КАНДИДАТ-ПРЕЗИДЕНТСКОТО ТЯЛО ГОВОРИ

Андреана Ефтимова

web

Доколкото ми е известно, все още в България няма практика в политически кампании да се ангажират имиджмейкъри, тесни специалисти по невербална комуникация, които да обмислят внимателно цялостен модел на поведение, да изработват и оттренират отделните обществени и медийни изяви на политическите личности в дадена кампания. Това се прави отдавна на много места по света. “Безупречен в използването на възможностите на невербалната комуникация бил екипът по формирането на имиджа на президента Роналд Рейгън. [...] Рейгън, който намирал, че “фактите са глупави неща”, бил президентът, който по препоръка на своите съветници, страхуващи се от неговите спонтанни и трудно предвидими изявления, използвал най-последователно невербалния стил на комуникация” (Кунчик, Ципфел 1997: 26-27). Изследователите на невербалното общуване познават сенатор Дукакис под името Ледения, Ice Man. Заради монотонния глас и механичните жестове на ръцете, както и заради липсата на проявени по какъвто и да е начин емоции, той е оприличаван на войник-играчка. Един от кандидатите за президент на САЩ, сенатор Доул е получил подобен прякор - Неподвижния, Immobile Man, а президентът Клинтън - Дружелюбния, Friendly Man (Ледърс 1997).

У нас тепърва ще се отдава все по-голямо значение на “дреболии” от този род и, надявам се, все по-малко ще се разчита на индивидуалната интуитивна комуникативна (вербална и невербална) способност и компетентност на политиците. Това се потвърди и в хода на последната кандидат-президентска кампания, в която от значение се оказа не само политическата подкрепа на кандидатите, но и личностното им присъствие и поведение. За разлика от предишните президентски избори.

Този път избирателят внимателно проследи поведението на кандидатите за президент в медийните им изяви. Ще използвам за илюстрация телевизионния дебат между кандидатите за президент от 16.11.2001 по бТВ - в специално издание на “Шоуто на Слави Трифонов”. Разбира се, поведението на кандидатите бе представено през филтъра, изграден от режисьора на предаването, операторите, осветителите. Да се коментират тези страни на представянето е важно, но би било задача на един PR, който следи за особеностите на телевизионната визия и за начина, по който тя работи в полза на някоя от страните. Вече бе отбелязано, че специфика на дебата е фактът, че той се проведе в рамките на популярно шоу. На два пъти обсъждането на въпросите с национално значение бе прекъсвано от рекламни блокове - а самото това прекъсване, както и съдържанието на рекламите в блоковете също са фактори, въздействащи подсъзнателно. Също чужда на тази статия задача би била задачата не само да се изследва кой в какви планове е сниман, но и колко често и как взима думата или в какъв режим прекъсва събеседника. При всички случаи, ясно е, всички знаем - телевизията въздейства и предава информация и чрез звук, но и чрез образ. Тя разчита и на един особен език, един код, който наричаме невербален. А понятието невербална комуникация обхваща обширна област от човешкото взаимодействие, в която невербалните знакове могат да се класифицират условно според каналите за връзка. Психолозите подчертават тази условност като използват понятието модалност. Повечето говорят за шест модалности:

- кинестетична - телодвижения, жестове и мимики, поза на тялото;

- пространствено-териториална (проксемика) - пространствена организация и дизайн;

- параезикова - интонация, темпо на речта; сила, тембър на гласа;

- тактилна - взаимодействие чрез допир;

- обонятелна - взаимодействие чрез мирис;

- цивилизационна - общуване чрез дрехи, накити, козметични средства, лични аксесоари и предмети.

Ако си поставим задачата да анализираме невербалните средства от всяка една модалност, употребена в телевизионния дебат, може би ще осветлим фунционирането на една малка част от целенасочено или интуитивно изградените невербални стратегии на двамата основни претенденти за президент - Петър Стоянов и Георги Първанов.

Кинестетичната модалност дава ценна информация за кандидатите, разкрива аспекти на общуването, които остават скрити за по-невнимателния наблюдател, а носят допълнителен или противоположен на вербалното поведение смисъл.

