Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

На непостижимия и безответен Николай

Там се събирахме често, дори и когато квартирата ми не бе наблизо. Сега обаче, след успешната януарска сесия, с идеята да продължим при мен, ние, пичовете от курса - прилепили две маси и съвсем разпищолени, - я бяхме ударили на вакханалия. Пиехме си мастичка, няколко бутилки от която, като на редовни клиенти, сервитьорката - една достопочтена многокилограмова лелка - ни "отглеждаше" в камерата на хладилника. Мезехме маслини с лук и магданоз, а Мъро, диването му с диване, си беше поръчал тройка кюфтета с гарнитура. Гарнитурата се състоеше от варен до разкашкване боб и, знам ли защо, морава лютеница.

- Аз на есенната бригада лютеница с такъв цвят не съм правил - недоволстваше Мъро. - Правих червена лютеница, правих зелена лютеница, правих и синя лютеница. Морава не съм. Тази да си я яде Боби, щото съм сигурен, че той я прави. Само той имаше морава боя за яйца.

Обясних му, че винаги и навсякъде - дори и миналата есен, дори и във Видинския консервен комбинат, съм използвал за оцветяване на лютениците и компотите преди всичко естествени багрила.

- И само в изключителни случаи - допълних, - темперни бои. Ти знаеш колко хрисим човек съм, как изобщо допускаш, че мога да оцветявам с боя за яйца нещо друго, освен пастет от пилешки дробчета и кайма за смядовска луканка. Не съм сигурен дали знаеш, но тях не ги правят в консервен комбинат, тях ги правят в месокомбинат.

- А луканката - в Смядово - услужливо додаде Пепи.

- Добре де - уж се примири Мъро. - Казваш - естествени багрила. Откъде да знам, че не си стрил вътре от моравата гъба?

- Що се правиш на отровен бе, Мъро?

- А-а, на отровен - съвсем се сниши той. - Сигурно от моравата гъба?

Ех, ако можеше, и в миша дупка щеше да ме навре. Ама аз съм го чел този разказ. И след това съм му дал и на него да го прочете. От Хърбърт Уелс е. Сигурно се е забавлявал, когато го е писал. Затова помълчах, погледах в честните очи на Мъро, отпих си от мастиката и рекох:

- Оная морава гъба не действа така. Виж, ако беше обикновена мухоморка...

Мъро се омърлуши, подъвка малко от кюфтето и отчаяно каза:

- Не мога да го ям това гнусното.

- Ами, недей да го ядеш бе, Мъро.

- Я гледай - възмути се той, - че нали ми е в порцията!

- Добре де, бучни си една маслинка за компенсация.

Ясно видях потреса, който изживя при откритието, че ако си беше поръчал чорба, сега можеше да загребе от маслините ми с лъжица. Преглътна някак си и веднага се изхитри да набоде с вилицата цели три маслини. Веднага ги лапна (за всеки случай) и успокоението се разля по физиономията му. Мъро! Личност, непосредствена и открита, самото олицетворение на доброжелателност и почтеност към самия себе си. Ясен и открит, не се срамува от пороците и винаги е горд с достойнствата си. Склонен да се самосъжалява, но трудно се прецаква. Лесно можеш да му прочетеш мислите - те бликат от погледа, оформят мимиката и движат жестовете му. Да сбъркаш лакомията му с някакво друго качество е невъзможно - тя е негова религия. Да - едно кой знае как навестило ни езическо божество, за което трапезата е олтарът, а всичко, що се яде и пие - жертвеният агнец. Поклон вам, любителю на житейските вкусотии, като манджи, алкохоли и жени. Слава тебе, владетелю на екзотични езици, учена главо! Чуй ме, Камю! Това е абсурдният човек - неговите слабости се крепят на здравите му челюсти. [От лексикона на Пепи: "За Мъро е валидно логическото и етическо положение "По-добре да стоя гладен, когато няма какво да ям, отколкото да не ям, когато стоя гладен!"]

- Лелче - викна Пепи, - още по едно.

- Ей сега, леля - с клокочещ от слюнка глас откликна сервитьорката. И добави мазно-мазно. - Да мятам ли шкембенцето?

Пепи я погледна така, както достоен човек поглежда не по-малко достоен човек, и с тих глас, в който, трябва да признаем, личеше и нотка на интимност (но не перверзна, а някак си роднинска), отвърна, че именно сега му е времето.

- И Ленин го е казал - заливаше я с комплименти той, - че преди малко беше рано, а след малко ще бъде късно. За шкембенцето винаги си има точно определено време, дори бих казал - точно определен миг. Кой е той, Джери?

Макар да гледаше към приведената вляво от него сервитьорка, Пепи с непогрешимо и уверено движение изстреля десницата си нагоре и ако Джери бе по-наблизо, би го продупчил с показалеца си. Джери се стресна, изпусна вилицата си и изумено рече:

- Кой бе, Пепи?

Показалецът на Пепи напрегнато се сви към палеца, двата пръста се събраха, стриха се един в друг и звучно щракнаха. От този звук се разбра, че Джери, както обикновено, не знае нищо.

- Мъро - извика Пепи, като отпусна ръката си.

- Това е мигът - вяло отвърна Мъро, - в който чувството за неудоволствие се превръща в чувство за удоволствие. Обаче не го е казал Ленин, а Фройд.

- Видя ли? - попита Пепи лелката, докато тя го гледаше с грейнал поглед.

След което, снишил глас, започна да й говори, а до нас достигаха сакрални фрази от рода на: "виж там", "пипереца", "чесънец", "не много, ти знаеш", "и гледай да е златисто", "знам, че само ти го можеш" и т.н. Лелката възторжено тресеше диплите на гушата си и по всичко личеше, че ей сега ще се стопи от благоговеене пред Пепи и ще се разлее в краката му като петно суров петрол в Персийския залив. Пепи даде указанията си, махна с полуповелителен, полуумолителен жест и сервитьорката припна към кухнята да изпълнява поръчката. Забелязал, че общо взето, гледаме него, той поясни:

- Лелките трябва да се уважават! И с тях трябва да се общува правилно.

Пепи обходи с поглед масата, забеляза, че Джери изобщо не го слуша, а дебне една муха, кацнала на вилицата му, изчака момента, в който ръката на Джери стремглаво посегна към мухата и направо го заби със звънък фалцет:

- Защо, пита Джери?

Джери се сепна, изгледа със съжаление литналата муха, която тутакси изчезна в мазния кръчмарски въздух и троснато отвърна:

- Не съм питал! Що се бъзикаш сега с мене?

- Трябва да питаш - назидателно рече Мъро, оригвайки се леко в края на фразата.

- Трябва и да слуша - продължи Пепи, - внимателно да слуша какво му говоря.

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.