Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 ПАРАЛЕЛЕПИПЕД И ТЕМА

Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

- Викат ме Пепи, но това е галеното съкращение от Паралелепипед - започна зашемяващо Пепи. - Кръстили са ме така, защото татко е Геометър, а мама - Отсечка. Татко постоянно чертае бъдещето ми, а мама най обича да отсича - това правù, онова не правù, не пий, не пий, не пий. Кръстили са ме така, за да могат лесно да изчисляват обема ми. "А" по "Бе" по "Це" - ето така се изчислява моят обем. "А" е любимото измерение на мама. Това е параметърът на Агнеца Божи, на ангелогласния, на архитектоничния аед, на адa неин. Татко е убеден, че в "Це"-параметъра ми е положена неговата генна конфигурация. "Целеположеност, целенасоченост и целеустременост! - обича да казва татко - те ти гарантират поне депутатско място някой ден." Но нито мама, нито татко виждат в тези параметри вписани и други неща. Мама е сляпа за падналия ангел, обтегнат в координатата "А", на дъртия пръч не му стига акъла, че в генната му конфигурация най ми допада цинизмът. Затова си харесвам страната "Бе", където свободно се е разположил безотговорният безумец. Като малък горчиво плачех заради името си, но после започнах да се гордея. Възприех идеята на милия си дядо, че Паралелепипед също е един вид съкращение. Лекарят, който акуширал мама, когато ме видял на бял свят, възкликнал: "Пара ще го бие това момче, леле и колко пипе ще има!" Подсъзнателно мама подбрала думите "пара", "леле" и "пипе", интегрирала ги и с изнемощяла ръка ги написала върху едно измачкано листче, което пратила на татко. Татко се подчинил на волята й, но решил да придаде завършеност на името ми. С аргумента, че и пирамидата се нуждае от връх, за да я бъде, той поставил "д"-то отзад, където и досега си стои. "Не плачи, чедо - успокояваше ме милият ми дядо. - Ще ти повикат Пипе, ще ти повикат Леле, пък ще им омръзне. Накрая нали Паралията ще ти казват!"

- Викаха ли ти Пипе? - заинтересува се келнерът. Оказа се, че стои до масата и слуша. - Мен щото ми викат Пешо Мастиката.

- Викаха ми, как ли още не ми викаха, от какви ли не гърчави имена не чернееше душата ми! На теб обаче сега ще ти викна една мастика, ходи си я налей, налей и на нас по една.

Пъргав като рис, Пешо Мастиката изтърча към мокрия бюфет. Паузата даде възможност на Мъро да се прокашля и да се намеси:

- Познавах един, на когото пък казваха Гошо Плоското Шише. Беше докопал отнякъде едно плоско шише, пълнеше го с плодова, носеше го в джоба на сакото си и току го вадеше - все като има хора покрай него. Ще отвърти важно капачката, ще отпие една яка глътка, ще осмърди наоколо и ще рече: "Бе-е, друго си казва ракийката от туй шише. Уж плодова, пък ми влиза като двойно препечена грапа." Опраскваше едно шише за два часа и търчеше до тях пак да си напълни. Та му викаха Гошо Плоското Шише. Ама прав е бил милият ти дядо. Омръзна им на другите това дълго име и го съкратиха само на Плоското Шише. Скоро и това им се видя прекалено дълго, че го окълцаха и от двете страни. Получи се Плоши. Обаче, туй Плоши не е нашенско, и хайде - Плошо. Само че можеш ли да им угодиш на хората. Нямало образност в Плошо, с нищо не можело да се асоциира. Накрая му курдисаха Плъшо. И като почнаха: Плъшо, та Плъшо. Човекът се видя в чудо. Какъв Плъшо съм аз, вика, що ме резилите така, на плъх ли ви приличам. А бе не приличаш, му викат, ама името ти отива. Че кое ми отива в това име, пита той. Ами това, че пиеш от плоско шише, му отвръщат. Хем единствен в махалата пиеш от плоско шише, хем името не ти харесва. Така, байно, не може. Пий си от шишето по живо, по здраво, пък ний ще ти викаме Плъшо.

- Железно! - възхити се на тази логика сервитьорът, който отново руменееше до масата.

- Не ще и дума - съгласи се Мъро, - железно като примка!

Цигареният дим, издишан едновременно от всички, изобрази огромна питанка, която остана да виси пред Мъро. Той я разсея с ръка и поясни:

- Обеси се човекът. Някой му измъкнал шишето от джоба и сложил вместо него умрял плъх. Плъшо напипал паткана, прибледнял и се прибрал, без дума да каже. На другия ден си купил сапунче, лъснал си обувките и си метнал въжето.