Американските анализатори на президентските дебати отдават голямо значение на контакта с поглед. Дейл Ледърс, който анализира първия телевизионен дебат в историята на САЩ, Форд-Картър, заключава, че да се гледа надолу преди отговор на въпрос и изобщо да се “шари” с очи, докато се говори, да се мига интензивно се отразява негативно върху впечатлението за компетентност и надеждност на кандидата. Не сме правили изчисления на мигванията в минута или спусканията и вдиганията на погледа, но онова, което прави впечатление при внимателно наблюдение, е, че Петър Стоянов и Георги Първанов установяваха контакт с поглед много малко и то не като отговаряха на въпросите на Слави Трифонов, а когато влизаха в словесна схватка помежду си. Опонентите старателно избягваха погледите си, особено в началото на дебата. Те не изпълниха изискването да не се свежда поглед често, но затова пък Петър Стоянов загуби точки от изявеното “шарене” с очи и местене на погледа в търсене на думи и подкрепа.

Важно е да се отбележи позата на тялото на кандидат-президентите. Позата, в която Петър Стоянов по време на целия дебат изслушваше опонента си, е описана и коментирана от психолозите така: “Когато показалецът е поставен вертикално нагоре по бузата, палецът подкрепя брадичката, а главата е с наклон леко надолу и очите гледат изпод вежди, това означава, че слушателят има или критични, или отрицателни мисли относно предмета на разговор или към говорещия” (Стоицова 1992: 53). Споменавам го, защото за неспециалистите тази поза би могла да означава просто подчертано внимание, а не критично отношение. Нещата стават ясни обаче, като се вземе предвид, че Стоянов беше и леко с гръб към Първанов. Друга често наблюдавана поза на Стоянов по време на дебата бе скритата позиция на ръцете зад масата - един знак за скрити мисли, за неискреност. Позата на Георги Първанов по-често беше поза на човек, който доминира и има пълен контрол над ситуацията, тъй като дланите на ръцете му бяха обикновено надолу, върху масата.

И двамата събеседници обаче си позволяваха ръце със сключени пръсти по средата на тялото, което свидетелства за опит да се прикрие отрицателно отношение. Американските стандарти за поведение, внушаващо доверие, са насочени към отваряне на позата, към изваждане на показ на дланите. Като агресивност или поне по-голяма вербална инициативност се тълкуват ръцете с допрени върхове на пръстите като къщичка - жест, използван често от Петър Стоянов и нито веднъж от Георги Първанов, чието поведение бе очевидно по-умерено и балансирано.

Стоянов определено владее изразителни популистки невербални техники, които включват жестове от фамилиарната тоналност, подходящи за неофициален, неформален стил на общуване. Стоянов е свръхкоректен в желанието си да покаже близкия си контакт с аудиторията и по-малко с конкретния си събеседник. Негова важна задача е да се представи като “широко скроена”, емоционална личност. Например:

- Стоянов: “Въпросът не е в това дали снимката ще бъде на бюрото ми. Въпросът е болката да бъде тук (лека пауза) в душата (жест с ръка, сочеща сърцето и поглед, проверяващ реакцията на аудиторията);

- Слави пита Стоянов знае ли как живеят хората. Отговорът: “Хората живеят много лошо, живеят бедно (пауза, заедно с това вдигане на вежди, затваряне на очите и притискане на устни с горчивина), цели групи, особено пенсионерите, си задават само един въпрос - за това, как ще изкарат следващата зима...”.

Свидетели бяхме на твърде наивни невербални действия от страна и на двамата комуниканти. Наивни, но употребени ефектно и изразително. Похватът при Петър Стоянов се използва в случаи, когато трябва да покаже, че е оклеветен или заподозрян несправедливо. Например:

Първанов: Г-н Стоянов, вие сте дошли с подготвените си тези предварително!

Стоянов: А, подготвени тези (вдига вежди). Хубава работа! (оглежда се наляво-надясно, лека усмивка).

Да си спомним и комичното бабешко кръстене в първия дебат по бТВ от 6 ноември 2001 г., съпроводено от вербален сегмент с приблизителна семантична стойност “Боже мой! Пази Боже! Опазил ме Бог!” с цел оправдание. Смешно беше и комшийското поставяне на ръката на кръста, докато изслушваше Бонев в същия дебат. Тези невербални действия са добре отработени, но и твърде пресилващи възмущението на Стоянов от несправедливата оценка или презрителното подценяване на отговора на опонента. Те са до голяма степен хиперекспресивни, но не и изненадващи аудиторията, която вече е свикнала с тях.

