НА ФЕСТИВАЛ В КАРДИФ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

21 септември, 2002
Нюпорт, Уелс

Събота, 2.40 британско време, това означава 4.40 българско. Все още правя сравнения. А поводите са навсякъде. Понеже съм изкушена в темата здравеопазване, започвам веднага с едно описание отпреди 7 години, когато дойдох за първи път тук. За съжаление, обучението по здравна промоция, което проведох тогава, се оказва неприложимо, но ако трябва да бъда откровена - то е много пъти по-приложимо в България, отколкото тук. Защо? Огромното изобилие, което заобикаля англичаните, изглежда ги прави непригодни към какъвто и да е здравословен начин на живот.

Доказателство № 1

По улиците на Нюпорт НЕ ще видите хора, които се движат пеш, куцо и сакато кара коли. През работно време по магистралите най-често срещаните шофьори са жени на възраст 75-80 години - всички те са с естествено бели коси, облечени са в бяло или в светло бежово, задължително носят бижута и почти всички са с очила. Разликата? Само марката на колата. По уличките на Нюпорт ще видите да НЕ карат коли само няколко въздебели деца, които обаче карат тротинетки или велосипеди и то от единия тротоар до другия, т.е. от скука. По улиците на Нюпорт НЯМА ДА ВИДИТЕ хора, които вървят пеш, единственият минувач през тези четири седмици съм аз. (Улицата, на която живея, носи името "Завоят на черните гарги", аз определено не се вписвам в този завой, който от първи септември т.г. би трябвало да се нарича завоят на бялата гарга.) Правя го с цел да не се превърна във вещица, както Антъни назовава грозните жени тук. Разстоянията са смешно малки, примерно 2 км до супермаркета, или 1 км до моето училище, които с удоволствие извървявам сутрин. Бедата е, че ландшафтът тук се мени с всеки 10 метра и загубя ли се - бедна ви е фантазията какво става. Никой не знае къде се намира следващата спирка, никой ДОРИ НЕ Е ЧУВАЛ за името на моята улица, да не говорим за Шекспир. Населението тук е тесногръдо и това е от десетилетия - заето с градинарство, фермерство, дърводелство, текстил и корабостроене, напълно естествено е, че литературата и изкуството са на заден план. Но затлъстяването си остава проблем и карането на коли само го утежнява. Всичко, казано по-горе, и това, което за в бъдеще ще чуете от мен, е ЛИЧНО МОЕ МНЕНИЕ и аз не ангажирам никого с него, то може би звучи смехотворно за някои, за други - обидно, но то е плод на сблъсъка на две култури, който аз се опитвам да пресъздам. Защо ли?

Промоцията на здраве, която изучавах преди седем години, очевидно е предназначена за други точки на планетата, например за Сомалия, Конго или България. Хората тук имат толкова много пари и толкова много изкушения, че едва ли им е до диети и вечеря преди 11.00. Те задължително закусват (много обилно, но никога не употребяват плодове или зеленчуци) в 10.00, после обядват около 4-5.00 и след това задължително вечерят (пак много обилно и то няколко вида месо, няколко яйца, вино, пържени картофи, царевица или грах и някакъв ужасно тлъст пудинг - тесто, напоено с мас). Антъни сега е под ударите на моя начин на живот, в момента борбата е на живот и смърт (сега съм го пропъдила да ходи да върши работа, докато аз се занимавам с перални, прахосмукачки, хладилници и пълнене на пиле с чесън). Старая се да готвя нормална континентална храна и да ограначавам огромното количество холестерин, което тукашните са свикнали да поемат и за което дори личният лекар на Антъни НИЩО, АМА НИЩО не му е говорил. Тук се яде много, яде се навсякъде, яде се предимно на крак най-често срещаната храна. Нещо като българските понички, обаче пълнени с говеждо, лук, картофи и прочее. Баничка или кашкавалка въобще не можеш дори да се надяваш да срещнеш, тук вегетарианците не са на мода.

