В. КАТО ЛЮБОВ

Жанет Станкова

web

“Обичат се и жадуват завършена близост,
отвъд бариери на пространство и време.”
Марко Бадзато

Не мога да спя. Не е кошмар, а любопитство. Особено състояние, най-вече за жените, на които все нещо не им достига и кой знае защо искат да го получат в неподходящо време. Може би съм от тях. Но не мога да спя от скърцащия звук, който чувам за първи път. А той като че ли продължава години. Стъргане на тънък метал, който влиза през ушите, а после размества коремните органи. Особено продължителен звук, който влиза и в зъбите ти, директно в кариесите, за да олекне сякаш на стоматолозите. Виждала съм как някои настръхват, когато слушат това скерцо и вдигат нагоре рамене, раменете обаче не могат да станат слонски уши, които да заметнеш върху своите и така да спреш да слушаш. Хем искам да видя какво е това, хем и аз вдигам раменете си нагоре от неприязън. Някакъв мозъчен център реагира и ми се иска да стана, да хукна, да избягам на Марс. А съм във Венеция. И звучи станиол. Настръхнала съм. Кожата се превръща в микроскопични вулкани, микроскопичните руси косъмчета стават дървета и щръкват. Това е пределът на чуването и някъде тук разбирам, че светът отваря точно до мен Baci. Станиолът скърца все по-настървено, но аз вече чувам друго. Хиляди Baci, които се отварят сега, в този момент, и разбира се, до ушите ми. Предпочитам песен на Ъпсурт. Но срещам ухилената физиономия на земята. Не мога да спя. А си мислих, че Италия е сън. Шумоли до мен световната нетърпеливост да бъдеш целунат. Но има и още. Малко листче. На него пише: Esiste nella vita una sola felicita - amare ed essere amati. Съществува една-единствена истина в живота - да обичаш и да бъдеш обичан. Тук някъде Жорж Санд се провиква за авторските си права. Пригласят й всички имена, познати ти от книгата, която има запазено място във всяка българска тоалетна - “Мъдростта на вековете”. Байрон, Шели и останалите от бандата се продават в шоколадовите бонбони на Италия. Baci са най-литературните бонбони. И най- любовните. Вероятно заради това туристите си ги купуват още в първия миг, когато стъпят тук. Написаното ги прави суеверни, какво ще се случи, как ще се чувстват през следващите дни, ще бъдат ли по-влюбени, ще се загубят ли някъде, ще се влюбят ли, ще се срещнат ли... Той и Тя.

Той е на около 30 години и носи очила, тя се е родила в другата част на земното кълбо, където жените задължително са с лунички и пият по две бири наведнъж. Те сега са във Венеция и са въоръжени с Baci. Тя държи в едната си ръка листче с някакво любовно послание, усмихва се така, сякаш най-добрата врачка й предсказва либоф, мойту дите, либоф тъ чакъ. А той я снима. С тях пътуваме в един автобус, за нея зная, че е от Финландия и слуша българската реч с очите си, той е от Пловдив. Площадът Сан Марко става за тях незабравима любовна спирка. И разтопен шоколад. Скърцат влюбените зъби от сладост. “Обичай ме, когато го очаквам най-малко, защото тогава ще имам най-много нужда”, поредната любовна бележка излиза изпод шоколада и разперва криле. Става гълъб. И става бяло. 38 градуса по Целзий любовно отмерва времето и слага пред очите поредния човешки пейзаж, този път наминал насам от Азия. Но и в Азия влюбените държат на потта между дланите си.

Тя си е тя, най-красивата за него, двамата са ниски и жълти, държат се за ръце и по всичко личи, че дори да са служители на Хитачи, тук ще се целуват на всеки ъгъл. На вратовете им висят еднакви фотоапарати. Първото нещо, което виждам във Венеция, са клонираните хора. До всеки мъж стои неговото женско копие, до жената е мъжкият й двойник. Влюбените си приличат, независимо дали са заедно от една седмица или от един век. Усмихвам се и продължавам нататък. Макар това да е началото на всяка италианска приказка.

