Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИГРИ НА КУЧЕТА, ИГРИ С КУЧЕТА

Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Джери бе ефирна и лека фигура, фриволно пърхаща из стратосферните слоеве на студентството, благодарение на крилцата, пришити на гърба му от вездесъщия татко, обитаващ самостоятелна канцелария в полувисшите ешалони на властта, без да пропускаме и правото му на ползване на част от коридора под формата на изтривалка за обувки. Джери правеше своите набези към компанията на нашего брата или когато се заформеше голям запой или по време на сесия. Във втория случай, два дни преди изпит той цъфваше в квартирата на Пепи с неловка усмивка на устата и няма молба в очите. Пепи като голям педагог не го пускаше да се дави в морето, а наливаше в главата му толкова, колкото можеше да побере. Правеше го наистина търпеливо - събираше всяка локвичка и капка, които се бяха разлели и отново наливаше. Два дни по-късно всички ставахме свидетели на малко чудо. Джери се появяваше с вид на послушник в манастир, присламчваше се към някоя групичка, слушаше с грейнал поглед, внезапно и за всеобщо смайване - компетентно - се намесваше. Щом му дойдеше реда влизаше спокойно, смело теглеше билета и без много-много да се бави уверено сядаше пред изпитващия. Получената тройка или четворка той смяташе за напълно естествена и в реда на нещата, затова гордо я показваше на неверниците и скептиците.

После, когато се отцепеше, получавеше пристъпи на малоценност, коленичеше пред Пепи, викаше му "господарю" и го караше да иска от него каквото може. Пепи, който никога не изоставаше в алкохолната кондиция, охотно глезеше прищевките му. Тогава наставаше всеобща веселба. Джери предано гледаше Пепи в очите, а Пепи го разиграваше като копанарска мечка.

- Не ми казвай "господарю" - врещеше той, - ще ми викаш "повелителю на мухите, комарите, колорадския бръмбар и всички останали вредни насекоми"!

Джери се справяше с трудната комбинация.

- Пореви ми като бенгалски тигър - капризничеше Пепи.

Джери не чакаше да му се повтаря, зиваше и надаваше смразяващ кръвта вой. Пепи се вторачваше в него и пронизително почваше да пищи:

- Помо-о-о-щ! Всички в противоатомното скривалище!

Веднъж Пепи поиска от Джери да му бъде куче. Разпивахме в квартирата на Гареца и Джери хукна по комшиите да търси каишка. Обяснявал им, както каза самият той, че кучето му било разгонено и непременно трябва да бъде изведено на разходка. Някой от горните етажи му дал. Джери се върна видимо доволен, сам си надяна клупа, а края натика в ръцете на Пепи. Двамата излязоха на разходка. В новото си амплоа Джери се затрудни единствено при слизането по стълбите. Не можа да запази равновесие, търкулна се надолу, без малко да завлече и Пепи, но той предвидливо пусна каишката. Озовал се на площадката, Джери съобрази да се изправи на четири крака, изключително сполучливо се отърси и не без усилие отвори входната врата с носа, или както той си представяше - с муцуната. После двамата се изгубиха в тъмнината. Когато се върнаха, Джери беше с протрити на коленете джинси и с охлузени длани, а Пепи с посърнала физиономия. Той обясни, че по пътя Джери уж поискал да препикае едно дърво.

- Всъщност искаше да се скрие в сянката му! - разочаровано поясни Пепи, а Джери скри ръце в дланите си от срам.

Набеденият пес се кротнал до дебелия дънер, правейки се, че търси по-удобно място.

- Трябва да му призная, че ги усети преди мен, - добави скръбно Пепи. - Прояви нюх, но не ме предупреди, гадината! Поне да беше джафнал!

Главата на Джери хлътна не само между дланите, но и между раменете му. Беше съкрушен от подлостта си. По-нататък стана ясно, че докато Джери се покривал според сянката, а Пепи нехайно стоял на осветеното, от тъмнината като фурия се появила млада жена, която мъкнела безжалостно за ръчички две хленчещи и едва смогващи да удържат на яростното й темпо дечица.

- Мамо! - приплаквали те, - Не бързай толкова! Ще загубим тате!

- Голяма работа като го загубим! - съскала жената. - Ако не беше се налюскал толкова, нямаше да го загубим! Той нали не се тревожи, че ние също можем да се загубим!

- Що да се тревожи ма, мамо - ревнало на глас едното, - ние нали не сме се налюскали?

При тези отчаяни, но все пак логични думи на детето, отминаващата нямо наблюдаващия я Пепи жена рязко спряла, извъртяла пред себе си хлапетата, като едва не ги блъснала фатално едно в друго.

