ДЕВОЙКАТА ОТ РАЗВАЛИНИТЕ

Алекс Болдин

web

"Най-трудно е обръщането назад. Там, между разхвърляните късове от времето, винаги съзираш безвъзвратно изчезнал, скъп на сърцето ти човек или безвъзвратно пропуснати възможности."

За втори път съм на тоя връх. Гледам кръвта, обагрила белия мрамор и не мога да повярвам, че се е случило невъзвратимото. Тя е изчезнала завинаги, оставяйки сърцето ми, препълнено от скръб, и един сладък спомен, който ще ме спохожда много пъти в дните, които ми е съдено да изживея.

Седях унесен на потъмнелия камък и мислите ме връщаха пак към оня миг, когато я видях за пръв път тук, на този самотен връх, осеян с обрулени от времето развалини.

Вече не си спомням какво ме бе довело по тия места. Може би човешкото любопитство, породено от разказите на местните хора. Бях един от онези туристи самотници, които бродеха из Родопите, привлечени от природните им красоти, търсещи спокойствие и самота, далеч от хорските тълпи и суета.

Бях оставил цялата си туристическа екипировка в палатката, долу до пенливия поток, и бях тръгнал, олекотял, нагоре към върха. Той не беше много висок, но от него се откриваше прекрасна гледка към околността. Едно зелено море от горски масиви приковаваше погледа и една тъмносиня безбрежност караше дъха да спре.

Все пак този връх бе някак необичаен. Добре одялани камъни, покрити с трева и мъх, бяха образували правилна многоъгълна фигура. Някъде в средата на фигурата белееше гладка ниска скала, равна отгоре, като добре отрязан голям дървесен дънер.

Девойката изникна като че ли изпод земята. Едно красиво видение, с дълга руса коса, падаща на вълни по раменете й. Очите й, сякаш сапфир, ме гледаха изненадано. Топъл и нежен поглед, който те пълни с възторг и обаяние.

Гледах я захласнат няколко дълги мига. Това й направи забележимо впечатление, защото тя неочаквано се усмихна. Зъбите й блеснаха като огрян от слънцето глетчер, а звънкият й смях се понесе на равни вълни в тишината.

Гласът й ме изтръгна от унеса. Имаше нещо странно в това момиче, което ме смути. О, боже! Та тя бе обула моя анцуг! Откъде ли го бе взела? Имаше малко комичен вид в тая широка мъжка дреха.

- Откъде се появи, момиче? Коя си ти? - най-сетне се откъсна от пресъхналата ми уста.

- Летия, дъщеря на Вологес!

- Що за име е това? - още не можех да събера мислите си от изненада и вълнение. - Е, Летия, често ли обличаш чужди дрехи?

- Ти не си мой мъж, нали? Как тогава ще ме гледаш гола? - в думите й имаше логика, но...

- Къде ти са дрехите? Нямаш ли нищо свое за обличане?

- Имам!

- Тогава?

- Ти не бива да ги виждаш! Те са дрехи на жрица!

Стана ми жал за девойката. Нещо не беше с всичкия си! Но защо...?

- Откъде взе анцуга? - попитах, и понеже не разбра за какво става въпрос, трябваше да го докосна. Тя се дръпна уплашено.

- Оттам! - тя посочи надолу към потока, където се намираше временният ми бивак.

- Гладна ли си?

- Малко!

- Да идем долу. Имам консерви. Ще похапнем.

- Добре! Щом така искаш!

Тръгнахме бавно надолу по обраслата с висока трева пътека. Вървях напред, а тя ме следваше колебливо. Денят беше към края си. Светлината бавно гаснеше в златен залез. Гористите долове потъваха в тъмносини сенки. Подухна хладен планински ветрец. В тези летни августовски дни тук не е така горещо, както в низината. Температурите са поне с десет градуса по-ниски. Нощите са хладни, дори студени. Така че топлите дрехи и одеяла веднага влизат в употреба. Стигнахме палатката. Вътре беше топло и задушно.

