"ЗА ДЯДО НА СЕЛО"

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Тази сутрин говорих с Пловдив. Винаги когато говоря с България ме обзема странно чувство. Държавите и границите изчезват, аеропланите - също, ей сега ще се кача на трамвая или ще взема влака и следобед съм вече у нас, в познатата стая с тапети, мирис на слънце през лятото (а през зимата - дюли) и много, много книги по етажерките на мамината библиотека. Пространствата се стопяват, звуците нахлуват в ушите ми не като друго, а като познатия български говор. Това е моят език, на който си говоря сама, когато съм ядосана, или когато обичам... Дори съседската котка ме разбира, нищо, че не поглежда подаденото късче българска баница... Типично по английски тя се прави на разсеяна и мяука за още... Някъде много на изток и много отдавна, почти 30 години назад, филмовата лента на спомените ми е запечатила един друг слънчев следобед сред жужене на пчели, шетня из двора, дядо, който ръкоделства нещо из малинака, мама на пейката под бъзовия храст затваря компоти за зимата, сестра ми и аз, вечно четящи книги от програмата за новата учебна година... Рижият котарак Жълтан се изтяга на припек и помръдва с мустаци да пропъди досадните мухи. Високо в Родопите едно малко селце е оставило трайна диря в паметта - през седемдесетте всяко лято и пролет прекарвахме в Чурен училищните ваканции. Няма да се изненадам, ако не сте чували името на това село - то е малко и неизвестно, нагоре в планината над Перущица... А природата - прекрасна. Спомням си (като да бе миналата седмица!) първата вечер в Чурен. Пристигнахме капнали от дългия път с раздрънкания автобус през урви и остри завои. Вечеряхме хляб, чай и сирене. Хлябът и сиренето бяха селски, а чаят от бъз. За пръв път бяхме насаме с тишина, пробуждана само от чамовете на овце, за пръв път се докосвахме до мириса на истинска земя и тор. Заспахме подслонени в една от стаите на селското училище, където дядо беше единственият и последен учител.

Разбираемо е, че тогава компютри още нямаше, а за телевизор в такова село - и дума не можеше да става. Не след дълго дядо купи къща на западния край на селото и започна бавно да я достроява и обзавежда, да окопава градината, да сади картофи и малини, да твори. Повече от десет години от живота му минаха в Чурен. Сутрин ни събуждаха селските крави, извеждани по зори на паша из поляните отвъд баира. Краварите се редуваха всяка седмица и така даваха своята лепта за стопанството. Добичетата подаваха любопитно муцуни и скубеха лакомо от тревата край оградата, която дядо беше грижливо сковал. Около тях - рояк мухи и мирис на тор и на нещо първично и непознато за ученичките от големия град. Ние навличахме анцузи и тръгвахме с бидони и дамаджани към съседната чешма. Пътят беше прашен, селски, без асфалт, водопроводи и канализация. Беше диво и далечно и ние, с присъщата детинска наивност негодувахме и роптаехме срещу липсата на "цивилизация". Сегиз-тогиз по същия този път профучаваше москвич или жигула с любопитни хижари, тръгнали от "Върховръх" да берат ягоди и боровинки в отсрещната гора или да пекат чеверме на открито. Вдигаха облаци прах и оставяха след себе си мирис на бензин. Понякога спираха пред пътната порта. Дядо беше единственият начетен мъж в селото, та той ги упътваше - я към Тъмраш, я към връх Модър, я към Бабин камък. От дума на дума някои казваха кои са и откъде. Дядо ги поканваше и въвеждаш в своя "кабинет" - стаята, в която писателстваше. Черпеше ги с малага - чудно ароматно вино, което родопчани правят от малини, показваше им снимки, развеждаше ги из къщата - стара селска къща от дялани камъни с истинска камина в една от стаите. Имахме и голяма турска софра, около която сядахме на ниски столчета, ядяхме и след това дълго разговоряхме. Кабинетът на дядо бе обзаведен с две високи библиотеки, натежали от книги, речници, енциклопедии, романи на Толстой, биографии, уникални издания на Дантевия "Ад" и Гьотевия "Фауст", репродукции от Репин и Врубел, родопски пафти, родопски кавал, гайдата на дядо и още какви ли не антики от родопския фолклор. На стената - огромна цветна фотография на събора в Рожен през 1906 г. Това е най-хубавата картина, която съм запомнила от детството си - Родопите - заоблени и пълни с борови гори планини, Роженските поляни - зелени и топли от юлското слънце, селяните, събрани под открито небе ведно с мулетата, кротко пасящи, и жените, препасали родопски престилки. Сега копие от този пейзаж е в рамка и стои до моя компютър.

В средата на дядовия кабинет беше разположено масивното дървено бюро, чиито чекмедженца скърцаха при всяко отваряне и носеха мириса на стари снимки и чам. Но най-вълнуваща беше пишещата машина върху бюрото - стара черна пишеща машина "Адлер", която и досега пазим. На тази машина съм се учила да пиша като дете, на тази машина пишехме чуренските "писма до мама" всеки неделен следобед със сестра ми и с тях правехме нашите малки литературни състезания - кой е по-добър в разказването на случки от изтеклата седмица.

