СТУДЕНТСКИ И ДРУГИ СПОМЕНИ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Неусетно дните се нижат, а писмото ми става все по-дълго и краят му не се вижда. Мислите ми текат бързо, а и впечатления се трупат и съвсем не мога като теб да "сложа индигото и да тракам на машината". Докато се прибера в квартирата, и времето е минало, дните вече стават кратки, а нощите по-дълги и студени. Тук лятото не се усеща (то какво ли друго освен ядене и печелене на пари може да се усети в Англия?)... Чета и препрочитам писмото ти и разказът в него е толкова хубав... Разказала си за Прешис Уилсън, за нейния "Еднопосочен билет" и за песенната й младост. Как неусетно лети времето. Сега на нас със сестра ми медицината и математиката ни служат по по-различен начин, отколкото сме очаквали.

Важното е да останем с висок дух. В Англия чувам за духовност само по време на погребения или кремации. Нима единствено тогава хората следва да отдават почит и излаз на душите си? В това има някаква причина, която още не мога да разнищя. Тя е навярно във вкорененото у англичаните пуританско лицемерие - срещнат ли се на улицата, винаги започват да говорят за времето, но никога за проблемите си, дори да са с насинени задници или подпухнали очи...

Всъщност можеш ли да очакваш друго от хора, които ядат такива причудливи ястия като туршия от яйца, сандвичи от банан, полят с грейви сос (говежд бульон), или слагат на пържените си картофи оцет, или ядат свинското със сладко от ябълки, а пуешкото със сладко от малини, а в сладоледа слагат солети, или йоркширски пудинг... Какво би станало например, ако родна българска БИЛЛА хване да продава туршия от смокини, лукови главички в оцет или консервирани яйца. Такива са им манджите на англичаните. Консервираните яйца са един от двеликатесите тук и водят началото си отпреди векове. Тогава пътищата по Кралството са били нещо подобно на сегашните клети мучурляци по българското черноморие, дето свлачищата съвсем ги довършиха... Нейсе. Пренасянето на товар, включително и на яйца от едно графство до друго отнемало по няколко седмици, та затова на някого му хрумнала гениалната идея да ги затварят в гърнета, предварително сварени, обелени и полети с оцет. Така е тук. Днес например една катерица се беше покачила на покрива, та веднага се  сетих, че за ингилизите катерица, покатерена на покрива на къщата, и таралеж в градината са все хубави поличби и носят щастие и късмет... Иначе има и много причудливи техни поверия - например черната котка носи  късмет, вместо нещастие, отворен чадър, разперен да се суши в стаята, носи  беля, обувки върху маса или стол - също са на беля... На  малките  деца вместо розово на момичетата надяват розови дрешки на момчетата и обратно, брачните си  халки носят вместо на дясната - на лявата  ръка... За  кормуването по улиците - наясно си... Да  не говорим и за другите причудливости като кимането с глава - тукашните кимат за "да", както ние викаме не, а  въртят глава за "не", както ние викаме да. Чакай, че една катерица нападна доматите... Ще я оставя да си хапне, ще я снимам и ще ти пратя снимка...

Оф, чакай, че катерицата пак дойде, ще се опитам да я снимам... Снимах я, ама излязох и на двора, качих се на пейката, а тя ни дели с оградата на комшиите... Веднага чух как някой се изкашля, сакън значи да не им видя проскубаната градина, а аз само катерицата снимах... Нейсе, такива са тук!

Ако им нарушиш "гледката", било то с присъствието си, било то с говор или музика, веднага се оплакват в кметството. Ако пък им се прииска да научат нещо повече за теб, никога няма да дойдат да ти се представят и да поговорят с теб. Скриват се зад прозореца и разтягат бинокъла. Тук всяко семейство има поне 3-4 такива и ако ги запиташ за какво са им, казват, че гледат птичките в гората с тях.

...Имахме таралеж в градината, ама напоследък не е идвала. Тук на Тарльо викат госпожа Таралежка или Мисиз Тиги Уинкъл, на лисицата - лисичок, на катерицата - катеричок... Въобще странни полове дават тези хора на животинките си. Но какво очакваш от един език - краден и ашладисван от другите народи? Единствени келтите по Уелс и Шотландия и галите от Ирландия са останали "неашладисани", ала езиците им са обявени за затихващи...

