СЛАДОЛЕД ЗА СБОГОМ

Анна Койчева

web

Азниф^* беше тай-ученолюбивата в класа на сестра ми и както след години се оказа - най-талантливата математичка от целия им випуск.

Двете с майка й спяха на горния етаж на каютата, а ние с моята близначка се кискахме на долните две легла.

Беше пролетта на 1976 и социализмът в България и в съседна Югославия кънтеше в мрамор, култ, статуи, с една дума - апогей.

Казано ни беше, че корабът само ще мине през Белград и ще продължи към Австрия. Виена! Какво по-вълнуващо посрещане на Великден от това ? За нас - учениците от две водещи навремето си софийски гимназии - математическата и френската, и... моя милост, съмнение нямаше. Майката на Азниф и аз бяхме единствените “парашутисти” на кораба. Тя - пенсионерка и първа дружка с директорките, а аз - озовала се на гемията по “близначеска” линия.

Майката не даваше да сядаме по леглата с дрехите, та затуй прекарвахме повечето време на палубата на открито. Ранното априлско слънце се отразяваше във водите на реката и в следобедните часове прижулваше здравата.

Франкофоните и математиците намериха бързо-бързо общи теми - дузина “тави” на Смоуки и Дийп Пърпъл, няколко спонтанно заформили се любовни двойки и безброй цигари, изпушени на воля.

На кораба пътуваха и неколцина пасажери: баба със щерка и внучка, една семейна двойка и още двама-трима, късметлийски вредили се за великденската екскурзия - лукс за Българското речно плаване тогава.

На палубата беше винаги шумно и забавно, а шезлонгите никога не достигаха. И макар басейн да нямаше, плажът бе вече открит. Една от пътничките по цял ден се пружеше на припек, косата й беше почти нула номер остригана, маскираше се с огромни слънчеви очила, а на носа залепяше хартийка, намазана с крем Ивета. Да имаш Нивеа на онези години беше истински лукс, нали помните?

Дунавът се рееше гладък и хладен, досущ като гол женски гръб, изписван в картините на Густав Климт... Тук-там смущаван от мъхнато речно островче... Само след броени дни щяхме да видим Виена, Пратера, а там - изложба на нашумелия в България сецесионист. Навярно?

Край Железни врата чакахме два часа да напълнят шлюзовете. Корабът хлътна в бездната и после бавно се заиздига, качен на водния асансьор-чудо. Беше безметежна лунна нощ, през която никой от нас не мигна. Разнасяше се музика, някой отвори тайно бутилка шампанско. Скоро навлязохме в устието на Сава.

На сутринта настъпихме към Белград и уж щеше да е за кратко, но след някаква суетня с крайбрежните власти, капитанът на кораба се върна и оповести, че оставаме за цял ден. Понесоха се слухове. Един каза, че пътният ни лист още от Русе не бил наред, друг, че екипажът нямал пари за гориво. Някой дори пусна новината, че бил чул по радиото нещо за реката: отровена била и плаването нататък - забранено... Кому да вярваш? Детски фантасмагории.

Азниф, майката и ние двете със сестра ми, без много да се помайваме, тръгнахме из града. Сега ни се беше паднало...

Толкова различен ми се видя светът през този дълъг ден. На няколкостотин километра от София, животът течеше на други обороти: в телефонните будки имаше телефонни указатели, витрините на магазините бяха лъскави и отрупани с великденски зайчета и шоколади, а хората, излезли на разходка по Кали мегдан, бяха обути в дънки и носеха непознати за мен “западни” дрехи. А във всяка сладкарница или магазин - портрет на Тито...

Години по-късно, за един рожден ден получавам картичка от чужбина. Надписана е с впечатляващо остър почерк, загнездил се в паметта ми. Азниф и нейното американско семейство са се снимали край някакъв университет. Тя си е все същата, макар и понатежала от годините. С роговите очила, орловия нос и ...едно шалче на врата, досущ като онези, които навремето си купихме от Белград.

30 динара. За това шалче ни стигнаха парите, за повече - нямахме.

Азниф и майка й, които по онова време в България минаваха за заможни арменки, успяха да накупят дънки и обувки за цялата рода.

Ние с Майя обикаляхме чаршията и се чудехме какво да купим за спомен на мама. Купихме й шалчето. Толкова беше успяла да задели от лекарската си заплата... Толкова ни бяха джобните. По онова време (а май и сега) в България келнерите заработваха най-много, след тях - фаянсаджиите, военните и т.н....

Иззад една ограда се разнесе издайническа миризма на ванилия и шоколад. Хората излизаха от една сладкарница, понесли дълги фунийки, отрупани с огромни сладоледени топки. За първи път видях толкова много и различни по цвят и миризма сладоледи, струпани на едно място. В детската ми глава зачовърка коварно въпросче и почна да скрибуца като дървояд: Защо ТЕ да имат, а ние си нямаме ТАКЪВ сладолед? На опашката се беше наредила да чака и жената с нула номер прическа. Тя разговаряше с непознат мъж и като ни мерна в тълпата, обърна се и му каза нещо на ухо.

Докато се въртяхме и зяпахме сладкарина, чирачето му - момче на наша възраст, току застана пред нас с две фунийки в ръце. То се изпречи на пътеката и никак не даваше вид да се е запътило за другаде. Гледаше ни и се подсмихваше - сигурно се надяваше да го разберем без думи. Какво ти? Кой на онези времена получаваше подарък ей така, “от небето”? Само децата на активните борци...

Как сме се разбрали и поели двата огромни армагана, не помня. Помня само, че жената с нула номер коса беше платила за тях, или по-точно - нейният спътник.

А тя не се върна на кораба.

Чакахме я още ден и половина. Белградските милиционери уж тръгнаха да я търсят по снимка, ама и това не свърши работа, защото по всичко изглежда, тя се бе подготвяла отдавна за това: куфарът й бе натъпкан със стари вестници, а косата й неслучайно - нула номер.

Корабът не отплава за Виена.

Направи маневра и наду свирката - обратно към Русе.

Великден посрещнахме в познатата софийска гарсониерка. Мама много се ядосваше, че парите й са отишли на вятъра, а от гимназията на сестра ми мълчаха.

Австрия и сецесионистите останаха някъде напред в недоизплувалото бъдеще.

Но това е друга история.

Думата ми беше за шалчето.

И за сладоледа.

Подобен никога не видях повече...

© Анна Койчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2006, № 5 (78)