ГОВОРЕЩИТЕ ХОРА РИСКУВАТ

Андреана Ефтимова

web

След утихването на празничната еуфория около поредния Ден на будителите или поредния Ден на българската писменост езиковите проблеми отново ще бъдат извън обществения интерес за дълго време. До следващия 24 май, до излизането на поредния "нов" правописен речник, до следващите парламентарни избори... Макар че тази констатация не е съвсем справедлива, защото се сещам поне за няколко радио и телевизионни предавания, които периодично се занимават с наболели езикови въпроси. Рефренът, останал в главата ми след всеки празник на буквите, е, че разговорният език, езикът на улицата е навлязъл в речта на политиците и на медиите. Тоест, че те не говорят "правилно". Констатацията, която звучеше преди 20 години, звучи и сега. В началото на 90-те се правеха поредица от кръгли маси и конференции, на които обезпокоени филолози и културни дейци тревожно, настоятелно, почти с крясък алармираха за "опростачването" на медиите, за безразборното нахлуване на диалектни и жаргонни думи, на разговорни изрази и просторечие в медийните текстове. Медиите като че ли не "чуваха" този кабинетен моралистичен патос. Днес с охота дават територията си, за да ги назидават като виновни ученици. Намериха се и учени с повече самообладание, които оповестиха, че с българските медии не се случва нищо различно от това, което се е случило в други европейски страни, в които са се осъществили подобни сериозни обществено-политически, икономически и всякакви други сътресения. В период на криза и преход, твърдяха спокойните учени, в медиите винаги настъпват активни езикови процеси, отприщва се езиковата стихия, освобождава се енергията на свободното слово и на езиковия експеримент. Ако опитам да се изразя образно, медиите заприличват на абитуриент, който крещи по улиците, за да изпробва свободата си.

Двадесет години по-късно констатацията за навлизането на разговорната реч в езика на политици и медии е отново поставена на дневен ред. Но специалистите са много по-гъвкави - езикът на улицата може да се използва, но ако ситуацията го позволява. Децата трябва да свикват, че в официални ситуации има прието езиково поведение, което трябва да се следва. Примерът ще дадат политиците и журналистите, които са образецът за речево поведение. Преди образец беше литературата, но сега и тя се поддаде на уличния крясък, пък и малко хора четат. Затова на политиците и журналистите им се налага да възпитават. Дали това е по силите им? Дали не се прехвърля чужда отговорност върху тях?

Едва ли през изминалите 20 години нищо не се е случило с медийния и политическия език. Всеки, който познава пресата от 90-те години, може интуитивно да потвърди "успокояването" на агресивното навлизане на разговорността в езика. Нещо повече - могат да се намерят примери за използване на разговорност и просторечие като стилови похвати. Така е, защото и в медиите, и в парламента се дава трибуна на убеждаващото слово, слово, което трябва да оспорва, напада, възхвалява идеи, личности... Това не са винаги случайни неумели езикови употреби, а понякога съвсем съзнателни стилистични похвати за постигане на конкретни цели. Ако настояваме разговорността да остане само в неофициалното общуване, не сме далече от завръщането на езика на тоталитарната журналистика и държава, "дървения език", в който патетичната официалност на нищонеказването властваше от трибуни и медии.

Езикът на медиите не е еднакъв във всички медии. Има много медии, има и много медийни жанрове, които предполагат избор на различно езиково поведение. Медийното общуване е демократично по своята природа, там се дава поле за изява на всякакви обществени прослойки, там се срещат "езиците" на обществото. От една страна, контролът над тези "езици" е почти невъзможен, от друга страна, той не е и необходим, защото в противен случай речевото поведение ще изгуби най-важната си социална функция - да характеризира този, който говори. Представете си свят, в който всички хора умеят адекватно на ситуацията да подбират езикови средства. Ще бъде много скучно, ако ромите проговорят на книжовен български език и спрат да наричат "бате" дори премиера. И кого ще вземаме на подбив, ако нямаме хора, които "изобретяват" думи като "ваканцувам" и "меринджей"?

Езикът на журналистите и политиците не е еднакъв и анализът му е предизвикателство. Има представители и на двете професии, които проявяват брилянтни реторически умения. Не съм забелязала в централните новинарски емисии да се нарушава драстично високия регистър на официалното общуване. От друга страна, езикът на Денис Ризов в шоуто му е език, който не познава високите, официалните регистри в общуването. Това е езикът, който отразява определена житейска философия, начин на живот, социалния бунт на рокаджиите. Този език не желае да се съобразява с адаптационни стратегии, с превключване на кодове, защото е език на една затворена група, която не търси социално признание. Тя дава алтернативи за живеене и общуване. Защо почти не се допуска, че някой може да не иска да се присъедини към официалния дискурс, към определени социални прослойки? Пък и аудиторията се състои от таргет групи, които очакват да чуят "своя" език. Тогава защо трябва да се тълкува този съзнателен отказ от следване на нечие езиково поведение като липса на езикова гъвкавост, на езикова динамика? Допускането на различните езици е в природата на медиите. Очевидно е, че не може да се говори на едро, не бива да се отхвърлят алтернативните езикови варианти с лека ръка.

Подобна неискреност има и в отношението към диалектите. Те са богатство, но не бива да се проявяват в официалното общуване. Как да накараме Валя Балканска да остави настрани диалекта си, поне докато е в телевизионно предаване? Как да изграждаме иронични оценки? И още нещо - всички диалектни особености ли са еднакво недопустими и непрестижни в общуването? Очевидно е, че най-маркираните диалектни (предимно лексикални) средства вече не се познават и употребяват. Отдавна е известно, че някои от диалектните особености се оценяват като нормални прояви за официалния регистър на устната реч. Много образовани хора с леки диалектни прояви в езика си са подвеждани под един знаменател с хора, които имат сериозни диалектни отклонения от книжовния изговор. Грешат ли редица от нашите политици, които допускат форми като "времиту", "дипутати", употребявани от половината от избирателите им с висок социален статус? Вероятно точно тези диалектно маркирани фонетични отклонения им осигуряват доверието на избиратели, които ги припознават като свои, близки. А и не са ли тези отклонения отново част от пъстрия свят на говорещите хора?

Ето защо уедрената оценка за агресията на уличния език страда от един основен недостатък - твърде генерализираща е. Има журналисти и политици, които не могат да използват уместно разговорната реч, жаргона и диалектните езикови средства, за да постигнат стилистичен ефект. Но в медиите и в политиката работят достатъчно образовани хора, които умеят да превключват регистрите, умеят и да използват със стилистична цел езиковите средства. И те не са безгрешни. Няма обаче безгрешни говорещи хора. Не греши само този, който мълчи. Ето защо забележки за неспазването на правилото за пълния член (при това валидно само за писмената реч), за сгрешени учтиви или бройни форми не предизвикват вниманието на голяма част от общността. Тези назидателни крясъци се подминават, защото тези норми са отдавна разколебани и самите езиковеди са на различно мнение относно тежестта им в оценката на доброто познаване на книжовния език и на комуникативните способности. Онова, което е важно за говорещия човек, е да употреби езика така, че да постигне целта, която си е поставил - да провокира, предизвиква, убеждава, приласкава...

© Андреана Ефтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2013, № 11 (168)