Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

 БЪЗИЦИ С ИЗИ

Бойчо Й. Бойчев

web | Ходене по кръчмите

Беше адски студено и Мъро ни наду главите с оплакванията си:

- Не можеше ли толкова да останем в квартирата на Боби - мрънкаше той. - Водка съм взел, има вино. Без да искам, погледнах в кашона на терасата. Всякакви мезета - кисели краставички, туршия. Едно зайче-байче. Сготвено, в бурканчета сложено...

- Не сме се събрали за това, Мъро - със строг глас му отвърна Пепи. - Работа трябва да вършим.

- А-бе, работа. Че работа ли е да пиеш денонощно?

- Не е - съгласи се Пепи. - Знаеш обаче, пиенето ни води към целта. То е тясната пътечка, по която ще минем. Някои ще паднат, други ще продължим. Ти нали не искаш да си сред падналите?

- Не ща! Само че след още две ракии краката хептен ще спрат да ме държат.

- Ей в това е хватката. Краката да не те държат, но и да не си паднал. Все едно ходиш по водата. Вяра трябва, друже, вяра.

- Имам аз вяра - примири се Мъро. - Добре, че имам и това чаталче домашна наденица...

Докато с Пепи проумявахме, Мъро измъкна подковата от джоба на кожуха си.

- Хей - извиках аз.

Мъро се направи, че не ме чува и заобяснява на Пепи:

- Взех я от кашона за хранителни запаси на Боби. Рекох си: "Зайче-байче с луканка не върви да се яде". И я взех. Ако не щете, мога и сам да я хапна.

Със светкавичен жест Пепи грабна луканката от ръцете на Мъро и я пъхна в собствения си джоб.

- Чакайте, бе - викнах отчаяно аз. - Наденицата си е моя. Какво току си я прехвърляте един на друг.

- Аз съм строг, но справедлив - рече Пепи. - Строго ти отнемам подковата, но справедливо ще я разделя, когато му дойде времето.

А времето беше, кажи-речи, дошло. Пък и ние бяхме дошли до мястото - кръчмата "Тракия". Мъро каза, че това е любимата му кръчма. Заради последните пет букви от името.

Беше към три следобяд. Ракиено време, както би казал Пепи. [От лексикона на Пепи: "Ракиено време наричаме всеки час от денонощието, в който на човек му се пие ракия."] Въртяхме усилна дейност от ранни зори. Докато чакахме Мъро, изпихме по две бири. Мъро дойде премръзнал, затова сгряхме едно джезве с ракия, пийнахме по филджан и се понесохме редом с февруарската вихрушка. В "Капри" не ни пуснаха - не били отворили още. Кръчмата срещу "Електрон" също беше със спуснати кепенци. Разгеле, ресторантът в Слатина вече работеше. Изядохме по една шкембе чорба, като я застроихме с малко водка. После Мъро заврънка, че му се ядат кебапчета. Хайде в кебапчийницата насреща: бам, по тройка с гарнитура и по една гадна бира в пластмасова чаша. Сетне издрапахме калните слатински улички и седнахме да отдъхнем в "Златният елен" на Гео Милев. Мъро избърза и поръча бутилка вино и дроб-сърма. Пепи възропта, при това съвсем правилно, че прекалено много ядем и твърде малко пием.

- Както е тръгнало, нито парите ще ни стигнат, нито ще се напием като хората.

- Какво да правя, като съм гладен - жално го погледна Мъро.

- Пий повече бира - посъветва го Пепи. - Тя поне е хранителна.

Мъро се вслуша в съвета му и на пазарчето "Ситняково" изпи три бири, а оттам по "Иван-Асен" се помъкнахме към "Тракия".

Още с влизането го забелязахме. Момичето седеше на маса четворка, близо до печката. Доста големият му бюст опъваше бяло поло, а върху полото трептеше златна верижка с медальон. Беше хубавко, леко порозовяло от топлината, проснало обути в дънки и ботуши крака под масата. И още - шнола държеше хлабаво правата й коса отзад, кожата и беше гладка, а светлите очи гледаха със смесица от ярост и, характерната за хубавелки като нея, глупавина. "Вие мълчете!" - изсъска Пепи историческата реплика на поручик Ржевски и ни повлече право към нея. Когато стигнахме, без заобикалки рече:

- Налага се да седнем при вас!

Момичето едва сега ни забеляза и стреснато попита:

- Защо се налага?

- Поръчение! - вдигна рамене Пепи.

- Оня ли ви изпрати?

- Е-е... - ставаше все по-лаконичен Пепи.

- И защо сте трима?