- Аз не люскам - с режещ глас се надвесила тя над децата, - няма да позволя и вие да люскате!

- Беше ужасно - сподели тогава Пепи пред всички нас и продължаващия да се свива и смалява Джери. - Не зная дали беше от странното съчетание на светлини и сенки, но аз видях гласа й като назъбен метален диск, въртящ се със свистене към личицата на дечицата. Затворих очи, но ясно си представих, как в следващия миг от същите тези невинни личица се отделят първо ушичките, а после нослетата, как меко и беззвучно падат на тротоара и как започват да се къпят в шуртящата от раните, които те са оставили, кръв. Можете ли да разберете ужаса ми в този момент!?

Той обходи с горестен поглед всинца ни, за да се увери дали наистина разбираме ужаса му. Също с погледи ние го уверихме, че не бихме искали да сме на негово място точно в този момент. Джери не беше удостоен с поглед, защото лежеше свит на кълбо на пода и ...хлипаше?, о, не - безумно се кискаше.

Пепи нямал сили да си представя повече, затова отворил очи, за да види с тях действителността. Кошмарът на действителността се оказал не по-добър от кошмара на фантазиите му. Жената била млъкнала и с втренчен поглед оглеждала ту дървото, ту окопалия се в корените му Джери, ту Пепи с опъната каишка в ръката. Дечицата, с читави нослета и ушички, но с незасъхнали сълзи по бузите, гледали в същата посока, но в друга последователност: погледът на голямото "течал" (така се изрази Пепи, а още по-точно: "Течеше като лава от кратера на вулкан!") от ръката на Пепи, по каишката, та чак до мержелеещите се край дънера вратни жили на Джери; докато погледът на по-малкото "тичал", но с "боси крачета": "От пребледнялата ми физиономия до треперещите ми колене, като предизвикваше неудържим гъдел по корема". Пепи не издържал на тормоза и с тънък фалцет попитал по-малкото:

- Там ли са ти ушичките-мушичките, миличко? Цяло ли ти е носленцето-мосленцето?

Странно, но на загрижения му въпрос детето отново се разревало, а майката се надвесила над него и смразяващо рекла:

- Виждаш ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждаш ли!? Виждаш ли!? Виждаш ли!?..

- Ей това "заприличва" звучеше много нечовешки, затуй като китайско мъчение болезнено се впиваше в душата ми и в душите на мъничетата... Ти пък къде се слагаш? - Пепи бе забелязал влажния поглед на Джери, от което бе заключил, че той също се е наредил на опашаката на страдалците. - Бездушието на тебе най ти прилича...

Пепи сепнато прекъсна обръщението си към Джери. Беше му светнало, че ако трогне Джери, докато е вживян в образа на кучето, той току-виж подвил виновно опашка... Затова пренебрегна възможността да унизи Джери и се върна към повествованието си. Той сподели, че от един момент започнал да чувства все по нарастващ световъртеж от повтарящата се реплика на жената. Накрая решил, че тя никога няма да спре и тъкмо да пусне каишката и да се хвърли да спасява детето (както и себе си - но не и Джери) от жестоката му майка, когато от тъмнината, като от космическия вакуум, изплувал безтегловният баща. Той размахвал крайници, мъчейки се преко сили да свърже с тях в каква да е координатна система трите измерения на пространството.

- Координатата на времето той вече я беше жертвал - рече Пепи.

Личало си, че тялото му желае най-накрая да се отдаде на земята, докато духът му все още се крепял на няколко педи над нея. Мъжът "избродирал" (според Пепи) сложна плетеница от къси и дълги стъпки, използвайки всички възможни опорни точки, които му предлагат стъпалата, подминал ненадейно дървото и прегърнал нашия герой, като едва не го съборил на земята.

- Можех да се дръпна настрани - коментира по този повод Пепи, - и да го оставя да мине покрай мен на път към преизподнята, но нито онова женище заслужаваше такова добро, нито пък дечицата - подобна зла участ!

Ето защо Пепи се оставил в прегръдките на злочестия баща и съпруг. Онзи започнал да му се хили в лицето и да го опиянява с ракиено-лучен дъх, докато не разпознал гласа на жена си и не се вслушал в него. А тя повтаряла като в транс:

- Виждате ли на какво заприличва човек, когато се напие? Виждате ли!? Виждате ли!? Виж...

Точно тук, мъжът, който вече се бил оттласнал от Пепи с две ръце, изломотил насреща й:

- Стига си опявала, ма! Ай са фанем на бас, че ей тоя, дето води кучето е фиркан повече от мен? Нали бе, приятел?