- Заповядай, влез!

Тя плахо пристъпи, наведе се и се шмугна леко. Седна в най-далечния ъгъл. Светлината беше много намаляла. Девойката трепереше. Тя нямаше и обувки.

- Вземи обуй тези маратонки! Това ми е резервният комплект.

Започнах да разпалвам примуса, за да стопля консервите.

- Имам сандали, но и тях скрих при другите дрехи. Нали не трябва да виждаш нищо земно! Дори гривните и обеците свалих. Така пише в писанието. Ти трябва да ме виждаш такава, каквато съм! Нали си наш бог, на нашето племе. Ние изпълняваме желанието ти!

- За какъв бог става въпрос? - реших да прекъсна безумните й брътвежи.

- Как странно говориш! Не зная! Като те видях, отначало ми се стори, че си обикновен човек. Само дрехите ти са някак необикновени. Не приличат на дрехите на нашите мъже.

Нещо взе да ми писва от приказките на лудата. Мъчех се да запаля огъня, но не вървеше. Може би кибритът беше влажен. Най-сетне попаднах на една суха клечка и след успешния опит поднесох пламъка към примуса. Спиртът пламна със синьо сияние. Девойката неочаквано изпищя.

- О-о, Дионис, не убивай Летия!

Сега пък аз се изненадах - сякаш не бе виждала огън!

- Нямам намерение да те убивам! Искам да стопля консервите? - казах й го меко, с разбиране. Какво можех друго да измисля, за да я успокоя?

- Сега знам, че ти си Дионис! Ти си повелителят на огъня! Само боговете могат да създават огън! О, Дионис, смили се над Летия!

Слушах думите й изненадан. Тя очевидно ме вземаше за божество с името Дионис. Странно, много странно! Да не би пък да е била археоложка? Археолозите все търсят това легендарно светилище на Дионис. Знаех, че Херодот за първи път е споменал за него в старата история. Да не би пък?

- Слушай Летия, ще ми разкажеш ли как дойде тук?

- Но ти нали знаеш?!

Очаквах тоя отговор. Нали бях бог. Трябваше да зная всичко!

- Да, зная! Но искам ти да ми разкажеш всичко. И по-подробно, ако обичаш.

- Добре, щом това е желанието ти!

Приготвих се да слушам. Синкавият пламък на примуса трептеше. Слабата му светлина едва разпръскваше мрака. Двете ни човешки сенки, уголемени и деформирани, играеха някакъв странен танц по стените на палатката. Затоплените консерви приятно цвърчаха и разнасяха апетитната миризма на свинско със зрял фасул.

- Много време, преди да се родя аз, дъщерята на Вологес, войните на Рим покориха съседните на нашето племена. Само ние, бесите, все още сме свободни. Римляните търгуваха с нас, но все още не искаха да завземат земите ни. Крепостите ни са здрави, а и планините ни са закрилници. В нашите земи е и светилището на бог Дионис. Кой смъртен ще вдигне ръка срещу неговите пазители? Кой би посмял да оскверни свещения храм с насилствено пролята кръв? Дори и великият Рим не смее да стори това...

Рим е известен с хитростта и подлостта си. През времето, когато съм била малко дете, неговият наместник Марк Лукреций Крас коварно е обявил светилището за притежание на одрисите. Това нечувано злодеяние трябваше да се премахне... Нашето племе въстана с оръжие в ръка, за да защити правата си. Поведе го моят баща, великият жрец Вологес. Към нас се присъединиха и други племена. Мъжете ни победиха и убиха Разкипор, сина на Котис. Вологес е страшен в своя гняв. Със силата на пророчеството той отне войската на Реметалк и го принуди да избяга. Великият жрец го преследва чак до Херсонес. Нахлу в земите му и там от здравите крепости не остана камък върху камък. Но дойдоха легионите на Луций Пизон, управителя на Памфилия, и войните ни трябваше да се оттеглят обратно в родните планини. Тук те посрещнаха Пизон и го разбиха. След една година той се върна отново с още легиони и опустоши земите ни и земите на нашите съюзници. О, Дионис, настанаха тежки дни за твоите деца! Помогни ни! Спаси ни от гибел! С такава молба ме изпрати при теб мъдрият Вологес. Само ти имаш силата да сториш това!