- Сам съм! - излъга, без дори да трепне Пепи. - Тия се повлякоха с мен по пътя. Било им студено. Пиело им се. Не били виждали хубава жена от девети септември. Нали знаеш, обичайните простотии.

- Хубаво, сядайте. - Мацето пестеливо мръдна пръстче по посока на свободната част от масата.

Разсъблякохме се, окачихме връхните дрехи и насядахме. Сервитьорът, брадясал, с лоясали отвсякъде очи, се дотътри преко сили и с тежка въздишка се подпря с две ръце на масата.

- Водка ли? - заинтересува се махмурлукът му, докато той само си отваряше устата.

- Четири! - отвърна лекото опиянение на Пепи.

- Аз не ща водка - рече мрачно Мъро, - искам мента.

- Поръчай си, де! - скастри го Пепи и уточни: - Две водки за красавицата, щото нея чакане я чака, ще ми простите тавтологията. Една за мен - да мога да се държа, докато й правя компания. И една за храбрия сервитьор, че има още много да тича до тая маса, докато ни изпълнява поръчките.

Аз и мацката се засмяхме, Мъро оброни глава, а сервитьорът радостно подгъна крака и едва се задържа на ръцете си. С това сплотяването на колектива приключи. Направихме поръчките, а сервитьорът, усетил, че краят на този тягостен ден ще бъде по-щастлив от началото му, енергично - доколкото това бе възможно в неговото състояние - пое първо към мокрия бюфет. Кухнята щеше да почака.

- Как те викат? - обърна се Пепи отново към момичето.

- Хризантема - кой знае защо свенливо отвърна то.

- Извинявай! - рече той, без да обръща внимание на това, че дърпах ръкава му под масата. Беше почнал да се държи просташки. [От лексикона на Пепи: "Ако културният човек не може да се държи просташки, това озчава, че той е полуинтелигент и сноб."] - Искам да уточня. Аз не те попитах как се казваш. Ако ме интересуваше това, щях да ти поискам паспорта. Също така не те попитах как ти викат, когато са ти ядосани. Нямам намерение да ти крещя, пък и не обичам, когато имената завършват на "о". Просто исках да знам как се обръщат към теб, как те викат, когато имат нужда от мекия ти поглед, от нежните ти пръсти, от профила на силуета ти и така нататък.

- Изи ми викат - отново свенливо, но като се стараеше да спазва граматиката на Пепи, отвърна момичето.

- Изи? - с очи, присвити като на дегустатор, който ще опипва всеки звук в това име и ще преценява всяка буква, попита Пепи. - Момчета, какви асоциации буди това име у вас?

- На голямо налягане - тутакси се отзова Мъро. Той прочее не бе откъсвал поглед от балконите на Изи, но намери оправдателната дума. - Изобари! Нали беше нещо свързано с налягането.

- Тъй, тъй... Ти, Боби?

- На мен ми звучи като радиация - намерих сгоден случай да се избудалкам с Мъро и съвсем като него изтърсих - Изотопи! Нали беше нещо свързано с атомните бомби.

С последните думи, които натъртих (особено "бомби"), влях погледа си в тоя на Мъро и елейното пълноводие на нашите два погледа обтече гърдите на Хризантема. Пепи, обаче, се държеше на положение. Честните му очи, леко прижълтели от алкохола, гледаха също тъй честните очи на момичето. Но ръцете го издаваха - те нервно барабаняха по масата. [От лексикона на Пепи: "Винаги гледай жената в очите, гърдите остави за ръцете си".] После обясни, че бил нервен, защото сервитьорът забавил водката. Как ли не!

- Виждаш ли какви страхотии си представят хората заради името ти? Така ги държиш на дистанция. Твоят приятел защо го няма още, а? Защото и той асоциира името ти с нещо кофти. "Изи - вика си той, - Изи? Какво ме притеснява в това име? А-а, точно така! Изи ще ми избяга!"

- Няма да избягам - неуверено започна да отрича тя.

- Това няма значение. Важното е, че той си го мисли. И затова не идва. Защото чувства, че ще го изоставиш. Знаеш ли какво рисува неговата фантазия? В нея той е венециански лодкар, който търси своя пристан. Морен и самотен, той безпомощно се лута в настъпващия мрак. Но на всички пристани гъмжи от подранилите лодкари. А като светла искрица над главите им кръжи тъжната венецианска песен: "О, мио гранде аморе", което ще рече: "Къде, лодкарю, приюти за тази вече ладията своя"...

- И греблото къде си сложи - мръснишки го прекъсна Мъро.