...Днес (понеделник, 22 септември) целенасочено посетих три аптеки и два магазина "за здрава храна". Всъщност аптека е условно понятие; помещението, в което се продават (и) лекарства, обикновено е с мащабите на софийска Билла, тук могат да се намерят както медицински и санитарни принадлежности, така и - парфюми, козметика, билкови отвари, ароматерапия, хомеопатия, различни "здравословни храни", мазила, чорапи и като апотеоз на всичко, от едно балконче ви наблюдава една чалма (индиец), което ще рече - фармацевт. Ако забележи, че освен от т.нар. ОТС продукти (които се продават през щанда, т.е. без рецепта) Вие се интересувате и от друго, чак тогава той благоволява да слезе и да Ви попита за рецепта от вашия джипи. Тук нито един предписан медикамент не се продава просто така, изсипват се определен брой таблети в определен цвят шишенце, на него стои името на аптеката и на фармацевта... Както става ясно, България все още е някъде в Азия...

Особено впечатление прави огромното изобилие билкови продукти - всички те са с невероятно висока цена - 60 капсули концентриран стандартизиран сух екстрат от жълт кантарион струват 23 паунда; 30 капсули - 15 паунда и т.н. KIRA - това име забелязах преди 3 години на фармацевтичния панаир в Кьолн - стои почти над всяка опаковка.

Невероятно богат е изборът на растителни екстракти за профилактика на всевъзможни заболявания и евентуални отклонения от човешката норма.

Дълго се лутах, докато открия любимата ми паста за зъби. Невъзможно! Тук всичко има нови имена, или име според лиценза на дилъра и ако не разполагаш със съдържанието на въпросната комбинация, или с генериката на желаното лекарство, ИЗОБЩО ЗАБРАВИ да го намериш.

Доказателство № 2

Колкото и порочна да е системата на обучение в България (съветски модел, макаренковско възпитание), очертава се тукашната система да е още по-зле. Потвърждават го изобилни случаи на немарливост, за които се съобщава поне веднъж седмично в медиите, както и шумният скандал с джипито, което умъртви повече от 214 свои пациенти и за което писаха и българските вестници преди 2 месеца. Хората тук като че ли нехаят за своето здраве, те се водят от слухове или от това, което чуят на улицата. Слава Богу, врачки и лечители тук не са на мода, но определено "не са на мода" и колегите британски медици. Почти всяка сутрин новините започват с репортажи от негодуващи поданици на НВ, чиито заболявания хронифицират тъкмо защото ТЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ ДОРЕДЯТ до своето джипи. А джипито е разглезено до немай къде - то никога не работи след работното си време (16.30, а и има задължителна почивка между 1-2), то никога не работи в събота и неделя, по Коледа, Великден и прочие и НИКОГА не назначава свой заместник, докато плакне задник на Карибите през лятото. Джипи-то обаче живее в охолни къщи с дворове, висящи тераси и 4-5 спални, кара задължително ауди или беемве, дебел е, с късо подстригана коса, шкембе и очила. Джипи-то не дава съвети може би тъкмо защото ИСКА ДА ИМА повече работа?! Чудя се дали изобщо са чували тези хора за Хипократ... Един приятел на Антъни тежал 25 паунда (сигурно това ще рече 120-тина килограма, но дори да е 100 кг, пак не е малко), изяждал по 4 стека дневно, пушел по 60 цигари на ден (дори да е пушел 40, пак не е малко) и по някакъв повод отишъл "да види своя лекар", както тук се казва. Лекарят му съобщил, че има херния, но не му казал например, че трябва да понижи теглото си, да намали цигарите и прочее. Не след дълго приятелят се споминал. Това звучи като черен хумор и аз нямаше да го повярвам, ако вчера не бяхме срещнали един приятел на Антъни, който съвсем спонтанно ни се оплака, че предишният ден посетил своето джипи и поводът бил, че не вижда ясно с едното око. Поставете се на негово място и си представете как бихте се почувствали, ако джипито ви съобщи, че причината е диабет... Всеки средно интелигентен българин знае, че диабетната ретинопатия не се лекува. Честотата на диабет тук е очебийно висока. Както всъщност е висока и честотата на затлъстяването и хипертонията. (Не се учудвайте защо всъщност треперя за нашето собствено здраве и защо готвя предимно риба и пилешко, пък ако ще Антъни да яде своите любими тостове с грах и зрял фасул (?!) по време на служебните закуски.) Сега е мястото да отбележа, че по мое настояване той потърси своето джипи. Оказа се, че въпросното джипи е свободно чак след 14 дни. Следващата ми молба, разбира се, бе Антъни да си потърси друго джипи, между другото това бе поводът той да ми се оплаче, че на джипито не му е за първи път да е толкова "заето" за своите пациенти. Ако моите български колеги са поне наполовината на моите амбиции, те веднага би трябвало да инвестират и средства, и време за английски език и ако искат поне през втората половина на живота си да живеят и печелят нормално, ДА ДОЙДАТ ТУК. Тук има недостиг на лекари, недостиг и на учители. И причината за това е... Е, хайде да не употребявам думата мързел, тя повече би подхождала на ленивите котки, които дори не са помирисвали пилешки огризки (хранят ги със специални пастети на цена, колкото е агнешкото у нас). Като казвам това, искам веднага да добавя, че английският език, учен в България, СЪВСЕМ НЕ Е ДОСТАТЪЧЕН за българските ми колеги да покрият необходимите езикови знания дори за санитари тук. Сега посещавам специален колеж за чужденци и макар моето ниво да е високо, аз предпочитам да платя повече, но да се върна назад, за да затвърдя наученото през последните 34 години (уча английски от 8-годишна, но съвсем не мога да кажа, че съм го научила). В групата ми има три корейки, една чехкиня и една сомалийка. Къде е истината? Никоя от тях не е подложена на стреса, който обикновената източноевропейка изживява; те идват в Колежа да учат английски, понеже няма какво друго да правят вкъщи. Съпруги са на работници в Самсунг и ЕлДжи и въпреки че глобализацията (тя не щади никого!) не чертае светло бъдеще за семействата им, те са винаги усмихнати и изключително изнанедани от изобилието на улични кучета в София (за които става дума по време на урока за "Корейската кухня").

