загубил всякакво чувство за самосъхранение. Той приключи с ада на Утрешния ден, като стигна до заключението, че за да не се озовававаме в ада, не трябва да допускаме Утрешният ден да настъпи. Поради което се налага да пием денонощно.

- Къде обаче можем да пием денонощно? - не спираше латерната Пепи. - Като не броим "Дунав" и бюфетите на нощните влакове, денонощни кръчми няма. А защо няма? Няма, защото мъката ни, братя, трябва да е по-голяма. Това е истинската причина кръчмите да имат работно време. Лепят разни мазни листове по вратите и пишат на тях "От-до". Демек, в туй "От-до" ние ви даваме правото да бъдете щастливи. Хубаво, ама защо никой не пише времето "До-от", че да се види колко малко време е "отворено" и колко много време е "затворено". Тогава да преценим колко е щастието и колко - мъката. Богородица била ходила по мъките! Значи, не е обходила всички мъки, защото не е била жена, дето ще тръгне по кръчми. Ето, това викам да направим. Предлагам следващите дни да ходим по кръчмите, за да разберем и преживеем мъките. Следващият петък пак ще се сберем тук, че да видим: оживели ли сме, оцелели ли сме, висшият смисъл ли сме разбрали, или сме долетели до сърцето на нищото...

Мъро, който по принцип избягваше конфликтите, най-вече тези с властта, притеснено се въртеше. Усещаше, че работата става дебела и вече преценяваше как да се измъкне от попарата, която Пепи наедро дробеше. Бях сигурен, че после щеше да му е много мъчно за всички ни. Пепи забеляза страданията на "младия Вертер" и точно тук извъртя акцента на речта си по най-йезуитски начин. Той обясни, че в цялата работа нямало нищо незаконно. Просто сме щели да се разделим на тройки и да походим по софийските кръчми. Това щял да бъде нашият принос към наближаващата хиляда и триста годишнина на държавата ни. Това си било истинска експедиция, можело да я наречем: "Хиляда и триста години българска кръчма". Мигар българската нравственост, култура и идентичност не са се съхранили, благодарение на кръчмите? Че нали в кръчмата поколения български мъже са намирали своето убежище, своята утеха и своята забрава? Че в кое българско село не е имало кръчма? Че в коя кръчма хората не са били равни и не са обсъждали всякакви въпроси? Я, да си спомни Мъро, как властта, в лицето на кмета, попа и стражаря, и народът, в лицето на голтаците, са се надпивали в решаване на класовия си спор. Я, да не забравя Мъро, че подобно на всяка сериозна институция кръчмата не допускала жените, та се налагало последните да пращат децата да викат бащите си. Я, да си даде Мъро сметка в каква високопатриотична инициатива може да участва, а не да свива платната, както изглежда иска да направи. Историята няма да му прости никога, а и той няма да си прости, когато цялата тази история се разчуе.

Пепи говори още дълго, като съвсем се увлече в това, да изкара идеята си едва ли не партийна повеля. Накрая всички кандисахме и разпределихме тройките. Пепи предложи аз, той и Мъро да сме в авангардната тройка и още от утре сутринта да се впуснем в тази смела и опасна експедиция. Речено-сторено. Пепи изглеждаше вдъхновен, Мъро - отчаян.

Все нещо ще се получи на финала, мислех си аз, докато сънят ме оборваше, за да ми даде сили за утрешното начинание. Присъни ми се сервитьорката. С една ръка тя махаше на Пепи за сбогом, а с другата почистваше масата, на която бяхме яли и пили.

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.