Помълчахме в памет на Плъшо. Тишината беше нарушена от Изи:

- Една приятелка си кръсти котката Аничка-Баничка-Кифличка-Поничка.

- Тая трябва да е чела Хайдегер - рече Пепи.

- Аз пък си бях кръстил кучето Кучо - внесе своята лепта и Пешо Мастиката.

- Ако имаше котарак, щеше ли да го кръстиш Котьо? - заинтересува се Мъро.

Пешо Мастиката се сепна, придърпа с крак един празен стол, тръсна се отгоре му, облакъти се на масата и положил глава в огромната си длан се зае с една много неспецифична за него дейност - да мисли. Без да му дава шанс, Мъро го засипа с куп въпроси:

- А ако отглеждаше хамстер, щеше ли да го наричаш Хамстер? Би ли викал на пилето си Пильо? На рибката в аквариума - Рибьо? При положение, че някоя нахална муха постоянно ти каца на носа, какво ще й кажеш? Ей сега ще ти видя сметката, Мухьо? Ще наречеш ли детето си Детьо?

Неочаквано за всички, сервитьорът се оказа много добре подготвен за тази атака:

- Хубаво, ама защо каруцарят казва: "Дий, коньо!"? На мен жената защо ми вика "Мъжо", а пък аз на нея - "Жено"? На прасето що му викат "Прасчо"?

- Не е вярно! - направи пробив в отбраната на сервитьора Мъро. - Всички касапи казват на прасетата "Гошко". Теглят им ножа и казват: "Бог да го прости Гошко, добро прасе беше!"

Пешо Мастиката запецна, отново оброни глава на дланта си и се умълча. Мъро продължи:

- Въпросът тук не опира до това кой на кого какво вика. Истинският въпрос е: какво трябва да изразява едно име. Същността или външността? Лошото е, че ти лепват името веднага след като се родиш. А новороденото няма нито същност, както правилно е отбелязал Сартър, нито външност, както пък отбелязвам аз.

- Може затова да си има име - отбеляза Изи. - Задето си няма нищо друго. Нали трябва да е с име, че да му се радва майка му.

- Че тя на името ли ще се радва? Може спокойно да му вика "Бебчо" и да му се радва, колкото иска.

- Бебчо! Как ли не? - презрително изсумтя Изи. - Нали сестра ми вика "Бебчо" на мъжа си. И го глези като бебе - кашички му вари, пелените му пере, люшка го, гушка го, още малко и песнички ще му запее. А Бебчото си хойка, пие, бие, я се сети веднъж месечно, че жена има в леглото си, я не. Обаче лигите ще му изтекат, като се прибера през ваканцията. Все не чул, че съм в банята и се къпя, все не разбрал, че съм в стаята си и се събличам. Прави, каквото прави - телевизор ли ще поправя, салата ли ще реже - все намира повод да ме пипне ту тук, ту там.

- А ти не смееш "гък" да кажеш? - с лицемерно съчувствие попита Мъро.

Беше ясно, че всички сме на страната на Бебчо.

- Не смея заради сестра ми. Ама не смея и да си отида. Ей на, сесията свърши, аз си стоя тук и се разправям с всякакви идиоти. Нямам предвид вас. И защо е всичко това? Заради Бебчо! Ега ти, Бебчото! Страх го е да си поиска и прави постановки. Можете ли да си представите? Кани ме да играем баскетбол. Само дето не казва, че смята да играе баскетбол с гърдите ми...

- А сестра ти - прекъсна я Мъро, - също ли е така - Мъро описа с ръце две огромни дъги пред гърдите си, - като тебе?

- Сестра ми беше като мене преди да роди - охотно отвърна Изи. - Сега са й увиснали до пъпа. Задникът й също стана на нищо, цялата й кожа се нацъфка от бременността... Какво да ви разправям. Бебчо маа гащи по съвети, банкети и баскетбол, жена му изкрейзва с малкото чудовище. Виждате ли докъде сме я докарали с имената! На сладкото бебенце да викаш чудовище, а на оня пиргишин - бебчо. Тя пък си вика "кравата Дойна". И това ако е чувство за хумор... Ама нали се правим на горди, нали стоим над обстоятелствата, нали любовта иска жартиери!

- Жертви - поправи я кротко Пепи. - Би трябвало да иска жертви. Любовта, имам предвид.

- Нейната любов се казва Бебчо, а Бебчо не ще чорапогащи, Бебчо иска тъмни чорапи с жартиери. Само така го възбуждала. Купил й два чифта от Кореком. За часа на удоволствието, вика. Сетил се за един-единствен час в месеца. Ами за останалите седемстотин и деветнайсет часа кой ще се сеща?