Във Великобритания често ще срещнете учудени континентални и не дотам континентални (азиатците и африканците май доминират) физиономии: всичко "in this country", т.е. в тази държава, както обикновено се изразяват поданиците на НВ, е обратно. Лявото движение по платното те прави да изглеждаш на глупак, озъртайки се откъде ли ще префучи поредната лимузина (обикновено разрешената скорост в населено място е 40-50 км/ч и това е долната граница). Във връзка с лявото движение е и може би най-често срещаното в света писане с лявата ръка... А може би това е във връзка с т.нар. неприкосновеност на личността, възпитавана от най-ранна детска възраст. Обикновено юношите напускат семейното гнездо на 15-16 години учили-недоучили. Повечето от тях се втурват да правят секс и впоследствие плащат с ранни бракове, а на 35 години са вече с по едно-две внучета и, разбира се - прясно разведени. Аборти, предпазване от нежелана бременност? Не е много ясно какво, кой и доколко възпитава младенеца. Ясно е обаче, че той отива в своята стая и оттам нататък мам и дад (мама и татко) не се интересуват какво точно той или тя правят, заключени в стаите си. Не е нужно да припомням за ежедневно изчезващите момиченца и момченца, тайнствено примамвани от различни изкушения в стаите си (например - покана по интернет за продупчване на уши, носове, пъпове и прочие места по тялото, за да се поставят обици; или обява за нов вид татуировка). После някои от тези деца се озовават в някой канал, зад някоя гора, в някое недостъпно за човешки крак място, а повярвайте, такива има предостатъчно в Англия - британците пазят своята природа девствена... Труповете на тези деца са откриваеми единствено благодарение на въздушната полиция, която брани данъкоплатците чрез хеликоптери.

