ВПРЯГАНЕ НА КАРУЧКАТА

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

...Както си седях вчера заран чорлава и кисела като кисело грозде, и оп-па, телефонен звън. Брех, викам си - пак ще са някои от досадните чернилки пакистанци и индийци, дето вечно нещо рекламират или продават по телефона. Тъкмо да зейна една уста и да почна да ги режа като зелени домати за туршия, ама не - някакъв чичко избоботи нещо като името ми и аз наострих уши. Това се оказа, че беше директорът на кварталната поликлиника, дето миналата седмица ходих на разговорка (то не бяха едно, не бяха две да ги помниш и тè ти сега булка, Спасовден!)... Нейсе, чичкото изговори нещо с неясна интонация и аз тъкмо да зейна уста и да му "благодаря", че ме е отрязал, ама се въздържах, и той пак повтори... Оказа се, с гробовен глас ми е рекъл, че съм спечелила конкурса, ама аз, пусто да опустее, толкоз удари съм получавала, че бях готова само отказ да чуя. Зарадвах се без обаче да подскачам, щото работата е само 30 часа седмично и пак е от най-ниско платените, но поне ми е на две крачки и е свързана с илачи, пациенти, медицина, с две думи - нещо, дето всеки студент може да го работи у наше село, ама тук за това наемат докторици от България, ха-ха-ха...

Нейсе...

Аз обаче и на друго лозе копая и не давам кълка само на един баир, я ! Миналата седмица, както си седях и чаках за едно от поредните театро, наречено интервю, не щеш ли, погледът ми набара едно вестниче. Я да видим тука има ли нещо, дето може да стане наше, рекох си, и сгънах предвидливо депеша в чантето си... Като се прибрах и приключих с вечерните кандърми, пране, готвене, гладене, котка и сè що е, прочетох депеша от кора до кора и като библия го изучих и подчертах основните статии. Една от тях ми се стори интересна - написана бе грамотно и стегнато от един чичко с гръцко име, ама бетер моя стил... Статията визираше типично бизнесменски вопли, воли и неволи, но аз се прегънах в кръста, взех му адреса и вчера му написах едно подмазваческо писмо! Да видиш как подскочи и веднага ми оговори. Аз не спрях дотук, ами му пратих и биографията си (нали знаеш - пуснали прасето под масата, то се качило отгоре й)... Нашият ми отговори днес пак и ми каза, че имал свободно място при него, но се въздържа да наема чужденци, защото те не знаели идиомите на английския език и нямали представа от културата... Сещаш се - мястото е не в медицината, ами в едно издателство... Аз му отговорих веднага, че ако и да е прав, донякъде е, защото едно познаване на български и руски идиоми само може да обогати и без това "богатия английски език", от което на него ченето му падна и сега чакам да ми прати депеша за условията на работа там и за заплатата...

Наздраве, аз вече цапнах една бира да ми се свърне душицата... Няма тук ни Витоша, ни планини за катерене, лани само един комин, един мост и още нещо успях да възкача и направих чудни снимки (150-200 метра) и така си останах със снимките.

...Ей ме на отново... Тъкмо се връщам от последното театро, наречено интервю номер четири за деня, отварям компютъра и що да видя - писмо от теб! Браво! Добре, че сте вие - дружките от България! Около мен все са чужденци, дето хабер си нямат как се мъчим ние, българите, като грешни дяволи да избутаме лодката в морето... Все Гинес смучат и се оригват... Широко им е около врата, ама му се види краят... Ето днеска все затлъстели и охранени плъхове по интервютата ме срещат. Питат ме с какви мисли лягам и с какви мисли ставам, какво ще сторя, ако спечеля 100 лири от тотото и тем подобни щуротии. Подлагат ме на разни психометрични тестове и се чудят как да ме прецакат само и само да не ми дадат работата. Ама и аз не им се давам! Разпищолих се и като отворих една уста, гаче Змей Горянин е зинал... Дали ми два скелета да срещна крайник с болест. Боже мили, амчи аз това съм го учила и преучила цели 6 години, нищо, че беше през 1979-1985 - едно нещо, дето е влязло в girus praecentralis, сиреч в една много важна бразда на челния лоб - няма излизане. Ама на тях май им се не вярва, че Българската медицина не е като тая у тяхна Гана, или на остров Тамбукту, дето викаш... Нейсе, оправих ги аз на бърза ръка и им теглих една..., а утре тръгвам пак на бой... Не е шега работа - този месец трябва да си намеря работа, че ме притискат данъчните, а и сметки са се задали...