С това изчисление Изи ни хвърли в тъча и ние разбрахме, че трябва до края да изтърпим нейния разрушителен феминистки гняв.

- Как пък не се сети да й купи пералня за часовете на прането, парна ютия за часовете на гладенето, готварска печка за часовете на готвенето... Иначе, пари и връзки има. Ама какво вижда кравата Дойна от тези пари и тези връзки? Вижда чорапи с жартиери, вижда нахаканата му муцуна, вижда му боклуците. Той, Бебчо, хубавите работи вънка ги прави, вкъщи си мъкне само боклуците.

- Какъв е тоя Бебчо, бе? - смая се Мъро. - Да не е директор на местния птицекомбинат?

- Не е - отвърна Изи. - Казва, че работи в органите по партийна линия. Било все едно да работи в Партията по органична линия. Не ми е ясно с какво точно се занимава, но не ми е и работа да го питам. На него от задявки не му остава време да каже като хората какъв е. Оглежда се и дебне. Той така и сестра ми огледа и издебна. Счупи се да я води по заведения, още докато беше ученичка. А сега гадното копеле се счупва да й създава комплекси. Косата й се била проскубала, лицето било пъпчасало, миришела му на пот, не си бръснела краката, имала шкембе, все и търсел циците в подмишниците, като си легнели. Мен като ме види: а-у-у, каква ти е гладка кожичката, какви са ти стройни крачетата, какви са ти напращели формите, на батко момичето, Изинцето ми то, сладката ми балдъзка. Ти сега учи, гледай да завършиш, после ще те издигаме. Абсолютен гадняр. Той ще ме издига! Ще ми издигне краката до раменете си, после ще ме прати при кравата Дойна, да си пасем двете. М-е-е да викаме и млекце да му даваме. Знам ли, може пък вторият чифт жартиери за мен да ги е купил.

Както се беше разбесняла и хвърляше искри, Изи бе на път да изтреби целия мъжки род, започвайки с присъстващите на масата. Добре, че беше Пешо Мастиката, за да спре устрема й.

- Тъй както говориш за сестра си - замислено каза той, - все едно мойта описваш. Ама аз не й създавам комплекси. Защо трябва да си бръсне краката? Аз да не би да си ги бръсна? Тъй и тъй рядко се бръсна, тя пък хич... Пък и бълдъза си нямам. Имам един шурей, спи в работническите общежития. Като дойде на гости, си крия ракията. Докопа ли я, не знае спиране. И на ядене не можем да му насмогнем. Како, дай чорба. Како, дай манджа. Не знае какво е вилица, сърба всичко с лъжицата. Туршия - с лъжицата, кюфтета яхния - с лъжицата. Пържола да му сложиш, натиска с лъжицата, търка, къде реже, къде къса... Колко лъжици ми е изкривил. Избери му една лъжица, викам на жената, ще я занеса на точилар, да му я наточи, да не се мъчи. Не можело, щял бил да се пореже. А бе той и езика си да отреже, все тая. Никаква човещина няма в него, едно "Наздраве" не знае да ти каже. Чуваш го само как гълта като мисирек...

Чувствах как ме обзема една дълго лелеена сладка безпомощност. Разговорът бумтеше и припламваше като дървата в печката. Косата на Изи блестеше, очите й искряха, ушите й бяха станали розовопрозрачни. Острите интелектуални черти по лицата на Пепи и Мъро бяха омекнали от алкохола. Пешо Мастиката беше надмогнал битовата си непосредственост и все повече придобиваше духовно извисен вид. Социално-класовата структура се допълваше от масивен чичо, седнал през маса от нас, кварталното пиянде, което климаше до запотения прозорец над чаша плодова, намусено старче зад мокрия бюфет и мистериозен женски глас, който току навикваше сервитьора: "Пешо-о-о, проклетнико-о, хайде идвай, бъбречетата изстинаха, няма аз да ги сервирам. Пак ли се натряска рано-рано, пияница такава, пак ли ще чупиш празните чаши!" ["Все пак - празни" - отбеляза по този повод Пепи.] Отнякъде се носеше тиха музика, алкохолът се носеше по вените ни и обвиваше в сумрачна мъгла мозъците ни. Какъв прекрасен малък свят! Спусналият се навън мрак и прорязващата го снежна виелица сякаш бяха не зад стъклата, а на километри от нас. Нищо не ни заплашваше, опасностите бяха далеч и за тях ни напомняше единствено свистенето на трамвайните колела върху замръзналите релси.