Тук този, който не носи обици поне на 5 места по главата си или няма поне една видима татуировка, се смята за старомоден. Като стана дума за деца, трябва да отбележа и една недотам радостна статистика. Честотата на менингит сред децата до 12-месечна възраст все още е висока. Децата тук не чуват думите "не", "не бива", или "трябва", те ходят боси вкъщи, не носят потници, нито пижами, не обуват чехли дори в градината, разхождат се по къси ръкави от април до средата на октомври, а шапки слагат единствено по време на погребение или сватба. Жените пък изобщо не познават чорапа. Всичко това в началото много ме учудваше, но сега и аз се разхождам почти гола в старанието да бъда калена за зимата. Истината е, че тук не е така студено, както в Континента. Ветровете, които подухват оттук-оттам, са понякога силни, но топли и макар и да са влажни, прането в градината съхне за една сутрин.

И още нещо за жените. Както вече отбелязах, нормално е тук съпругата да е поне с 5-7 години по-възрастна от съпруга. На ден се сключват минимум по 3-4 брака, на въпроса ми защо, отговорът бе - заради сигурността, която бракът във Великобритания предлага. Жалко за бедна България. Но за това ще говоря в някое следващо мое писмо.

В кметството, където се регистрират бракове, смъртни случаи и раждания, станах свидетелка на 2-3 двойки с тъкмо такива бъдещи съпруги - 5-7 години по-"зрели". Друг е въпросът, че дойде и двойка... съпруг и съпруга, но и двамата от мъжки пол. Това, както и пушенето на марихуана, е нормално тук.

Във Великобритания може много неща да са обратни, но има здрав порядък: освен по магазините, банките и други обществени сгради, камери има и по улиците. От много доверен източник разбирам, че и докато си пия кафето, някой от някъде ме наблюдава. Водещите новини през миналия вторник бяха посветени на мерките, които уличната полиция в Уелс и на север (Манчестър) полага, за да възвърне доверието на данъкоплатците. Уличните банди (предимно от пакистанци и южноамериканци) върлуват навсякъде след определен час на деня. И тук има дрогиращи се, и тук има наркопласьори, с тази разлика, че напоследък куцо и сакато е "кривнало" по тревата. Марихуана се пуши почти във всяка кръчма, на улицата и по купони. Тя е евтина (по-евтина е от цигарите и от алкохола), не води до пристрастяване, нито до махмурлук, така се опитват да ми обяснят причината за масовото й приложение тук.

С марихуана или без - населението на Уелс бележи една значителна цифра - 3 млн. души, 300 хил. от които са само в Нюпорт. На пръв поглед Нюпорт наподобява София - по дължина и ширина. Но само по това. Никъде няма да видите сграда по-висока от 2-3 етажа. В града има всичко на всичко един-единствен шестетажен жилищен блок и той принадлежи на кметството - строен е специално за пенсионери самотници. (За пенсионерите самотници ще стане дума скоро щом започна да описвам Кардиф.) И така, другата висока сграда в Нюпорт е страдата на данъчните власти, но тя е разположена в бизнес средата на града, където почти не прави впечатление - заобиколена е от 5-6 етажни обществени паркинги (които засега в България виждаме само по филмите). Тук хората силно недоумяват, когато им показвам снимки от родна София и от още по-родния квартал Борово. Недоумяват как е възможно хора да живеят в панелни жилища на по 24 етажа, да не притежават нито земя, нито градина, нито... самочувствие. Уелс е разположен на територия от 20 768 кв.км, 5 пъти по-малък е от България, но гъстотата на населението тук е 141 човека на кв.км (за сравнение София - на места гъстотата надхвърля 3 000 човека на кв.км!!!) Уелс очевидно е една изключително привлекателна територия за поданиците на НВ: през изминалите 15 години населението тук е нараснало с 4.2% и то не само благодарение на миграцията, но и на високата раждаемост. Всички тези данни са на разположение БЕЗПЛАТНО в библиотеката на Нюпорт, където с удоволствие идвам след училище. Дебели и богато илюстрирани справочници ви водят из дебрите на Уелс, дават ви сведения за хотели, за езера, за планините, за красивите планини на Сноудония (които обаче не са по-красиви от Рила и Родопите), за морето и за всичко, за което един чужденец може да попита.