...Много ми се насъбра в последно време с тези кръвопийци, но такава съдба съм си избрала. Сега чета писмото ти за юбилейните 20 години на випуска и си спомням как заедно с теб пътувахме в трамвая от сладкарница "Фонфон" към улица "Здраве", без изобщо хабер да имаме, че 25 години по-късно "Гоце Делчев" ще стане "най-бомбаджийския" квартал на столицата. Като да беше вчера. Така се изнизаха 80-те, а след тях се зададоха 90-те. По онова време да съм била почти през вечер дежурна на долния етаж на познатата ни болница... Там на партера бяха спретнали нещо като неотложно звено - дежуряхме и спяхме направо върху походните легла и носилките... като в лазарет... В три часа след полунощ на човек му е все едно къде и с кого ляга... или почти... В коридора отсреща беше кабинетът на доц. Бояджиев, който се бе върнал от Добрич преди мен и се бе захванал със софийската лечебница. На горния етаж бяха рентгенолози - важни носорози с медсести, червосани и с гердани окичени - карат те да чакаш, докато си изпият кафето, после повличат чехли, хавлии и шалвари, сякаш току-що са излезли от джакузито... направо ум да ти зайде... Марио Станкев, мой колега беше тогава, новоизгряваща звезда на небосклона на българските ангиографи, но това не му пречеше да си говори другарски и със шофьорите, и с професорите, чест му прави...

Та по онова време - башибозушко, ставаха интересни неща из Българско, из българското здравеопазване тоже, а разумеется - из българските поликлиники. Тъкмо се бях прибрала от разпределение в длинния и ветровит Делиорман и по телефона си намерих работа на "Разсадника"... Десета поликлиника. Няма да я забравя... Засукани сестри, ама още по-засукани докторици, изпоразведени и разгологъзени с извадени на показ щедри пазви... А шеф на поликлиниката и на партбюрото - д-р ти Добрев... Не стига него, ами и ленивия му син се дотътра сетне да се цани уж за шофьор на линейка, а си беше парескеланз наркоманче... Помня като ден вчерашен квартала, аптеката, бабичките и новостроящите се блокове, пълни с пропушили ученици и ученички, дето се тълпяха пред кабинета ми за извинителни бележки, а аз се тълпях пред техните - за уроци по DOS в моя компютърен прощъпалник.

След кадифяната революция д-р Добрев беше изтикан и мястото му доскоро се заемаше от беловласия "левент" д-р Тимчев, чиято половинка е на номенклатурен стол в здравеопазното ведомство. Но не за него ми е думата... Други хора помня и като да са пред мен сега дори и тук - на 3000 мили разстояние и 13 години по-късно - сещам се за тях, защото една е човешката природа, стане ли дума за власт, простотия, алчност и мързел... Вчера принц Уилям закъснял и властите веднага забраниха ползването на мобилни телефони, щото някои имат монтирани видеокамери и сакън да не заковат събитието за вечността... Днес пък друга новина изръси Би Би Си - лорд Сейнсбъри наредил всичките му магазини от хиперверигата да почнат масово да предлагат на купувачите кисело зеле, щото учените установили, че само така народонаселението може да се предпази от птичия грип... По този повод целият германски внос от Сауър кройт беше изневиделица и тутакси изкупен... Но да се върнем към София от деветдесетте и по-точно - към конярника, както наричат все още квартал "Разсадника"...

Завеждаща детското отделение на поликлиниката беше тетка ти Тенева, шефът на линейките - Минко, а дежурната във "Вътрешни" - д-р ти Проданова. Моя милост - в детско. Сега д-р ти Проданова завежда ехо кабинет в Александровска, Минко е покойник, а аз - знаете къде... Д-р Тенева сигурно все така продължава да ходи с ролки по главата и от педиатрия разбира колкото шимпанзето от химия...