Площадът Сан Марко. Гълъбите, Доналд Съдърланд в “Италианска афера”, дворецът на дожите и музика. Виенски валс. В началото на приказките винаги има нещо неестествено. Ширналия се на 180 метра площад, звуци със странна акустика, а облечените в класически черни фракове музиканти едва се забелязват. Музиката е по-висока от тях. Свирят на сцената на едно полупразно заведение, дълго като улица и отвито от тавани. Жълти пластмасови столове, силно италианско кафе за 8 евро и някъде тук разбираш, че в страната на Галилей всичко се върти. Първите танцуващи. Допрели са телата си и се носят в ритъм сред гълъбите, които са децата на Сан Марко. Но и децата на Сан Марко обичат валс. Движат се две напред и три назад, после литват. Когато слушаш валс на най-известния италиански площад, най-естественото състояние е да полетиш. Стотици туристи обаче стоят и гледат как една жена в басмяна рокля и мъж с къси бели чорапи танцуват. Под тях- гълъби. Над тях - ангели. Спират, целуват се. И пак продължават. Приличат на съседите ми отдясно, някак странни, винаги семпло облечени, хора, от които дори тесния асансьор не може да изкара дума. От онези са, които задминаваш навсякъде, защото ти се струват безлични. На Сан Марко ти се иска да ги докоснеш. Така както прокарваш ръка по хилядолетния мрамор на някой мост. Amazing - чувам отнякъде, звучат полифонично Canon-и, гледай-гледай - клати глава цялата ни автобусна група. Аз пък се наслаждавам и потъвам в мига, който нито един фотоапарат или камера няма да могат да запечатат напълно, защото в тях не тупти човешко сърце. Те се въртят. Любовта им е обръч, голям колкото валс. А другото не съществува. Ако можеха да видят хилядите очи, вперени в тях, сигурно щяха да хукнат нанякъде с червените си бузи и със скорост, която да ги отведе директно вкъщи. За първи път показват себе си, може би за първи път танцуват. Защитата на влюбените - обръча.

Те допират челата си.

И сърцата им се събират.

В този кръг се раждат деца, които цял живот са щастливи.

И музика... Две напред и три гълъбови назад... Да ти се завие свят от красота.

- Жадна съм - някакъв глас от живата скулптура пред мен.

- Добре - и късите бели чорапи вземат любимата си на ръце и я отнасят нанякъде.

Искам да заспя. В сънищата винаги има нещо объркано. Като тази българска реч с басмяна рокля и сасон. Българи са!!! Те са българи. Най-голямата атракция във Венеция в един юнски следобед не беше на 1500 години, а на около 30. И беше от Етрополе. Вероятно.

И в просъницата разбирам, че Бог никога не си е тръгвал оттук. Живее под прикритие във Венеция и прави така, че хората да са по-забележими от паметниците. Великодушен е Бог, и я виж, как сложи двама българи на пъпа си и ги заобиколи с няколко хиляди зрители. Гледайте и забравете, забравете за листчетата, това повтаряше Бог, посочвайки Нея и Него. Има ли значение написаното от мъдреците, когато сам можеш да го кажеш, при това по своя, уникален начин. Това научих във Венеция. И се отказах да пиша бестселър със заглавие “Танцуващите от Етрополе”. Човечеството обаче не се е отказало да търси Господ и вероятно затова идва тук, крепящо в длани най-топлите си преживявания. Бисери в раниците. Оттатък са останали лъжите, затръшнатите врати, коварните планове, скъсаните нерви, адът... Светът сега си е навил крачолите и бърза по Сан Марко. Чувам какви ли не езици, усещам лакти, виждам уголемени до безумие зеници и любопитство, което няма търпение да вкуси следващата ябълка. Венеция прилича на рая, не зная дали заради това над 35 милиона души идват тук всяка година. “Един поглед и нашите чувства ще се превърнат в целувка” - и това е листче от Baci. Българското розово масло. Италианците продават обаче шоколадовите си бонбони със стихотворения. Преди да получиш целувка, поискай небето, преди да дадеш устните си, пожелай си нещо хубаво. Сан Марко е желание.

И колкото повече потъваш тук, изкушенията стават повече. Намигащи клепачи, протегнати ръце, усмивки като люлка. Тези хора са родени от хетери.