Морето? О, да, то е различно от нашето и особено сега - през есента е много самотно. Но и тук има гларуси, и тук има кораби, лодки, скутери, мазут и кофички от Макдоналдс. Отблъсна ме миризмата и гледката. Навътре в морето край Нюпорт, по протежение на 4-5 км няма вода, а нещо като тиня. Това е резултатът на цивилизацията, на корабостроенето и на стоманопреработвателната промишленост. Трябва да отбележа и една недотам оптимистична подробност - във фамилията на моите английски роднини има вече два случая на деца, родени с уродства... Хората тук твърдят, че облакът от Чернобил е причина, да, те помнят Чернобил.

Поразително е строителството, което се е развило в Нюпорт през вековете - от първия мост при град Чепстоу, свързващ Англия с Уелс (замъкът Чепстоу е бранил келтите от нашественици), до суперсъвременния мост над Бристол ченъл днес, който по нищо не се отличава от моста в Сан Франциско - огромен, внушителен и прекрасен.

Като заговорих за възрастните хора на Нюпорт, искам веднага да отдам значимото уважение на следвоенна Англия. Властите са построили "временни жилища" за пострадалите от бомбардировките, но в тези временни жилища и досега живеят хора и по всичко личи, че те няма да бъдат съборени. Просто си вършат работата. Сега обаче общината строи нови подобни, едноетажни, еднофамилни и много спретнати къщурки за прясно пенсионираните.

Срещу нас живее 90-годишен дядо, при когото през два часа идват с коли санитарки, които му готвят, чистят, къпят го и си приказват с него. Това НЕ Е БЕЗПЛАТНО, плаща го общината, т.е. всички британски данъкоплатци. Но си струва, нали? Чудя се, чудя се за бедна България...

Всъщност във Великобритания да си на 50 години съвсем не е същото като в България. ПОВЕЧЕТО СЛУЖИТЕЛИ, ЗАЕТИ В БАНКОВИЯ СЕКТОР, както и - обслужващият персонал на големите супермаркети, пътната полиция, университетите, библиотеките и прочее СА ЖЕНИ НА ВЪЗРАСТ МЕЖДУ 55 И 65 ГОДИНИ. Всички те НОСЯТ ГРИМ, ПРИЧЕСКА И МЕТАЛОКЕРАМИКА, КАРАТ КОЛИ и имат поне 100 грама злато по ръцете или ушите си. Младите жени не работят - те са заети с отглеждане на деца - 2-3 минимум. Дотук добре. Лошото е, че почти всички майки пушат и подпийват "невинна" женска бира някъде на теферич. Кафененца и сладкарнички за по левче пастичката, колата и кафето ТУК ПРОСТО НЯМА, няма еспресо кафе, пие се само някаква блудкава боядисана вода, претендираща да е "инстантно кафе" с вода, ама с много вода. На който не му харесва - да хваща пътя, Англия е това, не е шега работа. Същата е историята с бялото сирене - тук се продава САМО ТВЪРДО СИРЕНЕ, т.е. както ние обичаме да го наричаме - кашкавал. Не се среща и прословутото българско кисело мляко, което обаче е суперпопулярно в Корея и дори в Африка?!

Да влезеш в кръчма тук и да си жена, това е равносилно да си търсиш белята. В общи линии кръчмите тук се пълнят след четири следобед и то от постоянна клиентела веселяци-разбойници. "Практичните" англичани се наливат по домовете си, или - направо на улицата. Понеже в Нюпорт е почти сензация да срещнеш пейка или градинка с пейки (хората сядат направо на улицата или по паметниците) и това било заради дъждовния климат (?!), най-често ще срещнете подпийващи младежи на гарата или където и да е, стига да има група. Тук е мястото да отбележа, че улиците на Нюпорт са чисти, така, както са чисти и в цялото Кралство - ежедневно се спазва график, според който малки камиончета-прахосмукачки минават и "осмукват" листата и боклуците по улиците и тротоарите. В друг ден друг боклукчия минава и прибира домашните отпадъци - но ако те не СА ПОСТАВЕНИ В СПЕЦИАЛЕН КОНТЕЙНЕР, забравете, че ще ви ги почистят.

