НОЩНИ ВЛАКОВЕ ІІ

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

...Няколко месеца по-късно Къщата, в която живях с Кери и децата, ми довя спомен за една също така здрава, но стара къща - като кобила за продан... Някъде в Родопите. Но тук е Англия и по-точно Уелс, пролет е, всъщност началото на лятото на 2003. По-късно ще се появят ухания на бъз, липа, на истински балкански здравец, но тукашните жители си нямат представа колко много ценим тези цветове на Балканите. Животът с Кери е навсякъде: от рано сутрин до вечер двете котки Маги и Попи обикалят господарски покоите си, докато междувременно териерът Пъпин и овчарката Теди са в неспирна игра. Няма катерички, но в градината прехвърчат врани, някъде в далечината се чуват преминаващи градски влакове, ала селцето остава величествено и аристократично с богатите си къщи и градините, отрупани в зеленина. Тихо е, само чешмите се обаждат на горния етаж: здрави, но поостарели кранове, ръждясали с времето. А то оставя издайнически прах навсякъде: по статуетките, изобразяващи коне, ездачи на коне, подковаващи коне; по мъжествените бронзови скулптурки на мъж, практикуващ културизъм; по махагоновите котки; върху свещниците и чините по стените - сувенир от някогашно щастливо семейно лято, прекарано на българското Черноморие... И черчеветата на прозорците са здрави и непоклатими. Но какво ли не е здраво в тази къща, обитавана от Кери, чийто дух е най-здравото й оръжие, когато е намислила нещо. Една неромантична и различна англичанка, нищо, че името й звучи толкова по английски. Струва ми се, че дори да бяха търсили по-подходящо име за своя кралица, англичаните не биха намерили. Кери Бритън - една различна и запомняща се англичанка, впечатления от съжителството с която ще ми носят размисли още дълго време.

Но сега си спомням и друга къща, строена по времето на кралица Виктория - Дома за безпризорни. Индийчето, което се притича на помощ да ми събира багажа и пита от коя държава пристигам, радостта му, когато получава кутия със шоколадчета, спомням си бебето, което плаче в пет сутринта, спомням си лицата на някои от наемателите - типични представители на най-долните прослойки в Англия (изглеждат по същия начин като нашенските просяци, но говорят английски!), спомням си топлия радиатор в банята - за първи път истински душ (а не вана!)... за първи път спя спокойно!