И мъжът му намигнал заговорнически, "не с окото - както каза Пепи, - а някак с цялата си физиономия".

Този тъжен разказ развесели единствено Джери. Само той не беше разбрал покрусата на Пепи. А покрусата на Пепи идеше от неумолимостта на два печални факта. Първият факт бе, че всички в тази история го вземаха за пиян, а той държеше, че не е. Вторият - също всички бяха повярвали, че Джери е куче. Такова крушение на замисъла Пепи не беше преживявал. Затова му беше тъжно.

Прочее, кучетата по доста странен начин гравитираха около Пепи в периоди на следсесийни алкохолни подвизи. Като всеки студент, той не пилееше парите си за таксита, а разумно ги влагаше в обезпечаването на купоните с питиета и мезета. Прибирането си до квартирата Пепи обикновено отлагаше за следващия ден, но когато то бе наложително, го възлагаше на упоритостта, интуицията и добрия си шанс.

- Краката - казваше Пепи, - нямат нищо общо. Те си се преплитат. Важното е в подходящия момент да им помагаш с ръцете си.

Той твърдеше, че в среднощните му "маршове на скок" до квартирата винаги се намирал по някой помияр, който да го придружи в трудния път. Според него, това ставало в критичните моменти на преходите му, когато имало опасност да обърка посоките или му идело да се бухне в най-близкия храст и да отдъхне. Точно тогава се намирало поне едно куче, което притичвало с радостно размахана опашка и го повеждало в правилната посока. То го довеждало до входа на кооперацията и после изчезвало в мрака.

Пепи също им отдаваше необходимото внимание и любов. Колчем се случеше да бъдем "облаени" от скучаещ на тераса или отворен прозорец пес, Пепи неизменно изпадаше във възторг: "Скивай, скивай! Нали е много готин!?"

- Нормалните алкохолици - казваше Пепи, - виждат въображаеми плъхове. Аз виждам реални кучета. Или не съм нормален, или не съм алкохолик.

Браво бе, Пепи! Реални кучета, как ли не! Реален ли е санбернарът с бъчонка бренди на врата? Сред заснежените върхове на Алпите - иди-дойди. Ама в центъра на София...? Историята се разиграва предишната зимна сесия. Пепи си тръгва на инат от Малин, разгневен, че никой не му вярва за "човека-оркестър и публика". А "човекът-оркестър и публика" е самият Пепи. Естествено, той нито може да свири, нито да пее. Но, за сметка на това, когато предозира горивото, вестибуларният му апарат се самоизключва и Пепи пада. [От лексикона на Пепи: "За съжаление, все още се напивам "спонтанно, като аборт", а след това падам "стремително, като крик". Хората го тълкуват като липса на добро възпитание и вкус. Трябва да се науча да пия бавно и тържествено да преминавам през всички фази на запоя. Заедно с това се налага да усвоя плавното падане, при което да изписвам красиви фигури във въздуха и на земята. Страничните наблюдатели трябва да имат по-ясна представа за идеята на моето пиене и последвалото го падане. В противен случай и двете стават безсмислени. Но какво да направя като са непредотвратими."] Е, веднъж Пепи решава пътьом да се облекчи в един недовършен строеж, не вижда стърчаща арматура и си разбива челото. Докопва се до квартирата целият омазан в кръв, застава пред огледалото и вижда ужасна "лобна рана", според неговия израз. Сърцето му се къса и душата му плаче, докато си оказва първа помощ с наличната ракия. После се просва на леглото и вдига лявата си ръка, макар кръвта да не тече от носа му. Протяга дясната и пуска за разтуха радиото. И в този миг чува: "За хилядите наши слушатели: концерт за пиано и чело в до мажор".

- Вярно е, каза Пепи, че бях пиян и с разбито чело, но не ми стана ясно аз ли трябва да изпълнявам концерта за хиляди слушатели, или хиляди слушатели ме поздравяват с концерта. Тогава разбрах, че аз съм човек-оркестър и човек-публика едновременно. Дори радиото признаваше тази сложност на моя организъм. Нямах повод да се засягам, както направих в началото, можех само да се гордея с този факт.

Хубаво, обаче компанията не вярва на Пепи. Малин изказва предположието, че физиологическото и нервнопсихическото състояние на Пепи и въпросният концерт случайно са се срещнали точно в този времеви момент. Затова не може да се търси някаква същностна връзка между двете събития.

- Така ли?! - докачва се Пепи. - Значи никой не смята, че моят живот има поне някаква минимална значимост, която заслужава да получи един толкова кратък и метафоричен акцент по радиоефира?