- Гондольа, гондольа, бамбина - гласът е мек, на Ерос, прероден на Адриатика. И познава съблазънта като закуска, обяд и вечеря, най-вече като вечеря. Той е с мустаци. Много тънки и достатъчно лъскави, за да прилепнеш до тях. Облегнал се е на първото малко мостче по пътя за Риалто (втората голяма забележителност във Венеция след площада Сан Марко). Гондольаааааааа, бамбина - с този глас е говорил Ерос, убедена съм вече, но мустакаткото се интересува само от моите сто евро. Аз, разбира се, не мога да отказвам предложения, които носят сюжети. След тях обикновено включвам компютъра си и пиша. Сега обаче се инатя, не само заради заплатата ми, която ще изтече по венецианските канали за нула време. Но и заради гондолите. Много са ви черни гондолите, сеньор, искам да му кажа. Вместо това го гледам с най-филмовия женски поглед. Другото е ясно. Но венецианските гондоли наистина напомнят катафалки. Черни и бавни. И много тихи. Това с песните е измислица. Филмова пак. Снимам се до гондолиера и го целувам по бузата. Най-малкото, което мога да направя за малкото време, което имам тук. Снимат ме Тодор и Елена, те пък са най-прегръщащите се 60-годишни, които познавам. Чрез тях достигам другата голяма тайна на водния град. Тук идват две категории влюбени - едните, които мислят, че са влюбени съдбовно, другите, които знаят, че са влюбени за последен път. Едните обикновено си подаряват венчални пръстени тук, другите знаят, че бракът често е грешка. Първите се возят на гондола и заспиват по мекото течение на венецианските канали, другите се заливат от смях, когато виждат сенките си във водата. Първите искат да заченат дете тук, другите купуват на внуците си маски.

Маската е най-продаваният сувенир във Венеция. Никой не се наема да определи точната година на възникването на карнавала тук. Но все пак, най-старият документ, отнасящ се до използването на маски във Венеция, е от 2 май 1268 година. Карнавалът започвал през октомври и продължавал до постите, близо пет месеца, в които венецианците пишели съчинения по хедонизъм, без да свалят маските от лицата си. Правилото на бохемските нощи важало не само за простосмъртните, но и за благородниците. Сигурно заради това, пък и не е нужна огромна фантазия, за да си представиш какво се е случвало, през 14. век във Венеция се приема декрет, който забранява маскирането като жена при влизането в женски манастири!!! Естествено, с маска, с маска е бил и Казанова, когато минава обратно по Моста на въздишките. И пак заради маските Венеция все по-натрапчиво ми напомня за интернет. Много хора, много повече, отколкото можеш да си представиш. И всички идват тук, за да се забавляват. Анонимни са. Без адреси и имена. Може да ги наричаш по всякакъв начин, те няма да се разсърдят, само ще ти изпратят усмивка. Обичат се. И го правят по начин, непозволен в реалния живот. Защото в реалния живот имаш граници. Венеция е разпад на тялото и статуквото. Интернет провъзгласи измислената самоличност, никът, който без да е ЕГН, говори повече за истинското ти аз. Всички във Венеция са чатъри, в интернет всички са с маски. Нереалното време и измисленото пространство се целуват на площада Сан Марко и това е новата човешка мечта. Да си себе си, извън това, което си. Да владееш телепортацията. Да имаш толкова простор, че да бъдеш истински щастлив. Венецианските са го измислили преди 8-9 века, доста преди американските учени да създадат интернет за военни цели. Човечеството жадува за анонимност. Слагам в раницата си някаква маска оттук, а вечерта в интернет ще се правя на венецианка. За първи път ще ми е, признавам си, но ще се забавлявам страхотно. Предусещам го. Зная какво и как да го кажа. И почти изпитвам нескрита гордост, че в моя град се е родил Казанова...