И двамата опоненти проявяваха подобни наивни ученически невербални реакции, когато удържаха вербална победа с помощта на затапващ каламбур. Тези реакции се изразяваха в усмивки, поглед към аудиторията за подкрепа при Стоянов с приблизителен смисъл “казах нещо остроумно, вижте как победих”. Ето две ситуации на проява на такива реакции:

- Първанов пита Стоянов за цената на хляба и Стоянов отговаря, че е от 40 ст. до лев и 50. Първанов затапва с “Това беше по времето на Виденов” и се усмихва доволно;

- Първанов казва, че като заместник на Виденов е искал промени, докато не знае за подобно искане на Стоянов към Иван Костов. Стоянов репликира, че искането на Първанов трябва да е било много конспиративно, защото никой не е чувал за него. Следва усмивка.

Едва ли подобни невербални реакции - опити за омаловажаване думите на партньора, печелят одобрението на публиката с по-висок интелектуален и образователен статус.

Особено силно впечатление правят жестовете и телодвиженията, показващи нервност, смут, притеснение. Те са много по-явни при Петър Стоянов - навикът да облизва устните си като показва език; шаренето с очи, докато разказва как трябва да постъпи президентът, когато правителството не работи добре; въртенето смутено на стола, гледането надолу, ръцете в скрита, предпазна позиция, когато Първанов го атакува, че е трябвало да разкритикува Костов. Или пък ситуацията, в която Стоянов казва: “Когато съм се срещал с премиера или с неговите министри (почесва си носа - паразитен жест: или не казва истината, или не знае какво да каже) винаги съм изказвал мнението си честно и откровено”. Или друг случай: Стоянов пита “Член ли сте на Европейския социалистически интернационал? Член ли сте или не? Да или не, г-н Първанов?” И размахва ръце. Отговора си Първанов формулира вербално: “Нещо нервничите, г-н Стоянов”.

Когато се поставя акцент върху казаното, Георги Първанов разчита много повече на жестове (чукане с палец и показалец) и мимика (разтягане на устните настрани при определени думи), докато Петър Стоянов - на мимика (повдигане на вежди, притискане на устни).

Пространствено-териториалната модалност бих коментирала кратко: катедрите образуваха полуовал, отворен към зрителя; водещият бе отляво на гостите - бидейки един до друг, те бяха поставени от домакините на дебата в позиция на съгласие, на сътрудничество, а от друга страна, имаха по-добра възможност за разговор. На Слави бе отредена по-странична роля, отколкото на водещите в другите проведени дебати по бТВ и БНТ. Зад Първанов имаше плакат с главата на Стоянов, а зад Стоянов - на Първанов, като лицата на плакатите бяха гърбом едно към друго. Това създаваше впечатление, че са като двуликия Янус - божеството на входа на римската къща. Неслучайно първият месец от годината е наречен януари - божеството гледа с едното лице назад към миналото, а с другото - към бъдещето. Излизаше, че стената зад кандидатите носи скрито предвиждане. Същевременно поставянето на лицата гърбом едно към друго напомняше и за един познат модел на дуела пред старт, преди дуелиращите да направят “n” брой крачки, за да се обърнат с лице и да стрелят. Най-често камерите, представящи участниците в близък план, улавяха Стоянов, вдясно от когото стоеше един уголемен Първанов от фототапета, и Първанов, чийто торс закриваше уголемения Стоянов на заден план.

Към тази модалност влизат и столовете, на които седяха участниците в дебата - те им позволяваха, за добро или за зло, да се движат много, да се въртят. И един преглед на записа на ускорен каданс показва как Слави Трифонов и Петър Стоянов на няколко пъти се оказват в ролята на притеснено въртящи се върху столовете си.

Параезиковата модалност включва характеристиките на гласа. “Експертите по публична реч са съгласни, че говорещите, които контролират силата, ритъма, гладкостта, резонанса на речта, са възприемани за по-активни и динамични, за по-убедителни” (Ледърс 1997: 235). С монотонния си глас сенатор Доул обикновено засилвал впечатлението, че е скучен и неинтересен. Някъде в медийното пространство се появи съпоставката на Георги Първанов с друг президент социалист - поляка Квашневски, и определено тази съпоставка бе в ущърб на българския президент, който бе определен като по-неатрактивен, даже скучен. Причината за това мнение трябва да се търси в цялостния невербален стил на поведение на Първанов и по-конкретно в до голяма степен монотонния му маниер на говорене. За Първанов е характерен по-равномерен темп на говорене и липса на всякакви “спънки” в потока на речта.