Два месеца по-късно отново се съобразявам какво и къде пиша и говоря, но най-много ми тежи липсата на пространство за писане. Това е като да си жаден, дворът да е отсреща, а ти да не можеш да го стигнеш. Ала аз си избрах това дърво, под чиято сянка още избуяват бурени и само рядко се прокрадва слънчев лъч... Но нали в това е силата на човешката природа - да оцелява (ако е достатъчно силна!) и под камъни и тръни. В Англия обаче не са свикнали да оцеляват, по-точно - да се борят. Тук почти две трети от живота е поднесен наготово - като се започне от жилищата, отпускани охотно както на бременни и "самотни" майки, така и на бежанци; та се стигне до готовите храни и деликатеси в огромните супермаркети - владения на ТЕСКО, АЗДА, МОРИСЪН, СЕЙНСБРИ и дузина още вериги за храна и стоки за ежедневието. Незнайно е кой контролира огромната империя на рекаламодатели и рекламо-производители, но резултатът е налице - отвсякъде те заливат съобщения в примамливи цветове и ухания (и тук не липсва проявата на лош вкус - реклама с различни по големина женски гърди - досущ като тази преди година, заради която Мобиком отнесе солидна глоба). Тук глобите са за по-"невинните" провинения, големите скандали са съпроводени с истински съдебни дела. Като например това, което прословутата лейди Арчър (както бях писала в едно от първите си писма - неверният й съпруг, лорд Арчър, прекара няколко години в затвора заради лъжа!) спечели срещу бившата си прислужница, която взела, че разкрила пред медиите причината за "тайнственото" подмладяване на госпожата, а именно пластичната операция, която същата предприела няколко седмици, преди да пуснат лорда от затвора. Лейдито толкова се бе разбесняло (тук на личния живот, както неведнъж съм обяснявала, се гледа като на частна собственост), че на бърза ръка спретна съдебен иск и го спечели за броени дни. Но това е животът "по върховете" - имаме си ги същите картинки и в София. Разликата е в географското разположение - къде можеш да ги видиш тези снобки - из кортовете на дипломатическия клуб в Банкя или пред театрите на вечерен Лондон. Една кратка съботна разходка през юли из втория по големина град в света доказва, че ситито не е чак толкова голямо - спокойно можеш да го обходиш за половин ден, разбира се, ако не се броят музеите, кръчмите и атракциите като "Окото на Лондон", където можеш да хлътнеш и да се забравиш и пред които се тълпят огромни групи туристи от всевъзможни краища на света... Единствено не чувам българска реч, но сигурна съм, Бай Ганя се навърта наоколо. Лондон сега е повече отвсякога варден град - хеликоптери следят на всеки десетина минути какво става долу (излишно е да казвам, че телескопите, с които са оборудвани въздушните полицаи, могат да разчетат съобщението, което в момента пишеш от своя GSM до г-н Х!); полицаи вардят всички площади и музеи, а пред сградата на Би Би Си има цели четирима (нигерийци), които общо взето говорят английски!? Полицейски коли и сирени пресичат ситито на всеки 20 минути, чак се чудя толкова ли чести са инцидентите тук? Не, просто полицията си върши работата, бързайки. Уместна е препратката с българските полицаи, които май, май никак не си дават зор и бързат само когато взимат рушвет или пишат карнетка за глоба. Присъствието на полиция не снижава броя на инцидентите в Лондон (а може би така ми се струва?) - на три места по магистралата виждаме обърнати и полуизгорели лимузини, жертва на висока скорост или... Линейки и полиция, огромно струпване на коли, сирени и лампи известяват за трагедията, но - нито ред във вестниците. Тук за разлика от България се стремят да снижат нивото на стреса за поданиците на НВ. Не че жълтини и жълти вестници няма, но за всеки влак си има пътник. На път за и от Лондон освен че слушам български хитове ("Хъшовете", родопски и македонски фолклор), разлиствам и предвидливо подбрани страници от пресата тук. Разбира се, водещи са кавгата между Берлускони и Шрьодер; новият испански дом (то е цял палат) на семейство Бекъм и разбира се, сделката около купуването на основния дял в Челси от Red Rom, "червеният ром" - така тук наричат самообявилия се за руски губернатор Роман Абрамович, който имал намерение да завладее цяла Европа. Може би е искал да каже "футболна Европа", но вкусът му намирисва по пошлост на Христо Дановия синковец, който освен че владее хотел на име "Ной", паун и гущер, иска и кмет на Варна да става... Но да си дойда на приказката - англичаните са се постреснали от "руската инвазия" и тези дни дори футболният бос (известен повече като плейбой) Свен Горан Ериксон отива на преговори с Червения Ром, където едва ли ще се пие нещо по-различно от Столичная и Гинес.

Лондон... Освен асоциации за "български чадър", Темза и мостовете над нея носят и някои положителни емоции, като например Европейски полъх. Колкото и да се кълчат и дърпат англичаните (всеизвестно е, че те са категорично ПРОТИВ еврото), че не са европейци и колкото и да сравняват присъединяването си към европейската валута като към "потъващия Титаник"?!, лондончани не могат да вървят срещу вятъра и пиенето на кафе вече преобладава над пиенето на чай, а ресторантчетата в типично европейски стил са на всеки ъгъл, при това работят!, за разликата от пъбовете и индийските "take away", които заливат провинцията и са отворени само следобед и вечер.