Имах чувството, че слушам една историческа легенда, поразяваща със своята реалност. Къде ли е прочела подробностите за тези събития, свързани с най-старата история на тези земи? Тя говореше и боравеше с такива факти, както можеше да го направи само специалист-археолог. Това вероятно е била и нейната професия.

Следващите й думи обаче разпръснаха тези мои мисли по най-неочакван начин.

- Великият жрец Вологес, моят баща, ми даде от твоя прах. И ето, сега аз съм тук, при теб, и ти говоря на твоя език.

- Какъв прах?

- Твоят прах, прахът на бог Дионис! Ти си го оставил, когато си бил на връх Зелмисос. Дал си го на хората от моето племе. Казал си им, че който погълне от него, след това ще може да говори с теб.

Не вярвах на ушите си! Историческият разказ вземаше твърде странен обрат.

- Белият прах се пази в кръглия храм. Той е в една урна, до която е разрешено да се докосва само великият жрец. Когато си бил тук, от това място си говорил с небето и то ни изпрати изобилие от блага. Нали ти си ни научил как да обработваме земята и да получаваме от нея изобилна реколта. Нали ти си ни дал огъня и страшния гръм, който да използваме срещу враговете.

О, Дионис, немарлив беше предишния жрец Нокесос. Той не пазеше добре белия прах и ние едва не го загубихме. Немарлив беше Нокесос и заплати със живота си. От праха остана малко. Вологес каза, че ще е достатъчно, за да дойда при теб. Сега смирено чакам да чуя волята ти.

Слушах потресен. Нима сънувах? Не би било реално... Трябва да съм много уморен! Неволно се поддадох на брътвежите на лудата. Коя ли е тя? Девойката навярно не познава и близките си. Шизофрения в силна степен!... А е красива, дяволски красива! Как да й помогна? Хайде сега де, бог Дионис! Един сън ще ни дойде добре и на двамата. Накарах я настоятелно да хапне от консервата. Малко се мръщеше на консервираната храна, но след това очевидно се успокои.

- Стана късно, Летия. Трябва да спим, а утре ще видим какво може да се направи по твоя въпрос.

Тя не дочака повторна покана и се шмугна под одеялото до мен. Угасих примуса и палатката потъна в тъмнина. Силните талази на вятъра разклатиха платнището. Не след дълго чух равномерното й дишане. Мене обаче не ме ловеше сън. Мислите се въртяха в главата ми. "Наистина ли беше луда?" Разбрах, че не мога да заспя. Отметнах леко одеялото и станах. Взех фенерчето с почти изтощените батерии и тихо се измъкнах навън.

Вятърът се бе засилил. Луната се криеше в облаци. Беше тъмно като в рог. Включих фенерчето и под слабата му светлина тръгнах нагоре към развалините. Ето ги и тях! Не се ли появи тя иззад оная колона? Стигнах до нея. Наведох се и опипах земята. Имаше някакви плочи и един отвор. Пъхнах ръката си вътре и извадих... Но какво е това? Беше бяла, много нежна дреха, приятно галеща кожата. Осветих я с фенерчето. По нея бяха избродирани някакви фигури на равни интервали. В долния край бяха зашити някакви красиви, малки, метални плочки... Сгънах внимателно дрехата и я пъхнах обратно в отвора... Но тук има още нещо!... Извадих някакъв тъмен предмет. Той се оказа малка метална кутия. Отворих я с трепет... Но какво става? Дали пък казаното от нея е истина? Вологес бе изпратил дъщеря си при Дионис, но нещо се е объркало и тя е сега при мен. По някакъв необясним начин беше прескочила прага от поне 2000 години. И то с тоя прах? Ощипах се, за да се уверя, че не сънувам.