Та за младежите - купуват си те виното от магазина (така им излиза десет пъти по-евтино) и сядат някъде на раздумка... и по нищо не се отличават от московските улични пияндета, за които не може да не сте чували.

Във времето, докато младежта налива основите на алкохолното опиянение, англичани, на възраст над 65-75 г. (?!) посещават дневни или вечерни курсове по: хуманитаристика, спешна помощ, основи на математиката, история, биология и прочее. И всичко това за скромната такса от 6 до 660 лири (в зависимост от доходите им). Много се чудех какво правят тези белоглави хорица по коридорите на Колежа, в който и аз уча, и накрая една от учителките ми подсказа "истината", а истината е, че те учат за удоволствие или просто защото нямат какво друго да правят. Е, как няма да е пълна Книгата на Гинес с рекорди като "най-старата студентка в света" или "най-отличният пенсионер в света". Чудя се дали България ще доживее този период. Сега е моментът да кажа няколко думи и за пенсионерите в Кардиф. Столицата на Уелс е силно представена в Британския парламент. Безспорно доказателство е супермодерният стадион в града, който е на път да засенчи по слава легендарния Уембли. За Кардиф като за Кардиф - навсякъде по улиците табелите, указващи пътното движение, са написани на два езика - английски и уелски. Вече говорих за езика на келтите и галите в предишното си писмо, тук искам само да отбележа, че колкото и да му работи фантазията на човек, трудно може да намери КАКВАТО И ДА Е ВРЪЗКА между съвременния английски и "старинния английски", както някои наричат езика на някогашното коренно население по тези земи. Сега единствено в Уелс и в Южна Америка (една колония, наречена Патагония) се срещат хора, които говорят и пишат този език. Но ние и без да ползваме тази благина, намерихме жилището на Ан Чепман. Ан е 75-годишна, много, ама МНОГО богата, току-що разведена англичанка, която живее в нещо, трудно описуемо на български език. Нещото е триетажна кметска сграда, чиито вътрешно оборудване и атмосфера НАДХВЪРЛЯТ лукса на Софийския Шератън - пансион за самотни пенсионери. А това е просто ежедневие във Великобритания. Възрастните хора тук са изключително социално активни - те карат коли, участват в спортни състезания, посещават колежи, С ДВЕ ДУМИ ЖИВЕЯТ ПРИЛИЧНО.

Кардиф посетихме в неделя, 22 септември - централните улици на града бяха затворени и доброволци в светлоотразяващи униформи: полицаи, пожарникари и медицински сестри направляваха минувачите. Като споменах пожарникари, нека да поясня - тук ВСЯКА СГРАДА, ВСЯКА УЛИЦА И ПОДЛЕЗ СА ОБОРУДВАНИ ТАКА, ЧЕ СЯКАШ ВСЕКИ МОМЕНТ ЩЕ ИЗБУХНЕ ПОЖАР. Първото нещо, което човек трябва да научи, когато започне работа, училище или е на почивка Е КАК ДА ДЕЙСТВА ПО ВРЕМЕ НА ПОЖАР. Вратите на всяка обществена сграда са така оборудвани, че задължително има видимост в другото помещение, но и задължително се затварят с автомати за отваряне в една посока. Това са тежки, надеждни врати, без "зирки" и прагове... Задължително има коридори и врати, които са обозначени, че трябва да се използват САМО ПО ВРЕМЕ НА ПОЖАР. Дали това е параноя? Едва ли - това е многогодишен опит, трупан на гърба на невинни жертви. Какво да кажем за България? Недалновидни или зле скроени бюджети, или само защото ИРА не е балкански феномен?