Лондон освен с асоциацията за втори по големина град (дължината на "околовръстното", опасващо метаполиса с предградията, надхвърля разстоянието София-Стара Загора!); освен с поостарялото и повъзгрозняло метро; освен със суетнята около Даунинг стрийт 10 и смяната на патрулите пред двореца; освен с прословутото сити, където банките са първа и последна инстанция; освен със Савой, Хародс, Сохо и Хайд Парк, не може да се оттърве и от представата за просяци и бедняци, спящи върху паметниците, по тревата или направо върху асфалта. Но това е част от Англия - държавата на контрастите. Тук вечерно време ще видиш излъскани фасади на жени, облечени по последния вик на модата, както и жени, облечени безвкусно, със запуснати фигури. Наоколо се носи всевъзможна реч: италианци, чехи, поляци, руснаци, а индийците и пакистанците като че ли са се изпокрили, или може би предпочитат провинцията?

Една обиколка из забележителностите на града, покатерени на втория етаж на прословутите червени лондонски автобуси, струва ни повече и ни по-малко от 17 лири, което грубо казано може да бъде прехраната за един скромен човек за 4-5 дни. Не, мерси! Обикаляме града, без да срещаме никакви затруднения в ориентирането: листовки с картата на Лондон предлага всяко кафене и при това безплатно. Площадът Трафалгар от ранна сутрин е привлякъл италиански и руски туристи, които се дивят над едно орле, заинатило се в храсталаците. Собственикът му, оборудван със специална ръкавица кротко изчаква възгласите на тълпата и надявайки се птицата скоро да се поуспокои и да се върне, убива времето, събирайки дребни монети. Площадът е пълен с безстрашни гълъби, които дори досаждат. Орлето се е свило от ужас и не мърда от клона... С ята от гълъби и фонтани площадът изглежда досущ така, както е известен от филмите и снимките. Така са и другите площади из града, с някои изключения. Кой знае защо управата е решила точно през юли да предприеме реконструкцията на някои сгради и катедрали, но строителните работи не загрозяват, а правят града по-жив и по-земен... За разлика от Ексетер, където се озовавам два дни по-късно и където строителството на места е заличило дотолкова облика на града, че чак ме е яд. Преди близо десет години (когато за първи път стъпих на Острова!) нито Лондон беше толкова скъп (17 лири!), нито Ексетер - толкова безвкусен. Общежитието и болницата, в която преминаваше обучението ми, са неузнаваеми. А може би на мен така ми се струва сега, близо година тук, гледайки Англия, а и Уелс с по-други очи и... видяла много повече красота, отколкото преди десет години.

Покатерени върху най-високата точка на Северен Девон (доста по-ниска и от Витоша) и спускайки се към отвъдната страна на Бристолския канал (за да влезем в Уелс) за първи път виждам растителност и истински борови гори досущ като в Родопите. Толкова е стръмно и пътят е толкова дълъг, че спирачките на Ровър-а прегряват! Но гледката е невероятна - долу в низината е този отрязък от Атлантика, който благодаление на географското си разположение предлага едно природно явление, което рядко може да бъде видяно другаде - изключително високия прилив. В Бристолския канал на всеки 12 часа водата сменя своето равнище с близо 10-15 метра. И това е всеки ден: сутринта можеш да видиш реката Уск в Нюпорт пълноводна и чиста, а вечерта брегът е отново каменист и кален, което прави охотно цамбуркането на патици и лебеди. Високият прилив прави невъзможно къпането тук, но туристите са навсякъде. В Бристолския канал навлизат ежечасно търговски кораби, които разтоварват коли от Корея и Европа, дървен материал, жито, въглища и тютюн от Европа и какво ли още не. На брега в Нюпорт туристи разпъват палатки и спретват скара (известна тук като барбекю). Палатковата "култура" всъщност е навсякъде - като се започне от къмпингите на всеки 20-30 километра, та се стигне до собствената ти градина, която може да осъмне някоя сутрин с палатка и хулигани, прехранващи се със собствените ти картофи или домати?!

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005