Пепи се направи, че не го чува, и продължи:

- И в този миг той вижда един самотен - също като него - пристан. На него пише нещо, но лодката се клати от прибоя, здрачът обвива с плаща си масивните форми на пристана, а солта на горчивите работни сълзи, люти в очите на лодкаря...

- Само оцет и олио остана - удиви се шепнешком до мен Мъро. - Как успя само в едни сълзи да сложи сол, пипер, че и горчица?

Пепи и Изи обаче не му обърнаха внимание.

- С напрегнат поглед той успява да разчете три букви: И-З-И. "Това е моят пристан" - казва си лодкарят и с последни сили плъзва ладията си върху разпенените вълни напред. И когато достига съвсем близо, пред него се изправя целият надпис: "Кеят на изоставените!"

- Но защо, защо си мисли той така? - с плачлив глас попита момичето, явно разчувствано от небивалиците на Пепи.

- Защото си му дала повод - коравосърдечно отвърна Пепи. - Целувала си се там с някакъв...

- Не съм се целувала - с жален глас започна да ни се обяснява Изи, - той само ме беше прегърнал. Аз го помолих - беше ми студено.

- Що си бърсала тогава с кърпичка червилото си от устата му?

- Ама не е така - все по-отчаяно се бранеше Изи. - Аз нямах червило тогава. Той беше пил боза, изцапан беше, бозата му трих...

При думата "боза" нервен тик пробяга по бузата на Пепи, но този спазъм явно се дължеше и на факта, че каквото и да кажеше нашият приятел, то се оказваше вярно. Налагаше се да започне да замазва нещата, иначе изтървахме мацето. Нямаше смисъл: я, какво хубаво каре бяхме оформили. Но Пепи неразумно продължи да експериментира:

- А за трите разкопчени копчета на роклята какво ще кажеш?

- Не бяха три, а две! - тропна под масата с крак Изи. - Топло ми беше.

- Нали ти беше студено? - изплъзна се от устата на Пепи, преди още да успея да го ритна по кокалчетата.

- Вие какво сте ме заразпитвали - ядоса се не на шега Изи. - Само ме обърквате. Илиците са ми хлабави. И не бях с рокля, а с пола и блузка. Но, ако оня тъпънар ви е казал, че Мишо ми е бъркал и под полата, това вече си е чиста свинщина. Кажете на оная свиня, че не е честно да ме шпионира! Откъде накъде! Няма право да ме наблюдава. Писна ми отвсякъде да ме наблюдават...

За всеобщ късмет келнерът доплува с огромна табла, по която празнично дрънчаха една о друга множество чаши. Не личеше нещо да е разлято. Явно, нашият човек си беше гаврътнал неговото и ръцете му вече не трепереха. Той тържествено сложи пред Изи две водки, и, странно, тя нямаше нищо против. Докато Мъро ревностно следеше изпълнението на поръчката, тя грабна едната си чаша и без да каже наздраве, гаврътна близо половината. След това запали цигара и решително каза:

- Изпивам си водката, изпушвам още пет цигари и си тръгвам!

- Удари за наша сметка още едно, приятел - отпратих аз сервитьора, като така дадох още малко време за съвземане на Пепи.

Пепи стана, отиде до палтото си, бръкна в джоба му и извади суджука. Върна се, коленичи пред Изи, протегна ръце и рече:

- Приеми това вместо букет с цветя. То е плът от плътта ми, кръв от кръвта ми и черво от червата ми...

Изи погнусена погледна чаталчето, но размисли и го грабна от ръцете на Пепи.

- Повече да не се повтаря! - строго каза тя, докато суджукът изчезваше в чантичката й.

- Добре-е, извинявай! - заусуква помирително Пепи. - Каквото и да говорим обаче, едно ще ти кажа. Не ти отива така да ти викат. Това "Изи" звучи агресивно, от него те побиват алиенистични тръпки...

- Какво, какво? - отново застана нащрек момичето.

- Тръпките на отчуждението - преведе услужливо Мъро, разкъсвайки вниманието си между описа на ястията в оръфаното меню, което благодарният сервитьор междувременно ни бе донесъл, и ненагледния бюст на нашата сътрапезничка. - Латинският термин "alienatio" означава отчуждаване на имущество или полудяване, т.е. отчуждаване от състоянието на нормалност. Пепи искаше да каже, че когато човек чуе името ти и види теб самата, остава с чувството, че рано или късно ще те загуби. Разсъдъка си също.

- А-ха! - весело рече Изи и люсна остатъка от водката. - Значи, тебе те викат Пепи? И как ти е името бе, Пепи?

Но Пепи се беше окопитил.

 

 

© Бойчо Й. Бойчев, 2003
© Издателство LiterNet, 23.08.2003

=============================
Първо издание, електронно.