Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

OXFORD - РИМСКИ ГРАД

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Няколкото часа, прекарани в Оксфорд на връх първи май ме накараха да си спомня за онзи стар филм на Роселини "Рим - открит град"... В моя разказ не ще стане дума нито за горещи италианци, нито за любов, нито за следвоенна Европа... Беше първи май, 2004 - денят, в който Англия сдържано и двулично посрещна разширяването на Европейския съюз. Смесените чувства на ентусиазъм и уплах още не са отминали: на гарата край летище Хитроу сноват журналисти, издирващи "новоприиждащи тълпи емигранти от Европа". Тълпи разбира се, няма. Нито тези, които пристигат, идват, за да "съблазняват и крадат английски съпруги" или за да "живеят от социални помощи". Обаче общественото мнение, което от месеци се дирижира в тази посока, остава непоклатимо...

Думата ми е за Оксфорд, където сред тълпите туристи, студенти и очилати професори, разсеяно яхнали велодсипеди, всеки втори е чужденец...

Кой е чужденец в Англия, е спорен въпрос, така както е спорен - кой е англичанин тук. Пакистанци, индийци, китайци, далекоазиатци и разноезични цветнокожи от Афрокарибския басеин съставляват внушителен брой от 60-милионното население на Острова. За тях, като бивши сателити на Британската империя, изненади тук няма. Не е така с другите чужденци, тези, дето пристигат на Хитроу от "вечния враг на Англия", наречен Европа... Сега си спомням с какво умиление се радвах на бутилките мляко, оставени пред прага на къщите (и недокосвани от никого!), на усмихнатите продавачи в магазините, на отрупаните с вкусотии витрини, на остъклените автобусни спирки, навестявани най-много от 4-5 пътници, на телефонните кабини - осветени и снабдени с телефонни указатели и автомати за интернет, на частните улици и на възрастните хора, прекосяващи площадите ту в изискани лимузини, ту в инвалидни столчета с електрически моторчета, ту просто разхождайки кучетата си на път за сутрешния вестник... Спомням си как се чудех на английските кръчми и на забавленията, които вечерите предлагаха в тях, на таблата с надписи на ястия вместо на артисти; чудех се (и приветствах) тишината и дистанцията, която хората спазваха помежду си, наредени чинно на опашка в пощата, в банката или в най-оживения магазин... На предвидливо поставените автомати по врати и прозорци - мерки срещу крадци и пожари; на грижливо съхраняваните отпадъци; на вечно зелените ливади и на овцете, пасящи кротко по всяко време и навсякъде, невардени от овчари, нито от кучета... За лявото движение, за електрическите контакти и за крановете в банята няма да говоря... И над много други неща се чудех тогава, а и сега.

В този свят на парите, властва правилото минимализация на болката - максимализиране на щастието. За нас, тези, дето идваме от посткомунистическа Европа, това си е направо изненада.

Всяка сутрин в точно уречен час едно частно радио излъчва есе на някой духовен водач - било то имам, пастор, или отче. Преди няколко дни един от тези проповедници, на служба някъде край Ливърпул, посвети есето си на огромното множество английски бременни жени, които не искат да раждат по нормален път, а само с цезарово сечение, което създава огромни разходи на и без друго опосканата национална здравна каса (по това си приличаме с англичаните с тази разлика, че Касата тук има над 50-годишна история, а следователно и сигурни резерви)... Слушайки го, се замислих над всички онези удоволствия, с които изобилства животът на англичаните, та неоправдано високият брой цезарови сечения само идва в подкрепа на казаното за минимализиране на болката.

Но ще го бъде ли и докога това пищно английско благоденствие?

Същият въпрос, който трудно може да бъде прикрит под маската на прословутата английска любезност, видях в очите на хората, които купуваха вестници в Оксфорд. Беше първи май и още по заглавните страници можеше да се разбере как Англия посреща новината за разширяването на Съюза. На вестникопродавницата по пътя за Оксфорд, една клиентка нерешително докосна TIMES, на чиято корица бяха изброени новоприетите страни-членки. Страницата носеше заглавие "Новата Европа". Жената гнусливо попипа вестника и иронично се изсмя, повтаряйки написаното.

Европейски съюз? Защо им е? Англичаните никога не са се смятали за европейци... За Европа напомня само римският архитектурен стил на няколко града, сред които и Оксфорд. Пиршеството на формите и разкошът на къщите тук само идват да напомнят за беднотията на Запада (разбирай Уелс) и, че богатството е там, откъдето е минал завоевателят. Така е днес. 

 

 

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.11.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005