Във Великобритания не само вратите са надеждни, здрави и гладки. Всичко е така, качеството отговаря на цената, а цената, грубо казано, е българският лев умножен по 3. Евтини са... мобилните телефони и хай-фи техниката. Да, учудващо, но факт е, че моята нова Нокия с предплатени минути за говорене, съобщения и безплатна пощенска кутия, ведно с ДДС струва на половината на същия пакет услуги, предлаган от двата софийски мобилни оператори. (Ако в близките дни получите SMS от Англия, знайте, че това съм аз).

Та за Кардиф и за фестивала тук. Той, така хората казват, по нищо не се отличава от музикалните дни в Единбург: стълпотворение от улични музиканти и артисти, преоблечени в средновековни костюми хора, представители на племето Зулу, хора, високи три метра, благодарение на кокили, които носят, и най-вече публика. Населението уважава подобен вид прояви и изразява интереса си, дори това да му струва време, пътни разходи и отложени срещи. А публиката е наистина многоезична и многоцветна. Англия уж е островна държава, но тук две трети от населението е различно от европеидната раса.

Преди седем години, когато за първи път посетих Острова, ме учудваха електрическите колички, с които възрастните хора се придвижват по улиците. На такива столчета дойдоха десетки пенсионери, за да чуят песните на състава Alegria ("джипси бенд"). Две думи за въпросното електрическо столче, с което се придвижват възрастните - то се движи от електромоторче, а на облегалката са монтирани клаксонче, мрежа за пазар и халка за чадъра и за кучето. Така се прави профилактика на фрактури, а болките при коксартроза намаляват. Но кой в България да мисли за това? Болници фалират, училища се затварят... На фона на цялата мизерия в тази част на Европа, охолството тук плаши окото.

Малката Швейцария е квартал в Нюпорт, който само трябва да се види, къщите тук може би не са показвани дори на каталог, табелите - частна собственост, не приближавай, са достатъчно красноречива бариера.

От най-високата точка на града, наречена Алтерийн, можете да видите невероятни неща: пасища с овце, коне и гъски, жилищни къщи и градини, луксозни дворове с паркирани отпред лимузини... Не, няма да е измислица, ако кажа, че това богатство плаши окото. Човек се пита какво ли място в служебната йерархия заема въпросният притежател на подобно малко спретнато замъче. (По време на един от уроците ни бе преподадена материя, включваща символите на социалния статус - например какво ще си помислите за човек, на чието бюро видите ключове от беемве, виза карта, карта на клуб за голф, карта от частен здравноосигурителен фонд, билет на Британските авиолинии, брошура от хотел в Сейшелските острови и... ключ от частна тоалетна в сградата, където работи. Всички бяхме силно изненадани, но най-вече от последния аксесоар, който, оказа се, е показател за НАЙ-ВИСОКОТО МЯСТО В СЛУЖЕБНАТА ЙЕРАРХИЯ... Спомних си, че моят последен шеф в София има частна тоалетна... Но това е само игра на паметта.)

Приключвам, за да успея с Колежа, навън времето е "добро време за гъски", както обичат да казват англичаните - облачно, ветровито, но все още сухо. Е, време му е, до вчера слънцето не слизаше от небето.

Наблюдавам катерицата в градината; тя си хапва от ядките, оставени за нея в нарочно бурканче. Всяка сутрин старата Уенди зарежда хранилката за катеричките. Бедата е, че от две катеричките станаха четири, а когато са разсеяни, нахални гарги, врабчета и други пъстроопашати (неизвестни за мен хвъркати видове) кацат и ядат от чуждите ядки. Това не може да бъде видяно в София в никоя градина на никоя къща, където перманентно живеят хора... Днес Антъни видя една змия на пътеката в градината, където съм проснала прането. Аз изпищях и категорично отказах да се присъединя към гледката, утешавам се с таралежа, който се навърта вечер тук.

P.S. Няколко часа по-късно се оказва, че това е била истинска отровна змия (според Антъни - усойница!).

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.07.2004
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005