Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

И геният блесва. Направо ни заслепява. С един единствен жест. С едно протягане на ръката. Ето как става това.

Пепи покрусено клати глава. Ръцете му съкрушено висят покрай тялото. В един миг десницата му немощно се повдига, колебливо се протяга към лавицата с книги и изтегля малко, сиво-синьо книжле. С това театралният етюд на Пепи приключва. Следва деловата част по обезглавяването на Джери. Без да се колебае, Пепи отваря книжката на необходимата страница, показва на всички ни пасажа, после, за всеки случай, го прочита на глас. Джери изумено мълчи. Мъро слага точката над "и"-то:

- Край, Джери! Имаш онтологическо доказателство. В краткия си вариант то гласи, че след като всички ние имаме в разума си идеята за Бога, от това по необходимост следва, че Бог съществува. Разбираш ли? Не е необходимо да вярваш в Бог. Дори когато Го отричаш в своето безумие, ти доказваш неговото съществуване, защото имаш идеята за Него!

Нататък всичко потича в обичайното си русло. За обяснението на плоскостта и бездната Пепи е подготвил примера с огледалото. Взето поотделно, всяко огледало е плоско. Поставени едно срещу друго огледалата се превръщат в бездни. "Има нещо дяволско в огледалото. Винаги, когато се бръсна, аз съзирам бездната в самия мен. Страшното не е, че виждам бездна, а че не виждам нищо в нея. И колкото повече се вглеждам, толкова повече преставам да виждам каквото и да е друго. Накрая единственото нещо, което остава отразено в огледалото, е една бездна. Мъчителното е, че не мога да разбера - това бездната на огледалото ли е, или моята собствена. Тогава започвам да се бръсна напосоки..." "Затова ли толкова често се порязваш?" - осмелява се да попита Джери. "Джери! - срязва го Пепи. - Искаш ли да ти покажа книгата, в която го пише?" "А, не!" - чак подскача от уплах Джери. Готов е дори да си плюе в пазвата. Сигурен е, че Пепи ще намери книгата. Ние също сме сигурни. Интересното е, че по време на цялото това действие, през което Пепи коли с тъп нож Джери, ние не сме в квартирата на Пепи. И библиотеката, от която Пепи с уверени жестове вади разни книги и ги отваря на разни места, не е негова. Ама има ли библиотека, която да не е на Пепи? Те, книгите, си ходят подир него. Където и да отиде, необходимата книга се оказва там. И при положение, че той не я е донесъл (защото как може да носи всички книги наведнъж?), това означава, че тя е вървяла незабележимо с него, следвала го е безмълвно и когато той е посягал към нея, тя се е озовавала в ръцете му. Значи, не Пепи ходи там, където има книги, а където е Пепи, там има книги. Но не какви да е, а тъкмо нужните книги - нужните на Пепи, но и на нас, останалите. Пепи е пастир на книгите: той ги води там, където те са нужни, той се грижи за тях, но и умее да извлича от тях най-доброто, което могат да дадат, най-накрая той ги прибира при себе си, за да преспят на топло и уютно място. И защо ли наистина да ги връща, като при него те се чувстват по-добре?

Накрая Пепи слага точка на сеанса, като изважда от лавицата изданието на Швейк (естествено, всички едва сега го забелязваме), разлиства [От лексикона на Пепи: "Ябълката не трябва да се бели, защото витамините са в кората. Преди употреба бутилката трябва да се разклаща, защото градусите личат по синджира. Преди и след прочитане, книгата трябва да бъде разлистена, защото познанието не е само в четенето. Затова внимавай какво и как употребяваш!"], разлиства и прочита: "Кучето беше толкова грозно, че чак красиво". След което задава следния въпрос на Джери: "Виждаш ли колко е просто?" Всички засрамено навеждаме погледи. Завесата пада. С нея пада и гредата, на която се държи. Тя удря Джери по главата, в резултат на което той изведнъж поумнява. Но...

Но вече не сме тогава, в квартирата на Гареца, а сме сега, в моята квартира, на третия ден от запоя ни, след случката с човека с косматия гръб.

- Виждаш ли какво става? - Пепи говори вече малко заваляно (пък и аз го чувам вече малко отдалечко), но мисълта му си тече. - Как можах да видя ножчето в ръката, а не можах да забележа звънеца на вратата? Как не успях първоначално да открия къде е квартирата ти, а след това, когато едва ли съм бил по-малко пиян, я намерих безпроблемно? Как така допуснах да уловя на въдицата си Тема, изкусно да я обработя, да я приготвя по най-изисканите рецепти, достойна да задоволи и най-изтънчения вкус, а накрая да ти я поднеса на тепсийка? [От лексикона на Пепи: "И Августин го е казал - мистичното в готвенето е разговорът между готвача и гозбата. Ако в къкренето не чуеш тихия вопъл на манджата ("Сложи ми щипка солчица, хвърли ми малко мерудийка, добави ми още водица, подлюти ме с някое чушле..."), значи не си никакъв кулинар!"]

- Как да те убедя, че Тема и за мен остана толкова ефимерна, колкото и за теб?

