ТРИ ПИЕСИ ЗА ОБОЙ, ТЪГА И ОРКЕСТЪР

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

І. Познай кой ще дойде на вечеря

Както всяка неделя, та така и тази реших да се поразходя и да купя любимия седмичник. Едно време в София това бе "Капитал". Сега "Капитал" е заменен с клюкарския седмичник "Дъ Мейл он Съндей", в който между многото плява има и отбрани статии за литература, театър и изкуство. Че откъде иначе моя милост, живееща в този пристанищен град, по-известен с кръчмите и бордеите, нежели с кино и опера, да не говорим за балет, може да се сдобие с барометър за култура?... Та запътих се към местната "бакалница", управлявана, разбира се, от пакистанци (те черен труд не познават, занимават се само с търговийка или каране на таксита), и тук вестник, там вестник - няма го! Всички останали седмичници, само не и моя любим... Едно време в София си имах една прдавачка, която ми запазваше последния брой в случай на успиване, но тук - къде ти? Ядосана, тръгнах към близката бензиностанция, където вестниците обикновено се задържат. Поогледах се, но отново установих, че нямам никакъв шанс да намеря любимия си вестник! И колкото повече се взирах измежду рафтовете в усилията си да намеря дори последния брой, пък нека е смачкан или изпокъсан, толкова повече апетитът ми растеше. Да го няма, това щеше да значи, че вътре е пъхнато нещо безплатно - я талон за тотото, я музикален компакт диск - редовна практика на големите агенции в Кралството. Бе студен, но слънчев неделен следобед, улиците бях относително спокойни, защото народът се бе изнесъл на Милениум стадион в Кардиф да гледа мача Уелс-Франция, аз бях с колелото и в намерението си да намеря седмичника на всяка цена твърдо реших да обиколя и останалите квартални бакалници, пръснати в диаметър 10-15 км. Почнах от най-забутаната пакистанска бакалия и о, небеса - моят "Дъ Мейл он Съндей" блесна (в изобилие) на етажерката. Поогледах го, попипах го - беше тежък и въздебел, но нито тото фиш, нито музикален диск бяха обявени на първа страница. Там някъде в горния десен ъгъл кротко се кипреше някаква снимчица на някаква девойка, играеща си с диаманти и още бляскави камъчета. А от вътрешността на вестника изпадна солидна книжка. Познайте какво се криеше зад кориците й? Нито ръководство за обир на банки, нито указател за печеливши конни/бинго залагания, нито криминален роман, нито наръчник за бели/черни магии, нито хороскоп, дори не сборник с последния вик на диетите. Какво ли? Списък на 300-те най-богати хора в Кралството. И познайте кой води класациите? Това не са Елизабет, нито Чарлз, нито Пол Маккартни, нито таткото на Доди АлФайед, нито авторката на Хари Портър, нито дори Ози Озбърн (всички те са някъде в "златната среда"). На върха на айсберга е руснакът Роман Абрамович, а недалеч от него е другият руски "богатир" - Сергей Березовски. Тези двама братушки със състоянието си от по 7-8 билиона лири стерлинги са сложили в малкия си джоб синьото съсловие на Короната и нямат намерение да отстъпват. За произхода на тези тежки пари не говоря, но се замислям за цивилизоваността, реда и законите в тази "най-стара демокрация", каквато претендира да е Англия.

ІІ. За Елизабет, която отказа да си плати данъците

Кралица Елизабет също може да "превърти" някоя сутрин и да откаже да си попълни данъчната декларация...

Но Елизабет Уинксфилд е пенсионерка от друг калибър. Тя е на прилична възраст и живее някъде във вътрешността на Кралството. Тази смела баба дръзна да откаже да плати 114-те паунда, които се явяват годишното увеличение към нейния общински данък и сега... може да свърши в затвора. Законите в Кралството са железни. Все още не е изсъхнало мастилото по случая Лорд Арчър, който допреди 5-6 месеца излежаваше дълга присъда за опит да подкупи медиите в стремежа си да докаже, че "няма и не е имал любовница"!?... И макар случаят с баба Елизабет да е по-различен, като нищо и тя е осъмнала в раирана нощница или пижама съвсем скоро. Въпросът е, че тя не е единствена - стотици хиляди пенсионери са надигнали глави в протест към поредното годишно увеличение на данъците и, ако тя свърши в затвора - ще я последват и връстниците й. Да видим тогава вътрешния министър Дейвид Бланкет как ще се справя с подлогите и инвалидните столчета, задължителен атрибут на всеки трети старец в Кралството. Преди 5-6 месеца той се бе провикнал (по повод вълната от емигранти, търсещи политическо убежище и социални помощи в Англия): "...Ами спрете да им давате помощи, нека да мрат... А като умрат 200-300 бежанци, тогава и останалите ще разберат, че е по-добре да си стоят в събствените държави". Сега трябва да има много здрави гащи да каже същото и относно пенионерите.

ІІІ. Не всичко е тъга, ако не се броят минзухарите

Неделната скука за англичаните отдавна е заличена от букварите. Не че не скучаят - та какво друго е зяпането на телевизия, или наливането в кръчмите - но го правят тихичко и по английски. Има ли мач (а напоследък мачовете вместо в Лондон, се играят главно в столицата на Уелс, Кардиф), куцо и сакато се понася на стадиона. Отделен е въпросът какво се разиграва впоследствие по улиците и пъбовете, но това не е важно. Важното е да има "духовен" живот (както казвахме едно време в София), а тук той се изразява предимно в този вид духовна наслада. Аз не се помайвам, открадвам някой и друг час и тръгвам на път из околните села. Обожавам нарцисите, камелиите, минзухарите, дивя се на градинските джуджета, спирам да си говоря с любвеобилните котки и котараци и всякакви други пъстри живинки... И разбира се - тайно отскубвам по някоя и друга китка, за да я забода някъде вкъщи.

...Де да бяха стигнали само до китките двамата остроумни сърби, попаднали наскоро в затвора. Защо ли? За да поразсеят скуката, двамата ведно със засукана маджарка решили да повторят номера с лазерните лъчи, в който кино-аверите на Джордж Клуни ошушкват едно казино в Лас Вегас и офейкват необезпокоявани. Тук казиното е Риц и случката се разиграва на пъпа на Лондон, а героите, разбира се, балкански субекти. Сарказмът, който лъхаше от гласа на новинарите, съобщаващи за тази случка, където участници бяха не други, а "източноевропейци", ми напомни за ледения глас на офицера от летище София, който преди две години отсече: "Вие не можете да пътувате!" Цената на едно пътуване понякога струва колкото цял един живот: решаваш и тръгваш, търсиш своята Обетована земя, а дали я намираш, дали се люшкаш в лодката-ковчег като Одисей, или Ной, това никоя Пенелопа не ще каже. Защото твоята Итака си остава мъглива далечина и колкото вятърът да надува платната, и колкото да приближаваш брега, ти все оставаш настрани и далеч. А доплуваш ли - не бързаш да докоснеш пясъка, защото току-виж втурнал се е някой пигмей от джунглата, който по погрешка се е родил с британски паспорт и нищо, че не може да пише и да чете, важното е, че е поданик на Кралицата. Той също може да отсече: "Нямате право да отсядате." Така цял живот пътуваш и се люшкаш - от бряг на бряг и от илюзия към илюзия. От векове хората са предприемали това пътуване, тласкани единствено от стремежа за по-добър живот. Кой печели? И кой губи... При всички положения тези трима балкански субекти ще се върнат без спечелените (чрез лазерно устройство, монтирано в мобилния телефон на един от тях) милиони. Но поне са опитали...

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005