- Та затова казвам - достигна до мен, през обзелия ме унес, гласът на Мъро, - че името е морална категория. В него трябва да намира израз стойността на именуваното нещо. Затуй са необходими и нови правила за писане на имената. Не всяко име заслужава да започва с главна буква. Едно е да се казваш Пургатив с главна буква, съвсем друго - с малка. В първия случай разстройваш де що има наоколо ти, във втория - само този, на когото са те предписали. Други имена трябва да се пишат само с главни букви, трети - само с инициали. Какъвто човекът, такова и името. Ей така трябва да бъде!

- А не може ли някои да се пишат с невидими букви? - притеснено попита сервитьорът.

- За тези, които се срамуват от имената си, ли? - досети се Мъро.

- Ъ-хъ.

- Че какво му е на името ти? Много си е хубаво, даже. Спокойно можеш да се гордееш с него.

- Аз не за мойто - замънка Пешо. - На жената е едно такова.

- Какво? - не го оставяше на мира Мъро.

- Спаска, повлеканата, й викат.

На масата се възцари конфузно мълчание. И като човек, и като име, Пешо Мастиката определено не заслужаваше подобен житейски контрапункт в лицето на жена си и на нейното име.

- Тя повлекана ли е? - попитах аз.

- А бе, как да ти кажа... Аз много не се свъртам из къщи, ама... Тя детето гледа, пере на ръка. Носи един пенюар, шурито й го подари като се женехме. Те, комшийките, все вкъщи висят, а тя като се умори и посядва с тях. Лошото е, че има един такъв табиет - сяда на крайчеца на стола, разкрачва се и бухва с юмрук по средата на пенюара. И той увисва...

- Чуй ме, труженико морен! - прекъсна самоунижението му Пепи. - Никога не се срамувай заради чуждо име. Обичай своето и го отстоявай. И понеже си дойдохме на думата, дайте да решим като как да наричаме лицеприятната сеньорита, която, по силата на ред щастливи обстоятелства се оказа наша сътрапезничка?

- Гърд... - изстреля Мъро, но пронизан от яростния поглед на Изи, веднага се поправи: - Исках да кажа Гардения. Това също е цвете.

- Не става - щракна с пръсти Пепи. - Право да си кажа и Ци... - той направи пауза, като хвърли дяволит поглед към нея - и Цикория не става, макар също да е цвете.

- Може би "О, лебедова шия, гръд и барабан" - предложих аз цитат от Чапек.

- Барабанът не се връзва - отхвърли предложението Мъро.

- Не, момчета, тук трябва да се действа методологически правилно. Какво имаме ние пред себе си? Обикновена девойка? Категорично не! Синтактичната структура на миловидна филоложчица, както би казал Плашето? - Пепи получи поредния изумен поглед от Изи. - Още по-категорично не! Пред нас ние имаме едно златно находище. Затова трябва да подходим като истински златотърсачи. А какво правят те? Те извличат чистото злато от златното находище. Ето така и ние ще извлечем едно име от друго име. Ще отделим чистото име от името с примеси. Хризантема - повтори той с дегустаторския си тон. - Кои букви са излишни? "Хъ"-то определено не ни трябва. Каква буква може да е "Х", това си е живо придихание. Имената не трябва да започват с "Х"...

- Не трябва и да завършват - добави Мъро, докато самият той завършваше с поредното мезе и алчно се оглеждаше по посока на Изи, но вече пренебрегнал бюста и съсредоточил вниманието върху все още пълната й чиния. - Дори на доктор Охболи "Хъ"-то му е нейде по средата...

- Плюс това - продължи Пепи, - неприятно асоциира в съчетание с другите звуци: "Хр", "Хри", "Хриз"... Подобни хрипове не ни трябват, ще изгубим златото. Какво остана? Ризантема?! Това съвсем не ни устройва, току-виж почнали да й викат "Риза". Щем, не щем, махаме и "Ръ"-то. За "Иза" и "Изи" вече стана дума: не върви. Антема? Това си е жива "Анатема" - не име, а проклятие. Нтема е африканска девойка от поречието на река Конго, докато нашето момиче си е бяло и хубаво. Махаме "Нъ"-то и след като изчистихме повечето букви, стигнахме до чистото злато: Тема. Това е истинското име. Тема, без която не можем!

- Тема за разговор, Тема за разказ, Тема за филм, Тема за живот! - възхищаваше се Мъро на проникновението на Пепи.

Горд до спукване, Пепи тържествено произнесе:

- Да бъде благословено името ти! Амин!

Той вдигна чаша, но тя се оказа празна.

- Пешо - викна Пепи на слисания сервитьор. - Търчи за светена вода. Свършила е.

Схванал за какво става дума, Пешо оттърча.

- Е? - обърна се Пепи към своята кръщелница.

- Къде е тоалетната? - притеснено попита Тема.

 

 

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003

=============================
Първо издание, електронно.