Затова пък говоренето на Петър Стоянов е изпъстрено с прекалено много паузи, които невинаги са ефективни. Често той започваше своя отговор с пауза, което може и бива схващано като знак за недостатъчна концентрираност и компетентност. Тук е мястото да се отбележи пристрастието на Стоянов към един дидактичен маниер, в който паузата и повишаването на тона създават впечатление, че третира опонента и избирателите си като ученички, заловени да пушат. Например: “Иначе, разбира се, че президентът може (повишава силата на тона) да влияе - с цялото си поведение и направлявайки всички останали институции. Но (произнесено силно, с голяма пауза) президентът може да се бори ефективно с бедността само ако работи рамо до рамо с другите институции”.

Тактилната модалност дава поводи на изследователите да пишат поучителни статии за шокирани чужденци, тупани от българи приятелски по раменете по време на бизнес преговори или за маниера на руснаците да се целуват три пъти при поздрав.

Дебатът по бТВ все пак даде два случая на употреба на такъв тип невербални средства, които си струва да бъдат коментирани.

Първият е ръкуването тип ръкавица на Георги Първанов и Слави, наричано и ръкостискане на политика, тъй като подаването едновременно и на двете ръце създава впечатление за честност и откровеност (Стоицова 1992). И, разбира се, значещата липса на ръкуване между двамата кандидати за президент. Изборите се бяха превърнали във война. Съвсем между другото и като съвсем невинна асоциация ще добавя, че според една студия на проф. Шипковенски отказът от ръкостискане е симптоматичен за болните от шизофрения.

Вторият случай показва опита на Стоянов в края на дебата да привлече зрителското благоразположение с шега и приятелски, неформален жест на допир, когато уж обвинява Слави и Първанов в предварителен заговор, уж заплашва, че ще има втори мандат и при пояснението “шегувам се” се навежда и почти докосва Георги Първанов.

Обонятелната модалност оставяме на присъствалите в студиото. No comment.

Цивилизационната модалност обсъждаме само за да насочим към цветовата символика и най-вече към обществените стереотипи, натоварени с политически конотации през последните 12 години. Вратовръзката на Първанов се оказва червена на редове от точки, докато ризата на Стоянов бе светлосиня. Тези тривиални знаци за политическия произход може би бяха малко прекалени. Допълваше ги и намекът на водещия за “Левски” и ЦСКА. На всичкото отгоре кандидатите коментираха образа на президента, който си беше създало детенце от детска градина. За него президентът беше чичко с червени обувки. Впрочем анкетата с децата, която кандидатите трябваше да обсъдят, съдържаше най-вече тъкмо цивилизационни маркери - президентът беше човек “с очила”, “с брада”, “с дънки”, “пич”, “Ледения”, “който ще ни спаси от Осама бин Ладен и палибаните”.

Едно възможно заключение би гласяло, че Петър Стоянов открай време разчита на популистка стратегия, боравеща умело с нагласите, очакванията, моделите на речево и неречево поведение на широките народни маси. Поведение, поощрявано от американските PR-ове. Следователно американските учебници не вършат работа за българския политически пейзаж.

Друго заключение би се опряло на идеята, че изискванията и очакванията за поведението на българския президент са се изменили. Невербалната стратегия на Георги Първанов бе положена на основите на сдържаността, умереността, балансираната дистанцираност. Стратегия, която според американските специалисти по невербална комуникация би довела най-вероятно кампанията до неуспех. У нас обаче се получи “обратен ефект”. Сполучливият на миналите избори популистки невербален маниер, сега вече поизтъркан и поизбледнял, отстъпи. Надделя един дипломатически маниер, който се отказа от повърхностните ефекти и комшийските свади, модел на политическо поведение, който оставаше неосъществен досега.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Кунчик, Ципфел 1997: Кунчик, М., Ципфел, А. Въведение в науката за публицистика и комуникации. София, 1997.

Ледърс 1997: Leathers, Dale G. Successful Nonverbal Communication: Principles and Applications. 3th ed. Allyn and Bacon, 1997.

Стоицова 1992: Стоицова, Толя. И усмивката може да бъде заповед. София: Ико-Интелект, 1992.

© Андреана Ефтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Медиа & Реклама (София), декември 2001, с. 19-22.