Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

- Не знам какво стана - трепери Пепи, - аз съм човек с шестица по география от гимназията. Как успях да се объркам? Толкова пъти съм идвал тук, зная, че живееш в последния вход, а сега - бам, в първия. Сигурно съм взел първия за последен или съм си мечтал, че най-сетне последните са станали първи. Гледам обаче - вратата същата. Но не мога да прочета табелата - буквите скачат, размазват се, абсурд. Натискам бравата - заключено. Казвам си: "Толкова ли се напи тоя Боби, бе? Да забрави, че не си отивам, а ще прескоча само за цигари!" Най-странното е, че няма звънец. Чукам учтиво, никой не ми отваря. Хлопам с длан, пак тишина. Брей, каква е тая звукоизолираща врата? Я да пробвам с юмруци. Дум-дум-дум! Мъртвило. Мамка му, викам си, тоя човек се подиграва с мен. Трябва да си е сложил тампони в ушите, за да не ме чуе нарочно. Започвам да ритам. Разгеле, най-накрая чувам някакво движение, почват да се щракат разни механизми, аз си приготвям ъперкъта, с който да те фрасна и... И насреща ми опулен един стопроцентов дебил, с жълти чехли на краката, джобно ножче в ръката и космат гръб...

- Чакай, чакай, Пепи - едва смогнах да го прекъсна, - как разбра, че е с космат гръб, бе? Гол ли беше в тоя студ, с гръб ли ти отвори вратата?

Пепи ме изгледа укорително:

- Видът му беше такъв! Като на човек с космат гръб. На тебе ли трябва да обяснявам, че има хора, на които, като им видиш лицето, веднага се сещаш какво им е и опакото. На тоя по всичко му личеше, че има космат гръб. Иначе беше с пижама, а пижамата беше на малки фигурки, а фигурките бяха...

- Добре-е-е - викнах аз, - какво стана по-нататък?

- По-нататък стана тя каквато стана - въздъхна той. - Зверя се аз в него и си викам: "Това не е Боби и в никакъв случай не може да е той!"

- Благодаря, че не си познал в него мен и че не си припознал мене в него!

- Ще благодариш на проф. Ишпекова. Нали тя ни учеше, че наблюдателността е качество, което ти позволява да забележиш не само признаците, които предметът притежава, но и тези, които не притежава. Наблюдателен, например, е този, който забелязва не само, че топката е кръгла, но и че няма дръжка...

- Хубаво - прекъснах го аз, - ти забеляза, че този хубавец не притежава признака да съм аз и не го фрасна. Той благодари ли ти за проявената наблюдателност?

- Не, представи си! Пита ме защо му ритам вратата. Казвам му, че си търся човека. Той отвръща, че тук човек нямало. "Тъй ли, викам му, ти тогава какво си? Божество някакво? Кентавър? Хермафродит? Или подпетител на чехли?" Оня почва да се тресе като маларичен, стиска яростно ножчето и пак ме пита защо съм ритал вратата. Какъв тъп човек! Задава ми въпроси, на които вече съм отговорил. А аз съм готов да изтичам до дежурната аптека и да му купя хининче. С последните си капчици търпение му обяснявам, че търся тебе; че няма нужда да те крие, защото, тъй или иначе, ще те намеря; че, ако все пак си му много мил и драг, той ще отнесе онова, което е предназначено за теб. Хитрецът обаче не започва да се оправдава, а ми сочи табелата на вратата, демек, гледай: твоят човек не живее тук. "Виж какво - му викам, - името на моя човек не може да е на вратата. Той не е член на семейството, той е квартирант. Квар-ти-рант! Знаеш ли какво означава тази дума? Не идва нито от "квартален", нито от "тиранти". Буквалният й превод е: "Човек, който плаща пари, за да живее унижен и оскърбен в мизерия". Тъй че не ми сочи табелата, щото тебе ще те е срам да сложиш името му редом с твойто. И знаеш ли защо? Защото неговото име е по-достойно от твоето!"

Пепи беше гузен, затова в момента ме четкаше със слова, които никога, никъде и на никого не беше казвал. Основният принцип на нашите отношения обаче беше: "Никога не прекъсвай вдъхновението на другия!"

- Онова говедо ме гледа и какъв въпрос ми задава мислиш? Задава ми следния въпрос: "Къде тогава трябва да стои името на твоя човек?" "Името на квартиранта, казвам аз със сарказъм, винаги стои на едно единствено място - под (с интонация дебело му подчертавам това "под") - не "над", не "върху", а именно: под (пак дебело му го подчертавам, тоя път и с пръст, във въздуха, все едно съм го написал) звънеца. При положение, че си му разрешил." "Значи, под звънеца, а? - Пита оня темерут. - Ти тогава що риташе вратата?" "Как що, бе! - Вбесявам се аз. - Чуках, хлопах и ритах, само и единствено, защото вие двамата с Боби сте дянали някъде проклетия звънец." "Виж ти - клати оня глава като механичен пингвин, - ами това какво е тогава?" - и посочва вдясно от себе си. А там, мамицата му, стои звънец - черен и без никакви имена под него. "Хубаво - викам, - печелиш. Обаче, ако ще ме плашиш с това джобно ножче, по-добре да беше го отворил. Така не ти върши работа." Той, естествено, се върза и докато си наведе главата, докато си фокусира погледа, аз вече бях духнал.

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23.08.2003
=============================
Първо издание, електронно.