- И това вътре трябва да е чудодейният прах! - казах го неволно на глас.

Невероятно! Сърцето ми биеше лудо. Излиза, че това наистина е Летия, дъщерята на великия жрец. Времето е направило неочакван обрат и е срещнало две същества от различни епохи. Тя нямаше дори и най-малката представа какво се е случило с нея. Гледаше на нещата по съвсем опростен начин, съответстващ на културното й ниво. Ако й го обясня, няма да го разбере. За нея съм бог Дионис и това е всичко! Кой всъщност е бил този Дионис с неговия прах? Откъде ли е дошъл? Не ми се мислеше по този въпрос. Изправих се и тръгнах надолу. Влязох в палатката. Девойката спеше дълбоко. Може би сънуваше своето време, баща си, римските нашественици... В този момент никой нямаше да й повярва на думите. Щяха да я пратят в някоя психиатрия. Би било жестоко и несправедливо. Има и още един изход. Да я сваля долу в Девин и, временно изолирана от контакт с хората, да я запозная постепенно с реалностите на нашето време. Всичко е така объркано и непредвидимо. А този прах! Как ли ще й подейства отново? Дали може да я върне обратно във времето? Едва ли! Все пак не трябва да знае, че съм открил дрехите й. Каква ли е тази забрана? Дали пък да я заведа във вилата си?

Равномерното дишане на девойката постепенно ме унасяше в сън. Не усетих кога съм заспал. На сутринта сгънах палатката и двамата тръгнахме надолу по скалистата пътека за Девин. Гъста, вековна, смърчова гора беше навсякъде около нас. Наляво остана връх Баташки Снежник. Вдясно, долу, синееха като очи високопланинските язовири "Широка поляна" и "Беглика". Някъде в низината река Въча виеше снага между скалистите проломи.

- Какви са тези езера? Нали там трябва да минава пътят за Пулпудева?

Не й отговорих. Вървях мълчаливо и внимателно следях реакциите й. Нямаше начин съвремието да не я изненада. Така започна нашата одисея с Летия.

Един цял месец живяхме усамотени в моята вила. Един цял месец на щастие и недоразумения между хора, създадени в различни епохи. Летия се чудеше на всичко. Задаваше много въпроси, на които трудно можех да отговоря. Тя беше умна и съобразителна и това донякъде улесняваше задачата ми. Често я оставях сама, нали трябваше да ходя на работа. Постепенно се променяха и моите навици. Вече не се заседявах с компании. Бързах да се прибера. Животът ми мина някак в друго русло, по-жизнерадостно, по-весело. Цялата тази промяна, разбира се, се дължеше на Летия. Почти се бях отърсил от мислите за невероятните обстоятелствата, при които я бях открил. С една дума предишният ми живот се обезцвети и избледня. Така бързо свикнах с нея. Неусетно как се случи и онова, което се случва между мъж и жена. Разбирах, че не постъпвам разумно, но какво можех да направя. Човек някак трудно сдържа чувствата си с такава красива жена до себе си. Никой не би устоял на нейния чар. За нея обаче продължавах да бъда бог, макар и бог от плът и кръв. Не без удоволствие констатирах, че такъв й пò харесвам. Многото непонятни за нея неща все още не можеха да съборят оная невидима преграда между нас. Ако й бях казал истината, нямаше да ме разбере. Истината за времето и неговите необясними и за мен явления. Спестих й го...

Наближаваше средата на септември. Един хубав слънчев ден, преди да изляза, Летия ме спря с въпроса:

- О, Дионис, наближава твоят голям ден. Моето племе чака твоята помощ. Аз трябва да се върна и да предам думите ти.