В селото нямаше поп, нито лекар. Майка ни е лекарка и не бяха нужни много усилия това да се разбере скоро. Когато пристигаше за кратка отпуска, мама винаги носеше бинтове, йод и памук - къщата ни се превръщаше в селска амбулатория. Селяните идваха - кой порязал се при коситба, кой - нахапан от оси (не че и змии нямаше наоколо!), кой с набрал пръст или друга гнойна рана.

Но най-тежко си изпати сестра ми. Така става винаги в лекарските семейства - най-големите беди се случват в техните домове. Един следобед дядо и безстрашната ми сестра вадеха пчелни пити, центрофугираха меда и после ги връщаха обратно в кошерите. Макар да действаха по всички правила на изкуството и да бяха облечени подобаващо за случая, пчелите от единия кошер се разгневиха люто. Нахапали бяха сестра ми страшно и тя едва не се задуши от коварния алергичен оток. Тогава за пръв път видяхме мама ужасена и безпомощна. А тя е много силна жена.

Всяко стадо си има мърша. Така и в Чурен. В селото имаше едно семейство, дето се славеше уж с мързел и мръсотия. Но дали такава бе действителността? Живка и Костьо бяха нароили една дузина деца, а нямаше как да ги изхранват. Най-големият - Благой, беше дядов ученик, но както се подразбира - чепат и не особено грамотен. Най-малката - Злата, беше наша връстничка. Жива не работеше нищо, беше едра жена с подчертано голям корем. Хората казваха, че има "вода в сърцето" - явно беше се поболяла от толкова много раждания и нелек живот. Много години по-късно - като студентка по медицина - такива неща не биха ме изненадали и веднага намирах отговор. Но тогава - в далечните седемдесет, като дете, кой освен мама щеше да знае причината... Костьо - и той, завалията, не беше със света, та затуй стопанството му бе поверило грижата за селския бик - единствената работа, за която Косьо беше годен - да извежда сутрин добичето и да го прибира вечер. Ние със сестра ми намирахме за забавно да ходим, да надзъртаме зад стоборите и да дразним бика. Костьо никак не се радваше от туй и ръсеше селски ругатни... Ние не знаехме значението на тази и онази дума и вечер повтаряхме като папагали Косьовите ругатни на софрата. От това възрастните оставаха извънредно възмутени, а дядо - особено угрижен. Следваха беседи за доброто и злото, за смисъла на живота и ние заспивахме наказани да прочетем специална литература по въпроса...

Децата на Косьо и Жива ходеха все одърпани и мръсни. Сигурно и не си дояждаха - то какво ли друго освен мляко, качамак и сланина имаха за ядене в тяхната запусната къща накрая на селото. Каквито дрехи и обувки изостанали от миналата зима да имахме - давахме им. Селяните не одобряваха тази благотворителна дейност, защото смятаха, че така дядо поощрява Жива и Костю да мързелуват. Но дядо носеше в себе си нормите за човечност и милосърдие и ни възпитаваше на същото. Ние не му се сърдехме - имаше толкова много мъка по този свят. И тя не беше само по книгите - а в живата действителност.

На село, за дядо - спомняте ли си този тъжен разказ на Чехов? Аз няма да пиша писмо като неговия герой, защото дядо^* отдавна вече не е между живите. Или само така ми се струва... Книгите, които той написа, децата, които изучи, проучванията за средните Родопи, които никой преди него не бе правил, пиесите и повестите - съхранени грижливо в Пловдивския архив - това е един живот, който няма как да не продължи.

Но да се върна към Чурен.

Селцето, сега опустяло, и къщата ни - вече продадена, ме наведоха на едно сравнение.

В един от майските си броеве английското списание "Седмица" ("The Week") публикува дълъг очерк за един странен американски колеж. Уж колеж - а диво село с краварници, конюшни и ниви. Основан през годината на Октомврийската революция от един "смахнат" калифорнийски банкер, изповядващ жизнена философия, подобна на Лев-Толстоевата, този пансион, само на 4 часа път от Лас Вегас, има за цел да направи от момчетата мъже, при това - напълно годни за най-суровите житейски изпитания. Изнурителният труд в ранчото, борбата с безкомпромисните климатични условия, аскетичният живот, който момчетата водят (там момичета не се приемат, а цигарите и алкохолът са абсолютно забранени), са традиции, поддържани вече няколко десетилетия в този колеж, носещ името на местността "Дълбоки извори". Статията е отпечатана в рубриката "Изгубен свят" и това само по себе си говори колко много губим, отдалечавайки се от природата. Лас Вегас? Америка? Ранчо?... Да бяха пристигнали в България, да бяха дошли в Чурен, да бяха поживяли тук, американските кадети щяха да научат къде-къде по-важни умения и техники в битката с живота. Само дето, наред с Хайдегер и Стопард, щяха да учат и български класици и философи.

Това ми хрумна след като прочетох последния ред.

Дано има кой да им отвори очите.

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005