Оттук нататък никакви увещания не помагат. Така става винаги, когато Пепи реши да се прави на обиден. Обиден е - и толкоз! С гордо вдигната глава и поглед вперен напред, Пепи си тръгва. Другите са улисани да му се обясняват: сакън, да не вземе да се разсърди още повече. Никой не гледа в ръцете му. Само аз съзирам как в суматохата Пепи си отваря чантата и забърсва наполовина изпита бутилка бренди. Подир следващия изпит, докато се събираме във "Варшава", за да отпрашим после към нечия квартира, Пепи вади старателно сгънат лист и ми го пъха в ръцете.

- Е, няма що! - казвам, без да съм погледнал в листа. - Пищов след изпита наистина е трогателен подарък.

- Не е пищов - смирено казва Пепи.

На листа, с характерния за Пепи дребен и малко разлат почерк, пише следното: "Когато се прибирах изоставен, унижен и оскърбен в онази мразовита нощ, аз почувствах упойваща умора и непреодолимо желание да си легна в първата срещната пряспа. Бялата смърт надничаше иззад мавзолея и потриваше доволно ръце. Тя беше сигурна, че ще прибере душата ми. Тогава се появи санбернарът. На врата му беше вързана бъчонка с бренди. Той дойде до мен и наведе бъчонката. Излочих всичко, което имаше в нея. Понечих да му дам петдесет стотинки бакшиш, но санбернарът се врътна и хукна нанякъде, навярно за да зареди бъчонката и да спасява друг клетник. Само следите от големите му санбернарски лапи останаха да блестят върху снега. Ако хората бяха мои кучета, така както кучетата са мои хора, животът ми щеше да е далеч по-щастлив."

- Сигурен ли си - попитах аз, - че всичко това действително се е случило?

- Има си хас - отвърна Пепи. - Още чувствам вкуса на брендито. Изключително качество! Искаш ли да ти дъхна?

По-късно, по време на лятната сесия, в Гареца, пиенето свършва необичайно рано. Събираме пари, а най-голямо желание да изтърчи до денонощния гастроном срещу съдебната палата проявява Пепи. Минава час, минават два... Отново събираме пари. Пращаме Джери. Той се връща с каквото трябва. В един след полунощ се появява Пепи - с невинен вид, без пари и без водка. Този път историята е такава:

- Чинно купих всичко. И водка, и салам. Вървях си по "Витоша", а насреща ми се зададе матрона с пудел. Пуделът надуши салама. Лавна зверски и скокна насреща ми. Аз хукнах. Пуделът - след мен. Матроната запищя, че и крада кучето. Отвърна й сирената на милиционерска кола. Свърнах в първата пресечка, в първия мярнал се вход, та в мазето. Кучето обаче не ме изостави. Нямаше как - дадох му салама. Само и само да не лае. А аз реших да поправя разбитата си нервна система с водката. Докато милицията отмине, докато матроната спре да пищи, пуделът опраска салама, а моя милост - водката.

Трябва да си призная, че веднъж заварих в квартирата му някакво псе. По всичко личеше, че съвсем доскоро е било бездомно, но уютът, предложен му от Пепи, явно не го правеше щастливо.

- Не можах да се откача от него - обясни Пепи с озадачен вид, по който разбрах, че няма никакъв спомен относно появата му.

Кучето, свито на кълбо, в шоково състояние, скимтеше от един ъгъл на стаята. Цялото бе омотано в зелена връв, иначе здраво завързана на гърлото му.

- Да не си го бесил? - попитах напосоки.

- Глупости - гузно отвърна Пепи. - Тъкмо щях да го водя на разходка.

- Ама то сигурно се е дърпало? - предположих аз.

- Ъ-хъ - съгласи се Пепи. - Не щя и да яде. Кренвирш му дадох, ей тука беше.

Пепи се залута да търси кренвирша. Естествено, не го намери.

- Къде ли се е дянал? - питаше Пепи и обръщаше джобовете на панталона си.

Аз отворих вратата на стаята му, прекосих антрето, отворих вратата на апартамента и успях овреме да се дръпна от нея. Кучето не успях да видя - то се беше стрелнало със скоростта на светлинен лъч. Усетих само полъха на вятъра и зърнах крайчеца на зелената връв, която Пепи безуспешно се опита да застъпи.

- Отърва ми кучето! - ревна той.

- Ще си намериш друго! - успокоих го аз.

И той ги намираше. Те буквално се тълпяха около него и май действително правеха живота му щастлив.

 

 

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 08. 2003

=============================
Първо издание, електронно.