- Чакай, чакай. Не в това е въпросът, а в друго. Истина ти казвам: в алкохола има някакъв дух, има някакво проникновение. Всеки атом алкохол е миниатюрен философски камък, който съдържа висш смисъл. Това е потвърдено и от теорията за корпускулярно-вълновия дуализъм. Иначе бихме ли могли да си обясним, защо атомите са философски камъни, т.е. твърди, а ракията, водката и останалите са течни. То и затова си има такива понятия, като "твърд алкохол", "втвърдител", "разредител" и прочие. Слушай какво ти говоря, алкохолът има собствен разум и си действа по своя програма. Виж как започна да трие отделни фрагменти от действителността, а други да размества. Той пренарежда света, а неговият пасианс е съвсем различен от този на боговете, вождовете и партийните конгреси. Ей затова сме се впуснали в този тъмен и страшен въртоп. За да открием най-добрия от всички възможни светове, Бог да го прости Лайбниц. А в най-добрия от всички възможни светове всеки пие според потребностите си, изтрезнява според възможностите си и пет пари не дава за максимата, на чиято и да е воля, Бог да го прости Кант. Ето защо, отново трябва да налеем, "друг мой, ты у меня в груди"...

- Бог да го прости Есенин - довърших аз.

Пепи ме изгледа неодобрително. Той не обичаше да му довършват изреченията. После се пресегна, наля, поразля, не посмя да си чукне чашата в моята, но се помъчи да я изпие на екс. Този път ексът му се размина - половината отиде по дрехите му. Аз също отпих солидна глътка и полегнах назад в леглото си. Таванът незабавно започна да пада отгоре ми. Затворих очи - рутенето продължи нейде в мен, а от дълбините ми заизплуваха огнени кръгове. Ща не ща, изправих се и се опитах да се задържа. Пепи беше изчезнал. Започнах да оглеждам стаята, но бавничко, защото имах чувството, че погледът ми избързва от картината, която възприема. Наложи се да положа огромни усилия, за да не се размазва нищо пред мен. Вече имах чувството, че ще загубя контрол върху последователността на огледа, когато съзрях Пепи. Той бе коленичил пред вратата и надничаше през ключалката. В апартамента нямаше никой, бяхме само двамата. И Пепи надничаше от стаята към тъмния коридор. Този факт ме свести.

- Ще ми кажеш ли, или сам да се сетя, какво се опитваш да видиш?

Пепи се сепна. Извърна глава и, както си беше на четири крака, рече:

- Чаках да видя тебе!

- Ами излез тогава и започни да надничаш отвън навътре. Може и да ме видиш. Ако не, обади се - аз ще застана, където ти е най-удобно. Щом държиш да ме гледаш през ключалка.

- Че ти нали излезе? - смаяно попита той.

- Не съм излизал. Само се облегнах да поотдъхна.

Пепи пропълзя на четири крака до масата и с голямо пъшкане и охкане се покатери на стола си.

- Грешиш, Боби. Сигурен съм, че излезе. Каза, че отиваш да пикаеш.

За всеки случай си попипах дънките. Сухи бяха, Слава Богу.

- Хубаво. Да приемем, че съм излязъл. Как, тогава, съм влязъл пак, че и съм се курдисал на леглото? Със силата на мисълта си? Или през вратата? Нали щях да ти разбия главата, бе!

Беше ред на Пепи да се опипва.

- Не те боли, нали? Е, да, достатъчно си анестизиран, за да чувстваш болка, но мога да ти дам огледало, за да видиш, че и синини нямаш.

- Може просто да си ме съборил - заинати се Пепи.

- После пък съм се борил с тебе, докато те вдигна, докато те настаня на четири крака и ти насоча дясното око отново срещу ключалката. След това на пръсти съм се промъкнал до леглото, застанал съм си невинно на мястото и съм казал: "Бау, бау".

Обаче Пепи да не ти е Джери. Пепи е пастир, а Джери - теле. Джери като го сриташ в кокалчетата, вдига олелия до Бога. Затова всеки се натиска да го рита - за да го чуе как пищи. Боли не боли, Джери си пищи. Пепи никога не се оплаква. Може целият да е облян в сълзи, но не се оплаква. Затова, пипнеш ли му слабото място, той не се вайка, а го превръща в предимство за себе си и аргумент срещу тебе.

- Виждаш ли? Добрият доктор е донякъде прав, но аз се оказвам много по-прав - каза гордо Пепи. - Вярно е, че алкохолът крие отделни фрагменти и участъци от действителността. Но той не редуцира света само до чашата, масата и лампата. Той размества мебелите, той подменя реалното с помисленото, пожеланото с оскверненото, парния двигател с перпетуум мобиле. Дори не го прави той, а кара нас. Той ни учи на тази игра. Това не е като да играеш на някакви тъпи зарове със съдбата. Това е великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението.

Аз потънах във великата игра на сетивата, разсъдъка и въображението и когато отново дойдох на себе си, чух как Пепи се опитваше да формулира някакъв тост:

- Да пием за това да имаме сили! Сили, за да изпотрошим фалшивите букви от витрината! За да разместим всички мебели! За да очистим от вредните примеси имената на всички красиви момичета! За да фраснем най-сетне в мутрата Джери! А-а, това го забрави. Каквито сме добродушковци, а сме го фраснали, а сме плакали после от жалост на рамото му. Но имаме право да си мечтаем, че бихме имали сили да го фраснем поне веднъж в мутрата, като се правим, че не сме добродушковци и няма да плачем после на рамото му от жалост. Да пием именно за това! Да стигнем до най-дълбокия смисъл или до най-високото нищо. Не ни е нужно да разбираме другите. Ако имат акъл, другите трябва да разберат нас. И тогава ще прозрат защо се върши всичко това...

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.