Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОНЯ ДЕН В БРЕКЪН

Анна Койчева

web | Писма от Обединеното кралство

Онзи ден в Брекън*, както си четях Деян Енев (а в неговото съчинение ставаше дума както за много неща, така и за софийския булевард "България"), си представих толкова картинно мястото, откъдето започва разказът, че сама започнах да съчинявам... Спомените ми тръгнаха отпреди тридесет години - горе-долу от времето, когато и той е бил на моята възраст (с Деян сме връстници и се познаваме бегло, а със жена му сме бивши колежки). Та значи 70-те... Любо Левчев, Блага Димитрова, прословутата Желязна завеса, Берлинската стена, Студената война, империализмът, капитализмът и диверсията, с които все ни плашеха в училище... Докато Деян и близнакът му са придружавали майка си - лекарка в Либия, аз и моята близначка изпращахме почти всяка вечер на дежурства в болницата нашата си майка - също лекарка... Представих си усмивката, която сега ще заиграе на лицето на всеки, който чете тези редове, представих си и Мотопистата, днешният булевард "България", а тогавашен - "Трайко Китанчев", спомних си униформите в училище, и строгите норми на поведение, спомних си западните филми - краткотрайна радост, макар и орязани от цензурата; спомних си мирисът на запалени листа в градините през октомври; печените чушки и туршията през ноември, спомних си толкова много неща, че се запитах ЗАЩО ми трябва да се блъскам в неразрешим ребус. А ребусът бе прост и ясен - какво ли са правели през тези години всички тези англичани тук, наоколо, в сърцето на Уелс, до болка известно от романите като най-бедния и мизерен край на Кралството.

...Само преди три седмици телевизия Би Би Си показа филма "Сламени кучета" (за първи път след цензурираната версия отпреди 30 години!). Предварително пресата излезе с поредната критика, издържана в недоброжелателно-предупредителен тон: "Внимание! Филм, пълен с насилие и секс!"... Любопитна да видя истина ли е това, а и ако да - доколко сексът и насилието прехвърлят границата на средния американски екшън от днешно време, реших да запишем на касета филма (излъчен далеч след полунощ!) и да го изгледаме по-късно. Така и стана. Гледането на филма само отприщи нов язовир от въпроси. И то - все свързани с цензура, Желязна завеса, "Масовата култура" на Богомил Райнов, неговият парижки герой Емил Боев, Българският чадър, Скотланд Ярд, филмите "Последно танго в Париж", "Портокал с часовников механизъм" и какво ли още не.

Сега, четейки разказът на Деян "В Либия", мислите ми заемат стратегическа позиция: трябвало е да минат 30 години, за да може общественото мнение на преглътне (и то не напълно) едно табу; трябваше да минат 30 години след либийския самолетен атентат, в който загинаха 270 пътника, за да бъде (най-сетне) осъден един терористичен акт и за да бъде поискано възмездие (средно по 15 млн. щатски долара на всяко семейство от загиналите!). В една западно скроена правова система престъплението няма давност, правосъдието се отсъжда рано или късно, пък било след 50 или 100 години. Дано България доживее и до това стъпало на обществено развитие. Но напротив: наместо бързо и окончателно решаване на дела и престъпления, българското правораздаване тъне в прах и непукизъм. За сравнение - Уелс, известният с въгледобива и дивотията си край на Кралството, е стотици години напред. Изнасилени, ограбени, или убити поданици? Няма престъпление без овъзмездяване... Та може би затова, гледайки "Сламени кучета", се почувствах като в предишна ера. Око за око, зъб за зъб - очевидно това са били главните мотиви за цензурата.

Преди три дни в емигрантската служба, където работя на половин ден, се разигра подобен сценарий. Един от "бежанците" - кюрд, изправен пред непредотвратимото си изселване от Кралството (поради пиянски и наркомански изпълнения), посегна да бие! Начаса бе извикана полиция, а на другия ден господинчото бе изправен на съд. Друг е въпросът, че правораздаването е така устроено тук, че само при наличие на достатъчно доказателства, престъпникът изтърпява съответно наказание... И Абдул (мюсюлманин, а вече алкололик!) пак се разхожда по улиците.

...Четях разказа на Деян Енев и освен филмите с цензура, си припомних и филмите "със сняг". Стари, с или без снежинки, те са си наши български и любими шедьоври и шедьовърчета. Сега - едва ли се ражда и един филм на всеки десет години... Не че тук, в Англия, шедьоври се появяват всеки ден. Напротив, "масовата култура " (подобно тази, която Богомил Райнов описваше навремето) е преяла от компютъризирани безвкусици. Но филми като "Тайни и лъжи" и "Били Елиът" трудно могат да бъдат забравени... И трудно могат да бъдат разбрани. Те са дотолкова "английски", че човек от Балканите едва ли може да схване както хумора, така и иронията и тъгата. Може би за сравнение са "Баш майсторът", "Щурец в ухото", "Оркестър без име" и "Таралежите се раждат без бодли". Като заговорих за изкуство и кино, сещам се за поредицата "Испания на Франко", която радио Би Би Си 4 излъчва вече трета седмица всяка събота. Слушайки, се чудех защо НИКОЙ не е чувал за "Осъдени души" на Въло Радев, нито за великия роман на Димитър Талев... А имайки Били Елиът и мините, защо някой не разгърне българската класика и не прочете "Тютюн"? Атмосферата е толкова близка!

...Така и не успях да си обясня защо ли ми е непрекъснато да сравнявам ТУК с ТАМ, тук, живеейки тялом в една чужда държава, и там - живеейки духом в една уж не толкова чужда, но със сигурност - отчуждена от мен територия. Четях и си мислех какво ли са правили всичките тези англичани по времето, по което Берлинската стена беше непоклатима; Българският чадър - символ на онзи непогрешимо отстрелан соц-куршум, претендиращ да е куршум на възмездието; Тато изживяваше апогея си, а Любо Левчев - творческата си пролет... Какво ли са правели, питах се? Ами - същото, каквото и сега: купуват и препродават земи, къщи и лимузини, грижат се за градините и коремите си; отскачат до Карибите през лятото, а до Канарите за Коледа; пекат барбекю през вечер, а в останалото време пълнят снобските кръчми, които кой знае защо са обзаведени по един и същи начин: прихлупен и тесен вход (уж, за да спира крадците при бягство), дървен таван и под, постлан с дебел, събиращ тонове прах мокет. Дотолкова дистанцирани са тези хора, че те от нищо не се интересуват, а и малко неща могат да ги трогнат. Това на нашенски език би се превело като "разчупени", разкрепостени, освободени от предрасъдъци... Да, бе! Е, никой няма да се изненада, ако отидеш на парти с трактор... Както и никой не се бе изненадал, когато напълно непознат комедиант, дегизиран като лидера на Ал Кайда, разцелува принц Уилям. Дистанция, толерантност или безхаберие? Но най-добре го е казал Чърчил навремето - Англия няма приятели, има интереси. За какво ли им е на англичаните да мислят за Балканите и за България, тогава?

 


* Сърцето на Уелс, известно с дивия пейзаж, долините, планините и разбира се - въгледобива. [обратно]

 

 

© Анна Койчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2005
Анна Койчева. Писма от Обединеното кралство. Варна: LiterNet, 2003-2005