...Хареса ми и разказът за циганката. И снимката под него. Моника Белучи ряпа да яде пред тази кошничарка, снимана някъде из дериорманските села... Такава хубост, такава снага...

...Тук няма къде да прочета такъв клас литература. А ако има - не ще я разбера. Английският ми не е достатъчен, а на всичкото отгоре и българският взе да ми убягва - започнала съм да сънувам на английски... Живея си в моята собствена чужбина и уж съм в чужбина, ама като че ли в две чужбини живея: едната е детството и младостта, а другата - тази далечна и отчуждена от света държава. Живея на други обороти, както казва Галя от Лондон. Тук животът го налага. Няма вече нито ходене на планина, нито клечане по кафененца и градинки в безкрайни разговори... Живея си и пътувам всяка вечер в автобуса с тукашните Нане и Вуте. А Пена се качва след тях и е вечно пияна. Дъхтят на чесън. Сякаш са яли шкембе чорба.

Шкембе чорба? Хм-м! Замириса ми на вкусно, горещо и българско и на далечната 1979-та година, когато закусвалнята срещу Военна болница в София все още я имаше (сега е "шоурум" на Тойтоа), а за студентите в Академията не бе срамно да се хранят в нея (сега те ядат предимно бегети и тем подобни франзели, напълнени с майонезни измишльотини)... Не беше срамно и когато се пооригвахме тихичко на чесън след обяда по време на упражненията за гръбначномозъчни и други не дотам гръбначни мускули. Групата - Владо (настоящ педиатър във Видин), Пламен (настоящ емигрант хирург в Щатите), Илиана (настоящ педиатър в Овча Купел), Соти (настоящ ортопед от Транспортна болница), Таня (настоящ началник от ХЕИ) и моя милост (настоящ емигрант - не се знае къде) отивахме "до Иречек-а", нареждахме се на дълга опашка и чакахме, както си бяхме по престилки, да бъдем удостоени със свещената гозба. И, о, небеса - чорбата идваше. Тя имаше редичка консистенция, кехлибарен на цвят каймак и заливка, сред която плуваха палави островчета от мръвка. Манджата я раздаваха в тънки емайлирани канчета и от това възбудата при яденето нарастваше многократно. Довличахме столове от съседните маси под неодобрителните погледи на дългата редица чакащи, нареждахме се кръгом около четвъртитата маса без покривка, с изядени ръбчета и мазни пръстови отпечатъци, тътрузвахме войнишките канчета отгоре, споглеждахме се и Владо обявяваше състезанието за оцета. Който по-напред се добереше до оцетената стъкленица, той държеше първенството до края на обяда, сиреч той беше тарторът. "Анке, я иди, батко, да донесеш вилици" - казваше д-р Кичашки и Анка повличаше крак към стоборчето с приборите, иззад което надничаха любопитно преглъщащи кандидати за шкембе. Вилиците и лъжиците не изпъкваха с особен блясък и чистота, но нали за това бяха престилките ни. "Илиянке, я подай, бате, солницата" - казваше д-р Стойчев и бъдещата д-р Донковска преглъщаше набързо и ставаше да намери отнейде солница. Обикновено това беше съседната маса, на която обядваха чай и топяха в него кифли разни негри от Гана, дошли да се учат на ум и разум в българската Алма Матер... То на тях нямаше какво да им се обяснява, че ни трябва сол, щото никога не бяха кусали българско шкембе... А и нямаше да куснат... Когато приключехме с яденето на шкембето, идваше ред на крем карамела и то се знае - някоя от нас трите отиваше и чинно се нареждаше пак на нова опашка. И така до следващия ден... Похапвахме, попсувахме едно друго таз или оназ асистентка, дето не си беше получила в кревата сутрешната "закуска", после Владо и Соти запалваха по цигара, времето напредваше и ние в миг хуквахме към някоя от сградите на "Александровска" за следващото упражнение.

Много години по-късно, в чужбина, съм се чудела и маела как е възможно магазините да са претъпкани с храни и деликатеси, а шкембета да не се продават. Какво ядат тез изкилиферчени чужденци, като не ядат шкембе чорба? Сигурно страдат от малокръвие, а повече от сигурно е - и от малоумие. Може би затова е прав да се гневи един български писател, който миналата година написа едно страховито есе. Не му помня името, помня само, че се разправяше в него за една шкембеджийница...

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.11.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005