Един ден Гинчето (така наричахме д-р ти Проданова) дойде запенена и посиняла от мъка - крадец нахлул с взлом в апартамента им в кв. "Хаджи Димитър" и им отмъкнал де що има уредби, пари и бижута, а барабар с тях парфюмите на госпожата... Домъчня ми, докривя ми за горката докторица... На другия ден отлях половината от моето флаконче "Синьо цвете" - най-нашумелият дамски благодат по ония времена и едва дочаках сгоден момент в линейката, та да й го връча. Тогава все така си ходехме - двете заедно на линейка - съберяха ли се повече от пет адреса от детското и от вътрешни, Минко ни подюрваше и ние, скромно и послушно като ученички, тръгвахме с огромните чанти и извехтели халати на домашни посещения... Минко мразеше българското здравеопазване, мразеше домашните посещения, мразеше и себе си... Казваха, че е току-що пенсиониран бивш надзирател от затворите. Ама баш и такъв му беше езикът. Станеше ли дума за 23 - Б - 6 или за 212 - Г - 4 (съответно - номер на блок, вход и апартамент), той се провикваше още некачил се в линейката "Абе пак ли тия некролози!"...

...Гинка погледна парфюма, погледна и мене, взе го, па се усмихна едва-едва. Не й идеше отвътре да ми благодари, та като слязохме при виетнамските общежития, купи ми едно кафе и запалихме по цигара. От дума на дума, разказа ми, че не крадци били я обрали и не парфюмът й бил изчезнал, ами направо - целият й съпруг ведно с парцалките му... Взел си куфарчето една събота и зачезнал, оставяйки я сама да се оправя с две невръстни деца, апартамент, котка, телевизор, парно и докторска заплата... Е, няма как, станахме дружки с нея и така докато съпругът се завърна един ден и заживяха пак "в мир и любов" като по приказките, в които нито ти, нито аз вярваме вече.

Толкова за Разсадника... И животът е един разсадник - нива с с овошки. Ама нали трябва да ги окопаеш, пък и тор да им приготвиш, а и да го натовариш на каручката. После и каручката да впрегнеш... Те това е майсторлъка - впрягането!

...Оня ден дойдоха цели три писма по пощата - от сестра ми от Белгията, от Пловдив, където е нашият вуйчо и ревностен изследовател на Дядовата мемоаристика... и от Мама. Писмото от Мама пристигна в голям жълт плик, на гърба на плика тя бе грижливо изписала "пуловер и храна" на английски, а въобще не знае езика. Как е отишла да рови в речника, как го е изписала - само тя си знае... Само тя си знае и как е изплела пуловера... Как го е изгладила, сгънала и грижливо положила в плика... Пликът понякога говори повече от писмото... А писмо в него наистина нямаше. Понякога ми праща само изрезки от вестници. Така и сега - пратила е всевъзможни статийки и статии, мнения на важни и маловажни политици и критици... шуробаджанащина. Добре е, че не съм част от нея. Но добре ли ми е, че съм част от тая тук? Измежду изрезките видях и примерни въпроси от теста за английско гражданство... Между изрезките и полувера - сложила луканка...!? Второто писмо дойде от Пловдив - разказ за Деня на Чепеларе, който тази година съвпадна с Деня на Будителя. И понеже Дядо отдаде целия си живот на просветителска дейност в Източните Родопи, признанието, макар и позакъсняло, идва, за да остане завинаги... Опашката за автографи на Дядовата книга е само една малка звездичка... А Вуйчо, горкият, пак е останал на сухо, дали са почели и неговото дело, само той си знае... Измежду статиите за юбилея, пъхнати в писмото, се промуши църковно календарче за идната година - сега поне знам кога са празниците, именният ми ден и именните дни в семейството. Ингилизите и понятие си нямат от такива неща, тиквениците му с тиквеници...

Та така - тези три писма са моят форум и сега им пиша, та пушек се вдига... Последното е от сестра ми - от пенлива и мъглива Белгия, дето и тя, горката, е изправена пред дилема, подобна на мен - да остане ли в лоното на преводаческия бизнес, или да запрашва към учителстване?... И двете сме учили съвършено различни неща, а не това, което работим, но сме еднакво борбени и по своему нещастни... Щастливи? Това е предмет на друг разговор... Почти преполових превода за Уелшката Асамблея, ама оня дръвник ми се изрепчи - що още не съм готова?! Да не ти разправям, че пари виждам от него точно 6 месеца след свършена работа, така че наистина не си давам много зор... И така... Беше ми много криво снощи, като пристигнаха тези писма и като видях как мама е плела пуловера и после - всичките тези разказчета, спомени, детството в Пловдив и мечетата в стария сандък, изгледи от София, лъскава и хубава, а не такава, каквато аз я оставих преди пет години. Боже, като си помисля - пред очите ми е последният августовски ден, часове преди отлитане... Разхождахме се около НДК и неусетно налетяхме на параклисчето, закътано срещу "Фритьоф Нансен"... На топлите камънаци отпред събираха слънчице 30-ина бездомни кучета - налягали пред параклисчето и нищо не беше в състояние да им развали рахата... Дори камерата на Антъни, който снимаше в екстаз и любопитство... После тръгнахме по алеята към централните шадравани и там, о Небеса, друга картинка за Гинес - жена се бе привела и плакнеше във водата пазарската си чанта... За един чужденец, сещаш се това как звучи... Някъде пазех снимки доскоро, но може и да съм ги изтрила, защото ми беше писнало Антъни да поднася България на роднините си и само присмех и подигравки да падат от това...