Не обърнах внимание на казаното. Не осъзнах дълбокия му смисъл. Това беше фаталната ми грешка.

- Ще помогна на племето ви, разбира се! - целунах я на изпращане.

- Тогава ти ще ме имаш завинаги! О-о, Дионис, колко съм щастлива!

Думите й ги приех спокойно, без тревога. Ако знаех за онова, което щеше да се случи, какво ли не бих дал, за да я задържа. Но тогава нямах и най-малката представа за това.

Върнах се късно вечерта. Във вилата нямаше никаква светлина. Потънала в тъмнина, тя се белееше самотно на фона на гората. Дали не си е легнала? Тя винаги ме чакаше да се върна. Тревожно предчувствие ме изпълни. Ускорих ход. Кучето радостно джафна и се втурна да ме приветства. Но сега не ми беше до него. Отворих външната врата, влязох. Беше тихо и пусто! Повиках я по име. Никакъв отговор! Някакво лошо предчувствие ме обзе внезапно. Къде ли беше отишла? Краката ми отмаляха. Седнах на стола, разтреперан и отчаян. Тогава внезапно си спомних последните й думи. Какво е искала да каже? Дали пък...

Да е използвала отново оня прах? Скочих на крака. Трябваше да бързам и да я преваря. Трябваше да стигна до оня връх преди нея. Очевидно знае и друг начин на използване на тоя прах. Навън беше вече тъмно. Автобусът за язовир "Беглика" отдавна бе заминал. Отскочих до съседа и след настоятелни молба взех стария му автомобил и препуснах лудо по планинския път край Девинска река. При язовира пристигнах към полунощ. Неведнъж минавах по тези места и не беше трудно да открия стария път за горското стопанство. Паркирах колата край заспалата сграда и хванах вече познатата пътека за върха.

Вече се развиделяваше. Неочаквано скалистият връх се изправи гордо пред мен. Бях капнал от умора, но не спрях и за минута. Зората се пукна и обля всичко наоколо в злато. Каменните развалини червенееха и мен отново ме овладя онова чувство на пустота и тайнственост.

Трескаво обикалях развалините. Спрях до оная колона, където бях открил дрехите й. Скривалището беше празно. Бях закъснял! Залитнах и уморено се подпрях на един голям мраморен блок. Ръката ми докосна нещо. Погледнах стреснато. Върху камъка аленееше голямо петно кръв. Страшна мисъл ме прониза. Летия се бе върнала в древността. Дионисиевият празник е известен с човешките жертвоприношения. Тя е вярвала, че със смъртта си вечно ще се слее с мен и ще спаси племето си от гибел. Доброволно се е подложила под острието. Сама се бе погубила! А аз дори не я разбрах, не разбрах думите й, намеренията й...

Нямах сили да се помръдна! Пред очите ми като лента се разкриваше картината на смъртта й. Ето, великият жрец вдига жертвения нож и рязко го забива в бялото тяло. Ножът пронизва туптящото сърце и погледът в сините очи бавно угасва, ликуващ, че е изпълнено необходимото. Жрецът отваря металната кутия и поръсва с белия прах изстиващото тяло. Сега вече душата й е отлетяла при Дионис.

Тя обаче лежи безжизнено на белия мрамор и само една част от нея, кръвта, литва през времето, за да дойде тук и остане пред мен като доказателство за безвъзвратно извършеното. Не исках да повярвам! Не-е...!

За втори и последен път съм на тоя връх. Гледах червеното влажно петно и ми се струва, че всичко е било сън, един сладък и омаен сън... Една наедряла сълза се отрони от ресниците ми и падна върху засъхващата кръв. Тя заблестя под слънчевите лъчи в хиляди светлини и сякаш не бе човешката ми сълза, а един малък и искрящ скъпоценен камък.

© Алекс Болдин, 2003
© Издателство LiterNet, 12. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.