Италия е любимата страна на Господ. Май го казах вече. Сигурно е влюбен, затова стои тук. Две хилядолетия вече. Но тъй като неговата история е строго секретна, местните разказват други любовни притчи и пишат алтернативна библия. Библията на любовта. “В началото бе В.” - Верона е преди Венеция в Библията. Годината е 1303, когато на един маскен бал Ромео Монтеки се влюбва в Жулиета Капулети. Ако не беше Шекспир, никой в света нямаше да разбере за тях, но пък и Господ си знае работата. Аз обаче забравих моята, озовавайки се в малкото дворче на къщата, където е живяла Жулиета. Точно тук заподозрях собствениците на Orbit в тайно споразумение с веронската управа. Много дъвки, много нещо в двора на Капулети. А те не са правили друго, освен да воюват. Стената на желанията започва от улицата. Розови, жълти, мръсно бели, големи, малки, с парченца ягоди, без захар дъвки, които хората залепят тук. Първото нещо, което виждаш, когато отиваш на гости на Жулиета, са дъвките. В Италия всичко излиза директно от устата. Бачи. И има листче. В Италия не се целува току-така. Вадиш гумичката си от устата и с малко слюнка, достатъчна за ДНК-анализ, залепяш едно листче с най-съкровеното си желание на стената. И пак се получава целувка. Стените в двора на Жулиета обаче са малко и недостатъчно големи. Върху тях обаче има десетки хиляди желания и листчета, изписани на десетки езици. Сигурно някой американски учен, след като приключи научния си труд за връзката между популацията на нощните пеперуди и оплешивяването при жените, ще вземе да преброи оставените бележки в двора на Жулиета. Тогава световните агенции ще гръмнат: 87 476 любовни желания във Верона през юни, еди-коя се година.

- Икскюз миииииии - измества ме почти 100 килограмова жена от паметника на Жулиета. Почти падам от малкия пиедистал, на който е качена любимката на учителите по литература. А тъкмо се канех да хвана Жулиета за дясната гърда. Така правят всички мъже, които идват тук. Всички. Както се казва - барабар Петко до Жулиета. Вече си мисля, че семейните жени имат само лява гърда. Дефект, от който дясната на бронзовата Жулиета е изтрита, по-скоро лъщи на слънцето. И ако същият американски учен, дето ще брои любовните желания в този малък град, има още малко време да обиколи света, може да опише всички туристически приумици, които се вършат по светло. Така ще се роди “Енциклопедия на абсурдите”. Във Верона навикът е много истински. Пипат тези мъже и като гледам как здраво стискат бронза, си мисля, че жените им ей сега ще оскубят косата на Жулиета. Тя обаче е метална. Те пък се заливат от смях. Женското поведение прилича на туристическите приумици. Има нещо глупаво в него. Глупаво и наивно, как да му се разсърдиш. Възедричката жена, която ме избута от паметника, също е хванала малката гръд на Жулиета и се смее на фотообектива. Икскюзми, ама на мен ми хрумва, че още не съм видяла паметника на голия Давид във Флоренция. И дано около него да няма туристически митове и... ръце.

Много анатомия има в Италия. След ръцете е ред на сърцата. Другият най-продаван атрибут тук. Дъвки, шоколадови бележки, полудели да пипнат една излъскана бронзова гръд и... сърца. В магазинчето, на два метра от балкона на Капулети, точно където е стоял Ромео, когато е изпращал любовни послания на своята любима, е мястото, където се продават най-много сърца. Бонджорно - чува се сега. Грация, сеньорита. Грация, защото си купи любовни джапанки за петнайсет евро. Любовта може да стане търговия, рагаци. След Ромеовото “с целувка аз умирам”, се отварят магазини, в които продават червени сърца, нарисувани върху каквото ти хрумне. В двора на Капулети сега се е разпоредил някой си Джовани Хитрани или който и да е. И надува с любовната драма любовни балони, които литват оттук, но падат като хиляди евро в личната му банкова сметка. Е, Шекспир наистина не е бил толкова предприемчив.

Чашки като сърца, книжно ветрило във форма на сърце, диванче, което да си сложиш не знам къде си - пак на сърца, сърца на сърца... Купи си малко любов, пътнико, нали заради нея си тук. Или поне разлисти от любопитство “Ромео и Жулиета” на японски. Тупти световното сърце в хиляди любовни желания, тук в двора на Жулиета. Защото широка река разделя много влюбени - съдба, обстоятелства, километри... Верона е извинението за това. Но ако някой ден световното сърце получи любовен инфаркт, да знаеш, че запушването е станало някъде по Arteria di Verona.

В. е любов. И. е явната любовна квартира. Когато някога се върна тук, няма да съм сама. Написах го върху листчето, което оставих в двора на Капулети. Жулиета бронзово го видя. И като в сън проговори с глас на стара циганка, която винаги изниква на пътя ти, за да ти каже либоф, мойту дите, либоф тъ чакъ.

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2007, № 9 (94)