Боже, Боже, как ме сърбят ръцете и аз тях да ги изтипосам, та да ме запомнят... Какво значи например, да отидеш на интервю и да се сблъскаш с височайша степен простотия и игноранс!... Днес отивам в "столицата" на Мидландс ("средната земя"), както условно наричат вехтошарския обущарски град Нортхемптън и какво да видя?... Насред скъпи правителствени къщи и фонтани дузина бодигарди дъвчат, мляскат и обикалят - сакън да не влезе някой бомбаджия, и питат Майкъл: "Кво стаа приятел?" Тук така си говорят... Интервюто ми беше в кметството и представи си с кого? Един черен като печка негър от Гана е шеф, припява му някаква полуграмотна индийка... И тез хора понятие си нямат както какъв език се говори в България, така и - къде е България? Нейсе, негърът с четвъртит череп ми зададе куп хлъзгави въпроси, ама аз нито съм вчерашна, нито паса трева - това, дето го учих в университета в Кардиф лани много добре ми дойде, както и скромният ми опит тук-таме по превеждане... С две думи - закопах ги нещастниците и не забравиха да ми дадат тест! Ха-ха-ха-ха!

...Тази сутрин се събудих толкова смазана след двата месеца тичане залудо по безумната поликлиника, че си взех един следобед и отидох на още едно интервю! Боже, пак ще повторя - ега ти и държавата, щом ръководните постове се заемат от вопиющо неграмотни креатури... Па било то и негри... Нейсе... Оня ден една от кокошките в поликлиниката ми заяви, че не била виждала чужденец като мен... Е, аз следващия път ще й кажа, че и аз не съм виждала чужденка като нея, дето си запушва умивалника и си размазва сополите... нали ги видя как се мият тук - само на запушен с тапа умивалник, нещастниците му ниедни... Работата е, че тук всеки намек за културални различия се третира като заплаха и може да отиде до Комисията за расов тормоз... Но аз и това мога да спретна... Видях с очите си как се гаврят с една пациентка-полякиня - бавят й писмото (за адвокати някакви) вече два месеца, крият се от нея, а урината, която даде да бъде изследвана последния път - хвърлиха в умивалника. На моя въпрос защо и какво става, те ми казаха - тя е пейн ин дъ ас (луда)!? Едва ли биха третирали така някоя английска пациентка, нали?! Сърбят ме ръцете, но чакам да видим какво ще стане с времето!

...Тъкмо се пробудих и решихме с Майк да ходим на едно село да зяпаме катедрали и езера с гъски и хоп - звъннаха му от пистата и той пое по пътя със зеления динозавър - ситроена, дето една къща побира - горкият, пак да инструктира чалдисани клиенти, дето и при минусова температура са готови да се ръснат с 4 стотака в английско кафяво, та да покарат за 15 минути някой и друг боулид...

Вечерно време Майкъл (след като си изпие бутилката вино) свири на пищялка... А сутрин - на банджо... Да знаеш, много ми напомня този човек по маниери, хобита и поведение на нашия велик Дядо! Да, ама като му кажа, че прилича на Дядо, ела да видиш какво мусене настава. Ама това е сакрифишъл (свещено) за мене, казвам му, а той - не, та не - не ща, вика, да ме сакрифайсват (не ще да става жертвено агне)... Голям майтап... С него имам хубав диалог и пълен с хумор, щото той или не дочува, или наистина не разбира какво искам да му кажа понякога на моя счупен английски. А сега приключвам, ама забравих да те питам - абе, какво сторихте заека, аз съм му сложила фотографията на десктопа и кога цвъкна кампютъра, ми се усмихва от вашата кухня, ама Майкъл вика, че не е заек, а кенгуро, щото бил мн-о-о-го голям!... Надявам се, че животинката си е о'кей и няма да й правите жертвоприношение - пасе, кротува и преживя през зимата.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005